ПОСЛАНИЕ ОТ ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА XXX^ия  СВЕТОВЕН ДЕН НА БОЛНИТЕ

11 февруари 2022 година

« Затова бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден » (Лк 6, 36).                                  Нека сме близо до тези, които страдат по пътя на милосърдието.

Скъпи братя и сестри,

Преди тридесет години, Свети Йоан Павел II постанови Световния Ден на Болните, за да привлече вниманието на Божия народ,  на католическите здравни институции и гражданското общество към болните и тези, които поемат грижата за тях[1].

Благодарни сме на Господ за пътя изминат през тези години в отделните Църкви по целия свят. Много стъпки напред бяха направени, но остава да извървим още дълъг път,  за да се гарантират на всички болни, а особено в местата и ситуациите, характеризиращи се с най-голяма бедност и изолация, грижите от които се нуждаят, както и пасторалното придружаване, за да могат да изживеят времето на болестта си, като се съединят с Христос, разпнат и възкръснал. Нека  Тридесетия Световен Ден на Болните –чието честване няма да може да се проведе,  както е предвидено, заради пандемията в Арекипа, в Перу, но ще се проведе в базиликата  Свети Петър във Ватикана -    да може да ни помогне да израснем в близост и в служба на болните хора и техните семейства.

1. Милосърден като Отца

Темата избрана за този Тридесети Световен Ден за Болните: «Затова бъдете милосърдни както и вашият Отец е милосърден» (Лк 6, 36), насочва погледа ни преди всичко към  Бога « богат с  милост» (Еф 2, 4), Който винаги гледа чедата Си с бащинска любов, дори когато се отдалечават от Него. Всъщност милосърдието е свише - името на Бог, което изразява Неговата природа, не като случайно чувство, а като сила присъстваща във всичко, което прави Той е същевременно и сила и нежност. Ето защо ние можем да кажем с удивление и признателност, че милосърдието на Бог включва както измерението на бащинството, така и това на майчинството (виж Ис  49, 15), защото Той се грижи за нас с бащинска сила и майчинска нежност, винаги желаещ да ни даде нов живот в Светия Дух.

2. Исус, милосърдието на Отца

Свидетелят свише на милосърдната любов на Отца към болните е Неговият Единороден Син. Колко пъти Евангелията ни разказват за срещите на Исус с хора, поразени от различни болести. Той  «ходеше по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше благовестието за Божието Царство и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа» (Мт 4, 23). Ние можем да се запитаме: защо е това специално внимание на Исус към болните, до такава спетен, че става  основно дело в рамките  на мисията на Апостолите, изпратени от Учителя да известяват Евангелието и да лекуват болните? (виж Лк  9, 2).

Един мислител от XX ^ти век ни подсказва причината: «Болката изолира абсолютно и именно от тази изолация се поражда призивът към другия, призоваването на другия.» [2]. Когато човек в собствената си плът изпита немощ и страдание, заради болестта, сърцето му натежава, страхът се увеличава, въпросите се умножават, търсенето на смисъл във всичко, което се случва, става все по-неотложно. Как да не си припомним в тази връзка за този период на пандемията за многобройните болни, които изживяха  в самота този последен етап от съществуването си в интензивното отделение, те със сигурност са били обгрижени от великодушните здравни работници, но бяха далеч от обичта на тези, които бяха най-скъпи и най-важни за тях в земния им живот? Оттук  и важността да имаш до себе си свидетели за Божието милосърдие, които по примера на Исус, и милосърдието на Отца, да изливат върху раните на болните маслото на  утехата и виното на надеждата[3].  

3. Да докоснем страдащата плът на Христос

Поканата на Исус да бъдем милосърдни като Отца придобива специално значение за здравните работници.  Мисля за лекарите, медицинските сестри, лаборантите, за тези, които са назначени да помагат и да се грижат за болните, както и за многото доброволци, които даряват от безценното си време на тези, които страдат. Уважаеми здравни работници, вашата служба за болните, извършена с любов и компетентност, надхвърля границите на професията, за да се превърне в мисия. Вашите ръце, които  докосват страдащата плът на Христос могат да бъдат знак за милосърдните ръце на Отца.  Осъзнавайте голямото достойнство на вашата професия, както и отговорността, която тя носи.

Нека благославяме Господ за прогреса, който постигна медицинската наука особено в последно време, новите технологии позволиха да се установят терапевтични курсове, които са от голяма полза за болните; изследванията продължават да дават ценния си принос в борбата със старите и новите заболявания, рехабилитационната  медицина е развила значително своите знания и умения. Но всичко това не трябва да ни кара да забравяме уникалността на всеки пациент, с неговото достойнство и неговата уязвимост[4]. Болният винаги е по-важен от неговата болест и затова всеки терапевтичен подход не може и не трябва да пренебрегне изслушването на пациента, неговата история, неговите тревоги и опасения. Дори когато не е възможно да се излекува човек, то винаги може да се погрижим за него, да го утешим, винаги е възможно да го накараме да почувства близост, която показва много повече интерес към човека, отколкото към неговото заболяване. Ето защо аз искам курсовете за обучение на здравния персонал да са в състояние да подготвят хората за изслушване и за измерение в отношенията.

4. Места за полагане на грижи, милосърдни домове

Световният Ден на Болните представлява и благоприятен повод за да насочим вниманието си към местата за полагане на грижи. През вековете милосърдието към болните е накарало християнската общност да отвори безброй  “страноприемници на Добрия Самарянин ”, където болните с всякакви заболявания биха могли да бъдат приети и обгрижени,особено тези, които не можеха да решат въпроса със своето здраве, поради тяхната бедност или социална изолация, или пък поради затруднения при лечението на определени патологии. В тези ситуации това са децата, възрастните хора и най-уязвимите, които поемат тежестта. Милосърдни като Отца, много мисионери придружаваха известяването на Евангелието с изграждането на болници, диспансери и домове за полагане на грижи. Това са ценни дела, чрез които християнската милосърдна любов се оформи, а Христовата любов, за която свидетелстваха Неговите ученици ставаше по-достоверна. Мисля преди всичко за народите от  най-бедните региони на планетата, където понякога е необходимо да се изминават  дълги разстояния, за да се намерят центрове за полагане на грижи, които въпреки техните ограничени ресурси, предлагат това, което е налично.  Пътят все още е дълъг, а в някои страни получаването на подходящи грижи си остава лукс, както се вижда  например от малкото  налични  ваксини срещу covid-19 в бедните страни, но още повече липсата на грижи за заболявания, които изискват много по-обикновени лекарства.   

В този контекст искам отново да потвърдя значението на католическите здравни институции: те са ценно съкровище, което трябва да е подкрепено и над което трябва да се бди,  тяхното присъствие  характеризира  историята на Църквата, поради близостта им до най-бедните болни и до най-забравените ситуации [5]. Колко много основатели на религиозни семейства съумяха да чуят  вика на братята и сестрите, лишени от достъп до грижи или лошо обгрижвани и се отдадоха в тяхна служба! Днес също, дори и в най-развитите страни тяхното присъствие представлява благослов, защото те винаги могат да предложат, освен грижата за тялото с цялата необходима компетентност, милосърдна любов, в която болният и неговото семейство са в центъра на вниманието. В една епоха, когато културата на отпадъците е така разпространена, и където животът не винаги е признат за достоен, за да бъде приет и живян, тези учреждения, като милосърдни домове, могат да бъдат за пример как да се грижим и бдим над всеки живот, дори над най-крехкия,  от неговото начало чак до самия му естествен край.

5. Пасторалното милосърдие : присъствие и близост

В пътуването на тези тридесет години, пасторалът за здравето видя как неговата необходима грижа е все по-призната. Ако най-тежката дискриминация, от която страдат бедните - а болните са бедни и на здраве –е липсата на духовно внимание, ние не можем да ги лишим от поднасянето на Божията близост, от Неговия благослов, от Неговото Слово, от отслужването на Тайнствата и предлагането на път за израстване и съзряване във вярата [6]. В тази връзка бих искал да припомня, че да бъдеш близо до болните и да им поднесеш пасторална подкрепа не е само задача запазена за някои служители специално посветени на това. Да посещаваме болните е покана, която Христос отправя към всички Свои ученици. Колко болни и възрастни хора живеят в домовете си и очакват едно посещение! Служението на утехата е дълг на всеки кръстен човек, спомняйки си словото на Исус: «Болен бях и Ме посетихте» ( Мт 25, 36).      

Скъпи братя и сестри, аз поверявам всички болни и техните семейства на застъпничеството на Мария, здраве за болните. Нека обединени с Христос, Който носи върху Себе Си болката на света, да могат да намерят смисъл, утеха и увереност.  Аз се моля за хората от целия здравен персонал, богати на милосърдие, те да поднасят на пациентите освен подходящи грижи и своята братска близост.

На всички вас, давам от все сърце моята Апостолическа Благословия.

Рим, Свети Йоан Латерански, 10 декември  2021 година, Възпоменание на Дева Мария от Лорето.

Папа Франциск

[1] виж Свети Йоан-Павел II, Писмо до Кардинал Fiorenzo Angelini, Президент на Папския Съвет за Пасторала на Здравните услуги, за Установяването на Световния Ден на Болните (13 май 1992).

[2] E. Lévinas, « Етика на страданието», in Souffrances. Тяло и душа, споделени изпитания, под ръководството на  J.-M. von Kaenel, Autrement, Париж  1994, стр. 133-135.

[3] виж Missel Romain, Общ Предговор VIII, Исус, Добрият Самарянин.

[4] виж. Речта “Към Националната Федерация на  ордените на италианските хирурзи и стоматолози , 20 септември 2019».

[5] виж  Ангел Господен  в болницата  “ Gemelli ” в Рим, 11 юли 2021.

[6] виж  Апостолическия призив Evangelii gaudium (24 ноември 2013), 200.

Copyright © Dicastero per la Comunicazione - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ

за Великия пост 2021г

«Ето, отиваме в Йерусалим ... » (Мт 20,18).

Великият пост: време за подновяване на нашите вяра, надежда и милосърдие

Скъпи братя и сестри,

Известявайки Своето Страдание, смъртта и Възкресението Си  на своите ученици, изпълнявайки така волята на Отца, Исус им разкрива дълбокия смисъл на Своята мисия и ги призовава да се присъединят към нея, за спасението на света.

Докато вървим по пътя на Великия Пост, който ни води към Служенията на Пасха, ние възпоменаваме Този, който «стана послушен дори до смърт- до смъртта на  кръста»  (Фил 2,8). В това време на обръщане ние подновяваме вярата си, черпим от «живата вода»  на надеждата и приемаме с отворено сърце Божията любов, която ни превръща в братя и сестри в Христос. В Пасхалната нощ ние ще подновим обещанията на нашето Кръщение, да се преродим в нови мъже и жени, под действието на Светия Дух. Маршрутът на Великия пост, както и цялото християнско пътуване е вече под светлината на Възкресението, което вдъхновява чувствата, нагласите и избора на тези, които искат да следват Христос.

Постът, молитвата и милостинята, така както са представени от Исус в Неговата проповед (виж Мт 6, 1-18), са условията и израза на нашето обръщане. Пътят на бедността и лишенията (постенето), погледът и жестовете на любов към наранения човек (милостиня) и синовния диалог с Отца (молитва) ни позволяват да въплътим искрена вяра, жива надежда и дейна милосърдна любов.

 1.Вярата ни призовава да приемем Истината и да станем нейни свидетели пред Бога и пред всички наши братя и сестри.

В това време на Великия  пост нека да приемем и изживеем Истината, проявена в Христос,  това означава преди всичко да се оставим да бъдем докоснати от Божието Слово, което идва при нас предавано от поколение на поколение чрез Църквата. Тази Истина не е едно изграждане на интелект, запазено за няколко избрани умове, висши или различни. Тя е послание, което получаваме и можем да разберем благодарение на интелигентността на сърцето, отворено за величието на Бог, който ни обича, преди ние самите да го осъзнаем. Тази Истина е самият Христос, който приемайки напълно нашата човечност, стана Пътят - взискателен, но отворен за всички - който води до пълнотата на Живота.

Постът, изживян като изпитване на лишение, кара тези, които го живеят с простота на сърцето, да преоткрият Божия дар и да разберат нашата реалност като създания по Негов образ и подобие, които намират пълнотата си в Него. Изпитвайки осъзнатата бедност, тези, които постят стават бедни с бедните и «трупат» богатството на любовта, получена и споделена. Разбрано и практикувано по този начин, постенето ни помага да обичаме Бог и ближния, защото, както учи Свети Тома Аквински, любовта е движение, което, което води до концентрация на вниманието върху другия «като го идентифицираме със самия себе си» (виж Енциклика  Fratelli tutti,т. 93).

Великият пост е време да вярваме, тоест да приемем Бог в живота си и да Му позволим да «установи дома Си»  в нас (виж. Йн 14,23). Постът означава да освободим съществуването си от всичко, което го обременява, дори от насищането с информация - вярна или невярна – както и от продуктите за потребление, за да отворим вратите на нашите сърца за Този, който идва при нас беден във всичко, но «пълен с благодат и истина»  (Йоан 1,14): Синът на Бога Спасител.

2. Надеждата като «жива вода», която ни позволява да продължим нашия път

Самарянката, която Исус помоли да Му даде да пие до кладенеца, не разбира когато й казва, че би могъл да й предложи «жива вода»  (Йоан 4,10). В началото тя естествено мисли за материалната вода. Но Исус има предвид Светия Дух, този Когото ще даде в изобилие в Пасхалната Тайна и Който ще ни изпълни с надежда, която не разочарова. Още с известяването на Своето страдание и Своята смърт, Исус известява надежда, когато казва: «и на третия ден Той ще възкръсне отново» (Мт 20,19). Исус ни говори за бъдещето широко отворено чрез милосърдието на Отца. Да се ​​надяваме с Него и благодарение на Него означава да вярваме, че историята не свършва с нашите грешки, нашите насилия  и несправедливости и с греха, който разпва Любовта. Да се надяваме означава да черпим прошката на Отца от Неговото отворено Сърце.

В настоящия контекст на загриженост, в който живеем и в който всичко изглежда крехко и несигурно, говоренето за надежда може да изглежда като провокация. Времето на Великия пост е направено за надежда, за да обърнем погледа си към търпението на Бог, който продължава да се грижи за своето Сътворение, докато ние често сме се отнасяли зле с Него (виж Енцикликата Laudato  si 32-33.43-44). Това е надеждата в помирение, към която Свети Павел ни призовава настойчиво: «Помирете се с Бога»  (2 Кор. 5,20): Получавайки прошка, в Тайнството, което е в основата на нашия процес на обръщане, ние от своя страна се превръщаме в дейци на прошката. Ние можем да  предложим прошката, която самите ние  сме получили,  чрез способността да водим добронамерен диалог и чрез възприемане на поведение, което утешава тези, които са наранени. Божията прошка, също чрез нашите думи и жестове, ни позволява да живеем Пасха на братството.

Във Великия пост ние сме по-внимателни да «казваме насърчителни думи, които утешават, които дават сила, които успокояват, които стимулират», вместо «думи, които унижават, натъжават, дразнят или презират» (Енцикликата Fratelli  tutti, т.223). Понякога, за да дадем надежда, е достатъчно да бъдем «любезен човек, който оставя настрана своите грижи и неотложни случаи, за да обърне внимание, да дари усмивка, да каже някоя насърчаваща дума, за да направи възможно едно пространство за слушане между тях двамата  сред толкова безразличие » (пак там, 224).

В размишлението и тихата молитва,  надеждата ни е дадена като вдъхновение и вътрешна светлина, която осветява предизвикателствата и избора на нашата мисия. Ето защо е от съществено значение да се оттегляме, за да се молим (виж Мт. 6, 6) и да се присъединим на това тайно място към Отца на всяка нежност.

Да живеем Великия пост с надежда означава да чувстваме, че в Исус Христос сме свидетели на новото време, в което Бог иска «да прави всичко ново»  (виж Откр. 21,1-6). Това означава да получим надеждата на Христос, който отдава живота си на кръста и че Бог възкръсна на третия ден, «Бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда.»  (l Петър 3,15).

 3.Милосърдната любов, която ние живеем по начина на Христос, във внимание и състрадание към всеки един, е най-висшият израз на нашата вяра и нашата надежда.

Милосърдната любов се радва да види другия как расте. Ето защо тя страда, когато другият страда: сам, болен, без дом, презрян, нуждаещ се ... Милосърдната любов е импулсът на сърцето, който ни кара да излезем от себе си и който поражда връзката на споделяне и общение.

«Въз основа на социалната любов, е възможно да се премине към цивилизация на любовта, към която всички можем да се чувстваме призвани. Милосърдната любов с нейната универсална динамика може да изгради един нов свят, защото тя не е безплодно чувство, а най-добрият път да се постигнат ефективни начини за развитие за всички » (Енциклика FT, т 183).

Милосърдната любов е дар, който придава смисъл на живота ни. Благодарение на нея ние считаме тези, които са в лишение, като член на нашето собствено семейство, като приятел, като брат. Малкото, когато е споделено с любов, никога не се изчерпва, а се трансформира в резерв за живот и щастие. Така се случи с брашното и маслото на вдовицата на Сарепта, когато предлага сладкиш на пророк Илия (виж 1 Царе 17: 7-16); както и с хлябовете, които Исус благослови, разчупи и даде на Апостолите, за да ги раздадат на събраното множество (виж  Мс 6, 30-44). Така се случва с нашите милостини, били те малки или големи, предложени с радост и простота.

Да живееш Великия пост с милосърдна любов, означава да се грижиш за тези, които са в условията на страдание, изоставяне или стрес поради пандемията Covid-19. В контекста на голямата несигурност относно утрешния ден, спомняйки си за думата, отправена от Бог към Неговия слуга: «Не бой се, защото те изкупих»  (Ис 43,1), ние предлагаме нашата милостиня  с думи на доверие и ние караме другия да почувства, че Бог го обича като Свое собствено дете.

«Само с поглед, чийто хоризонт се преобразява от милосърдната любов, която го кара да възприеме  достойнството на другия, бедните се откриват и оценяват в огромното си достойнство, уважавани в собствения си начин на живот  и култура и следователно наистина интегрирани в обществото » (FT, т. 187).

Скъпи братя и сестри, всеки етап от живота е време за вярване, надежда и Любов. Нека този призив да живеем Великия пост като път на обръщане, молитва и споделяне на нашите блага, да ни помага да посетим отново в нашата памет,  общностна и лична, вярата, която идва от живия Христос, надеждата, оживена от диханието на Духа и любовта, чийто неизчерпаем източник е милосърдното сърце на Отца.

Нека Мария, Майка на Спасителя, вярна в подножието на кръста и в сърцето на Църквата, да ни подкрепя със своето грижовно присъствие и нека благословията на Възкръсналия ни придружава по пътя към Пасхалната светлина.

Дадено в Рим, близо до Сан Джовани ин Латерано, на 11 ноември 2020 г., Възпоменанието на Свети Мартин от Тур

Папа Франциск

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА
55-ия СВЕТОВЕН ДЕН НА МИРА

1-ви януари 2022 година

Диалог между поколенията, образование и труд:
инструменти за изграждане на траен мир

1. « Колко прекрасни са върху планините, нозете на благовестника, който възвестява мира» (Ис 52, 7)

Тези думи на пророк Исая изразяват утехата, въздишката на облекчение на един народ в изгнание, изтощен от насилие и злоупотреба, подложен на унижение и на смърт. Пророк Варух се питаше: «Що значи туй, Израилю, че ти се намираш в земята на враговете? Остаря ти в чужда земя, оскверни се заедно с мъртвите, причислен си към тия, които са в ада? » (3, 10-11). За тези хора появата на пратеника на мира означаваше надежда за възраждане от развалините на историята, началото на светло бъдеще.

Дори и днес,  пътят на мира, който Свети Павел VI нарече с новото име интегрално развитие [1], за съжаление остава далеч от реалността на много мъже и жени, както и на човешкото семейство, чиито реалности сега са напълно свързани. Въпреки многобройните усилия,  насочени към конструктивен диалог между нациите, то оглушителният шум от войните и конфликтите нараства,  както болестите с пандемични размери се разпростират, а последиците от климатичните промени и от влошаването на околната среда се увеличават, които драмата на глада и жаждата задълбочава и един икономически модел основан по-скоро върху индивидуализма, отколкото върху солидарното споделяне продължава да доминира. Дори и днес, както във времето на древните пророци,  викът на бедните и на земята [2] не престава да се надига, за да умолява за правда и мир.

Във всяка епоха мирът е едновременно дар от небето и плод на обща ангажираност.  Всъщност  има  “архитектура” на мира, в която се намесват различни обществени институции, и има едно “занятие” на мира, което включва лично всеки от нас [3]. Всеки може да съдейства за изграждането на един по-мирен свят: като започне от собственото си сърце и отношенията в семейството, в обществото и с околната среда, и стигне чак до отношенията между народите и между Държавите.

Бих  искал да предложа тук  три начина  за изграждане на траен мир. На първо място, диалогът между  поколенията като основа за реализирането на общи проекти. Второ,  възпитанието  като фактор за свободата, отговорността и развитието. И накрая,  трудът  за пълното реализиране на човешкото достойнство. Тези три елемента са от съществено значение за «разработването на един социален пакт» [4], без който всеки проект за мир е непоследователен.

2. Диалогът между поколенията за изграждането на мира

В един свят, който все още е обхванат от пандемията, която причини толкова много злини,  «някои се опитват да избягат от реалността и да се приютят в своите собствени светове, други се изправят срещу нея, служейки си с разрушително насилие. Въпреки това между егоистичното безразличие и насилствения протест, винаги е възможна опцията на: диалога. Диалогът между поколенията.» [5].

Всеки искрен диалог, когато не е лишен от справедлива и положителна диалектика, винаги изисква основно доверие между събеседниците. Ние трябва да открием отново това взаимно доверие! Настоящата здравна криза засили у всеки чувството на самота и затваряне в себе си. Със самотата на възрастните хора идва и чувството за безпомощност на младите хора, както и липсата на обща представа за бъдещето. Тази криза определено е болезнена. Но тя също е криза, която може да изкара най-доброто от хората. Наистина по време на пандемията ние видяхме щедри свидетелства за състрадание, споделяне и солидарност по целия свят.

Диалогът се състои в това да се  изслушваме взаимно,  да дискутираме, да постигаме съгласие и да вървим заедно. Насърчаването на всичко това между поколенията означава да се обработва твърдата и неплодородна почва на конфликта и отхвърлянето, за да се отгледат семената на траен и споделен мир.

Докато технологичното и икономическото развитие често пъти разделя поколенията, съвременните кризи разкриват неотложността на техния съюз.  От една страна младите имат нужда от екзистенциалния  разумен и духовен опит на възрастните хора, а от друга възрастните хора се нуждаят от подкрепата, обичта, креативността и динамиката на младите хора.

Големите  социални  предизвикателства  и процесите за умиротворяване не могат да минат без диалог между пазителите на паметта –възрастните хора и тези, които продължават  историята  - младите  хора, не повече от готовността на всеки да направи място за другия, за да не се преструва, че заема цялата сцена, докато  преследва непосредствени интереси, сякаш няма  нито минало, нито бъдеще. Глобалната криза, в която живеем ни показа, че срещата и диалогът между поколенията са двигател на здравословна политика, която не се задоволява да управлява настоящето «с кръпки или бързи решения» [6], но която се предлага като видна форма на любов към ближния[7], в търсене на общи и дългосрочни проекти.

Ако, когато сме изправени пред трудности, знаем как да практикуваме този диалог между поколенията, «ние ще можем да бъдем добре вкоренени в настоящото и оттам често да посещаваме миналото и бъдещето: да посещаваме често миналото, за да се учим от историята  и да лекуваме раните, които понякога ни причиняват; да посещаваме често бъдещето, за да подхранваме ентусиазма, да пораждаме мечти, да пробуждаме пророчества, да караме надеждите  да разцъфтяват. По този начин ние ще можем обединени да се учим едни от други » [8]. Без корени, как биха могли дърветата да растат и да дават плодове?

Достатъчно е да помислим върху въпроса за грижата за нашия общ дом. Всъщност околната среда е «един заем, който всяко поколение получава и трябва да предаде на следващото поколение» [9], Следователно трябва да оценяваме и насърчаваме многобройните млади хора, които се ангажират за един по-справедлив и загрижен свят за опазването на сътворението поверено на нашите грижи. Те го правят със загриженост и ентусиазъм и преди всичко с чувство на отговорност пред неотложната промяна на посоката[10],  която ни налагат трудностите, произтичащи от настоящата етична и социално - екологична криза[11].

Освен това възможността за съвместно изграждане на пътищата на мира не може да бъде отделена от образованието и труда, които са привилегировани места в контекста на диалога между поколенията. Това е именно образованието, което осигурява граматиката на диалога  между поколенията, и именно в трудовия опит мъжете и жените от различни поколения се срещат, за да си сътрудничат, да обменят знания, опит и умения за общото благо.

3. Образованието и възпитанието като двигатели на мира

През последните години бюджетът за образование и възпитание бе считан за разходи, а не за инвестиции и така чувствително бе намален в целия свят. И все пак те са основните вектори на цялостното човешко развитие: те правят личността свободна и отговорна,  а също така  са и необходими за защита и насърчаване на мира. С други думи образованието и възпитанието са основите на едно общество, обединено, цивилизовано, способно да създаде надежда, богатство и прогрес.

А от друга страна военните разходи се увеличиха, надвишавайки  нивото, регистрирано в края на “студената война” и изглежда, че те трябва да растат неимоверно [12].

Ето защо е необходимо и наложително всички, които носят правителствена отговорност да разработят икономически политики, които да предвидят обръщане на отношението между публичните инвестиции в образованието и фондовете предназначени за въоръжаване. Впрочем  стремежът към реален процес за международно разоръжаване може да ни донесе само големи облаги за развитието на народите и нациите, освобождавайки финансови ресурси, които да се използват по по-подходящ начин в здравеопазването, образованието, инфраструктурите, грижата за територията и т.н.

Надявам се, че инвестирането във възпитанието се придружава от един по-обширен ангажимент за насърчаване на културата за загрижеността [13] . Изправено пред фрактурите на обществото и инерцията на институциите, то може да стане общ език, който разрушава бариери и гради мостове. «Една страна израства, когато води конструктивен диалог за различните си културни богатства: популярна култура, университетска култура, култура за младежите, култура за изкуства и технологии, икономическа култура, култура за семейството и медийна култура » [14]. Впрочем е необходимо да се изкове нова културна парадигма чрез «глобален възпитателен пакт за и с участието на младите поколения, който ангажира семействата, общностите, училищата и университетите, институциите, религиите, управляващите, цялото човечество във формирането на зрели личности» [15]. Пакт, който насърчава възпитанието в интегрална екология според културния модел за мир, развитие и устойчивост,  основан върху братството и съюза между човешкото същество и околната среда [16].

Инвестирането в образованието и възпитанието на младите поколения е основния път, който ги води чрез специфична подготовка да заемат успешно справедливо място в света на труда [17].

4. Насърчаването и осигуряването на труд изгражда мира

Трудът е необходим фактор за изграждането и опазването на мира. Той е израз на собствената същност и собствените дарби, но също така усилие, умора,  сътрудничество с останалите, защото винаги работим с някого или за някого. От тази подчертано социална гледна точка, трудът е място, където ние се научаваме да даваме своя принос за един по-поносим за живеене и красив свят.

Пандемията  Covid-19 утежни ситуацията на света на труда, който вече беше изправен пред многобройни предизвикателства. Милиони  икономически дейности фалираха, временните работници са все по-уязвими, много от тези, които предоставят основни услуги са допълнително пренебрегвани от общественото и публично съзнание, дистанционното обучение причини в много случаи спад в ученето и в начините на обучение. Младите, които навлизат в пазара на труда и възрастните - жертви на безработицата,  днес са изправени пред  драматични перспективи. 

Особено,  въздействието на кризата върху сивата икономика, която често касае работниците мигранти, беше унищожително. Много от тях не са признати от националните закони, сякаш те не съществуват. Те живеят в много несигурни условия, те и техните семейства са подложени на различни форми на робство и са без социална система, която да ги защитава. Като прибавим факта, че само една трета от населението по света в трудоспособна възраст се ползва от социална защита или може да се възползва от нея в ограничен достъп. В много страни насилието и организираната престъпност  нарастват, задушавайки свободата и достойнството на личността, тровейки икономиката и възпрепятствайки развитието на общото благо. Отговорът на тези ситуации може да мине само през разширяването на възможностите за достоен труд.

Всъщност трудът е основата, върху която се изграждат правдата и солидарността във всяка общност. Ето защо «не трябва да се стремим  да заместваме човешкия труд с технологичния процес, защото човечността би деградила още повече. Трудът е необходимост, той е част от смисъла на живота на тази земя, пътят за съзряване, за човешко развитие и личностна релизация» [18]. Ние трябва да обединим идеи и усилия, за да създадем условия и да намерим решения, та всяко човешко същество в трудоспособна възраст да има възможността чрез своя труд да допринесе за живота на своето семейство и обществото.

По-спешно от всякога е да насърчаваме в целия свят прилични и достойни условия за труд, ориентирани към общото благо и защитата на сътворението. Трябва да осигурим и да подкрепим свободата за инициатива  на предприятията и същевременно да развиваме подновена социална отговорност, така че  печалбата,  да не е единственият водещ  критерий.

В тази връзка трябва да бъдат стимулирани, приети и подкрепени инициативите, които на всички нива да мотивират предприятията към респект на основните човешки права на работничките и работниците, като правят съпричастни не само институциите, но така също потребителите, гражданското общество и предприятията. Колкото повече последните осъзнават тяхната социална роля, толкова повече се превръщат в места, където се упражнява човешкото достойнство, като по този начин вземат  участие в изграждането на мира. В този аспект политиката е призвана да играе активна роля, насърчавайки справедлив баланс между икономическата свобода и социалната справедливост. Всички тези хора, които действат в тази област, започвайки с католическите работници и предприемачи, могат да намерят сигурни насоки в Социалната Доктрина на Църквата.

Скъпи братя и сестри, тъй като ние се стремим да обединим нашите усилия, за да излезем от пандемията, аз бих искал още веднъж да изразя моята признателност към всички, които са ангажирани и продължават да се посвещават  с отговорност и щедрост, за да осигурят образование, сигурност и защита на правата, да предостаавят медицински грижи, да улесняват срещата между членовете на семействата и болните, за да гарантират икономическа защита на бедните хора или на тези, които са изгубили своята работа. И уверявам всички жертви и техните семейства в моята молитва.

Към управляващите и всички, които имат политически и социални  отговорности, към пастирите и аниматорите на църковните общности, както и към всички мъже и жени с добра воля, аз отправям призив да вървим заедно в тези три пътя: диалогът между поколенията, образованието и труда, със смелост и креативност. И да бъдат все повече и повече  онези, които безшумно, със смирение и упоритост, да стават ден след ден миротворци. И нека Божият Благослов за мир винаги да ги води и придружава.

Ватикана,  8 декември 2021 година

Папа Франциск

[1] Cf. Lett. enc.  Populorum progressio (26 март 1967), т. 76 стихове.

[2] Cf. Lett. enc.  Laudato si’ (24 май 2015), т. 49.

[3] Cf. Lett. enc.  Fratelli tutti (3 октомври 2020), т. 231.

[4]  Ibid., т. 218.

[5]  Ibid., т. 199.

[6]  Ibid., т. 179.

[7] Cf.  Ibid., т. 180.

[8] Exhort. ap.  Christus vivit (25 март 2019), т. 199.

[9]  Lett. enc.  Laudato si’ (24 май 2015), т. 159.

[10] Cf.  Ibid., т. 163 ; 202.

[11]Cf.   Ibid., т. 139.

[12] Cf.  Послание към участниците в  4^ия Форум в Париж за мир , 11-13 ноември  2021.

[13] Cf. Lett. enc.  Laudato si’ (24 mai 2015), n. 231;  Послание за  54ия Световен Ден на Мира. Културата за грижата като път за мира  (8 декември 2020).

[14] Lett. enc.  Fratelli tutti (3 октомври 2020), т. 199.

[15]  Видео за  Глобално споразумение за Възпитание  Global Compact on Education. Заедно да погледнем отвъд Together to look Beyond (15 octobre 2020).

[16] Cf. Видео за виртуална среща на високо равнище за климатичните амбиции  le High Level Virtual Climate Ambition Summit (13 декември 2020), т. 18.

[17] Cf. Свети Йоан Павел  II, Lett. enc.  Laborem exercens (14 септември 1981), т. 18.

[18] Lett. enc.  Laudato si’  (24 май 2015), т. 128.

Copyright © Dicastero per la Comunicazione - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ  НА ПАПА ФРАНЦИСК
ПО ПОВОД  XXIX^ия  СВЕТОВЕН ДЕН НА БОЛНИТЕ     

2021година

Защото един е вашият Учител-Христос, а вие всички сте братя (Мт 23, 8). Връзката на доверие е в основата на грижата за болните

Скъпи братя и сестри!

Честването на  29^ия Световен Ден на Болните, който ще се проведе на 11 февруари 2021, в деня на Възпоменание на Дева Мария от  Лурд, е подходящо време да се отдели специално внимание на болните хора и на тези, които им помагат, както и на местата посветени на грижи в лоното на семейството и на общностите. Моите мисли са специално насочени към всички, които по целия свят  страдат от последиците на пандемията на коронавируса. Искам да изразя на всички специално на най-бедните и на изключените, че духовно съм близо до тях и ги уверявам в загрижеността и съпричастността на Църквата.

1. Темата за този Ден е вдъхновена от евангелския пасаж, в който Исус критикува лицемерието на онези, които говорят, а не вършат (виж Мт 23, 1-12). Когато свеждаме вярата до безплодни вербални упражнения, без приложение в историята и в потребностите на другия, тогава съгласуваността изчезва между изповядваното верую и реално живяното. Рискът е голям, Ето защо Исус използва силни изрази, за да предупреди за опасността да се плъзнат в идолопоклонство към себе си и заявява: «Защото един е вашият Учител-Христос, а вие всички сте братя»(стих 8).

      Критиката на Исус е отправена към тези,  които «говорят, а не вършат» (стих 3) е винаги полезна за всички, защото никой        не е имунизиран срещу злото на лицемерието, едно много сериозно зло, което в последствие предотвратява да разцъфтим        като деца на единния Отец, призвани да живеем в универсално братство. 

      Изправени пред нуждите на нашия брат и на нашата сестра, Исус ни предлага модел на поведение, което е съвсем                    противоположно на лицемерието. Той предлага да се спрем, да изслушаме, да установим пряка и лична връзка с другия,            да почувстваме съпричастност и  емоция към него или към нея, да се оставим да ни докосне страданието им, докато се              ангажираме за това чрез услуга. (виж Лк 10, 30-35).

2. Опитът на болестта ни кара да почувстваме нашата уязвимост и същевременно вродената ни необходимост от другия. Нашето състояние става още по-ясно и ние по очевиден начин изпитваме зависимостта си от Бог. Когато сме болни, всъщност несигурността, страха, а понякога дори тревогата нахлуват в умовете и сърцата ни, ние изпадаме в състояние на безпомощност, защото нашето здраве не завсиси само от нашите способности или от нашето   “терзание ” (виж Мт 6, 27).

      Болестта налага искане за смисъл, който във вярата е насочен към Бог, искане, което търси ново значение и нова посока          за  нашето съществуване и които понякога не могат веднага да намерят отговор. Семейството и приятелите не винаги са в        състояние да ни помогнат в това трудоемко търсене.

      В това отношение библейската фигура на Йов е емблематична. Съпругата и приятелите му не успяват да го придружат в            неговото нещастие, още по-зле те засилват у него самотата и недоумението, като го обвиняват. Йов потъва в състояние на        безпомощност и неразбиране. Но именно чрез тази изключителна крехкост, отхвърляйки всяко лицемерие и избирайки              пътя на искренността към Бог и към другите, той отправя своя настоятелен вик към Бог, който в крайна сметка му отговаря        като му отваря нов хоризонт.  Той му потвърждава, че неговото страдание не е наказание или възмездие; то дори не е              отдалечаване от Бог или знак за Неговото безразличие. Така тази жизнена и трогателна декларация на Господ бликва от          нараненото и излекувано сърце на Йов: «По слухове те познавах, но  сега очите ми те видяха» (42, 5).

3. Болестта винаги има лице, и не само едно: тя има лицето на всеки болен, както и на тези, които се чувстват пренебрегнати, изключени, жертви на социални несправедливости, които отричат техните основни права (виж Енцикликата Fratelli tutti, т. 22). Настоящата пандемия разкри много недостатъци в здравните системи и пропуски в предоставянето на помощ на болни хора. Достъпът до грижи не винаги е подсигурен за възрастните хора, за най-слабите и най-уязвимите, и не винаги по справедлив начин. Това зависи от политическия избор, начина на администриране на ресурсите и ангажираността на тези, които заемат отговорни постове. Да се инвестират ресурси в грижи и помощ на болните хора е приоритет свързан с принципа, че здравето е основно общо благо. В същото време пандемията подчертава всеотдайността и великодушието на здравните работници, доброволците, работниците, свещениците, монасите и монахините, които с професионализъм, самоотвержено с чувство за отговорност и любов към  ближния, помагаха,  обгрижваха, утешаваха и служеха много на болните и на техните семейства. Едно мълчаливо мнозинство от мъже и жени, които избраха да наблюдават тези лица, поемайки грижа за нараняванията на пациентите, които чувстваха близки, поради общата им принадлежност към човешкото семейство.

      Всъщност близостта е скъпоценен балсам, който често носи подкрепа и утеха на тези, които страдат от болестта. Като                християни ние изпитваме близостта, като израз на любовта на Исус Христос, Добрият Самарянин,  който със състрадание          става близък на всяко човешко същество, наранено от греха. Обединени с Него под действието на Светия Дух, ние сме              призвани да бъдем милосърдни като Отца и да обичаме особено нашите болни, слаби и страдащи братя (виж Йн 13, 34-35).        И ние живеем в тази близост, не само лично, но също така под формата на общност: всъщност братската любов в Христос          поражда общност способна за изцеление, която не изоставя никого, която включва и приема, особено най-слабите.

      Във връзка с това бих искал да припомня значението на братската солидарност, която се изразява конкретно в служението        и може да приема много разнообразни форми, всички насочени да подкрепят ближния. «Да служим означава да се грижим        за слабите членове на нашите семейства, на нашето общество, на нашия народ.» (Проповед в Хавана, 20 септември                  2015г.). В това усилие всеки е способен  да стои настрана от своите стремежи, пожелания, желания за всяка власт,                    виждайки конкретно най-уязвимите. […] Службата винаги се стреми към лицето на брата, докосва неговата плът, чувства          неговата близост  и дори в някои случаи  “страда” и търси усъвършенстването на брата. Ето защо службата никога не е              идеологическа,  стига да не служи на идеи, а на хората» (ibid.).

4. За да бъде добра една терапия, релационният аспект е решаващ, защото дава възможност за цялостен подход към болния човек. Оценяването на този аспект също така помага на лекарите, медицинските сестри, специалистите и доброволците да поемат отговорност за тези, които страдат, за да ги придружават в изцелителното пътуване, благодарение на изграденото доверие в междуличностните отношения (виж Новата Харта на Здравните Оператори(2016), т. 4). Следователно става въпрос за пакт между тези, които се нуждаят от грижи и тези, които се грижат за тях; пакт основан върху взаимното доверие и уважение, върху искреността, върху готовността, за да се преодолее  всяка защитна бариера, да се постави достойнството на пациента в центъра, да се защити професионализма на здравните работници и да се поддържат добри  отношения със семействата на пациентите.

      Тази връзка с болния човек намира точно неизчерпаем източник за мотивация и сила в милосърдната любов на Христос,            както показва хилядолетното свидетелство на мъже и жени, които са се осветили, служейки на болните. Всъщност от                тайната на смъртта и Възкресението на Христос бликва тази любов, която е в състояние да придаде пълен смисъл,  както          на  състоянието на пациента така и на състоянието на онези, които се грижат за него. Евангелието го потвърждава много          пъти, показвайки че изцеленията извършени от Исус, никога  не са магически жестове, а винаги са плод на среща на                  междуличностна връзка,   където на Божия дар поднесен от Исус отговаря вярата на този, който я приема, в резюме на              думите на Исус, които Той често повтаря: «Твоята вяра те спаси».

5. Скъпи братя и сестри, заповедта за любов, която Исус остави на Своите ученици се осъществява конкретно в отношенията с болните хора. Едно общество е толкова по-хуманно, колкото повече поема грижата за своите крехки и страдащи членове и колкото повече умее да го направи с ефикасност водена от братска любов.  Нека се стремим към тази цел и да направим така,  че никой да не остане сам, никой да не се чувства нито изключен, нито изоставен. 

     Аз поверявам болните хора, здравните работници, тези които работят до страдащите на Мария, Майка на милосърдието и         Здраве за болните. От Пещерата в Лурд и от нейните безброй Светилища издигнати по цял свят, нека тя подкрепи  нашата       вяра и нашата надежда и да ни помогне да поемем грижата едни за други с братска любов. Над всички и на всеки давам от       все сърце моята Благословия.

          Рим, Свети Йоан Латерански, 20 декември  2020 година, четвърта Неделя на Адвента.

Папа Франциск 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА  XXXVI-ия  СВЕТОВЕН ДЕН НА МЛАДЕЖТА

21 ноември 2021 година

« Стани: защото те правя свидетел на онова, което си видял! » (виж Деян 26,16)

Скъпи млади хора !

Бих искал още веднъж да ви хвана за ръка, за да продължим заедно  духовното поклонение, което ни води към Световния Ден на Младежта в Лисабон през 2023 година.

Миналата година, малко преди да се разпространи пандемията, аз подписах посланието, чиято тема беше „Момче, на тебе говоря, стани” (виж Лк 7, 14). В своето провидение Господ искаше вече да ни подготви за това прекалено тежко предизвикателство, пред което щяхме да се изправим.

В целия свят хората трябваше да се изправят пред страданието от загубата на толкова скъпи близки хора и пред социалната изолация. Здравната криза  попречи и на вас, младите хора проектирани по природа да сте навън – да излизат, за да ходят на училище, в университета, на работа, или да се срещат по между си …  Вие се оказахте в трудни ситуации, с които не сте свикнали да се справяте. Тези, които бяха по-малко подготвени и без подкрепа се почувстваха дезориентирани. В много случаи възникваха семейни проблеми, както и безработица, депресия, самота и пристрастявания. Да не говорим за натрупания стрес, напрежението и изблиците на гняв, както и за увеличаването на насилие.

Но слава Богу, това не е единствената страна на монетата. Макар че изпитанието ни показа нашите слабости, то също така ни разкри и нашите добродетели, сред които предразположеността към солидарност.  Навсякъде по света ние видяхме много хора, включително и много млади хора да се борят за живота, да сеят надежда, да защитават свободата и справедливостта, да бъдат миротворци и строители на мостове.

Когато един млад човек падне, тогава в известен смисъл пада самото човечество. Но също така е вярно, че когато един млад човек се изправи отново, сякаш целият свят се изправя отново. Скъпи млади хора, какъв голям потенциал се намира във вашите ръце! Каква сила носите в сърцата си!

Така и днес също Бог казва на всеки от вас : “Стани!”. Надявам се с цялото си сърце, че това послание може да ни помогне да се подготвим за нови времена, за една нова страница в историята на човечеството. Но не е възможно ние да започнем отново без вас, скъпи млади хора.  За да се изправи отново светът се нуждае от вашата сила, вашия ентусиазъм и вашата страст. В този смисъл бих искал да размишлявам с вас върху пасажа от Деяния на Апостолите, в който Исус казва на Павел:  “ Стани ! Правя те свидетел на онова, което си видял” (виж Деян  26, 16).

Павел свидетел пред царя

Стихът, от който се вдъхновява темата за Световния ден на Младежта 2021 е взет от свидетелството на Павел пред цар Агрипа, докато е бил в затвора. Този, който някога беше враг и гонител на християните, сега е осъден точно, заради вярата си в Христос. Около двадесет и пет години по-късно Апостолът разказва своята история и основният епизод от своята среща с Христос.

Павел изповядва, че в миналото е преследвал християните, докато един ден, когато е отивал в Дамаск, за да арестува няколко от тях, една светлина “по-ярка от слънцето” обгръща него и неговите спътници (виж Деян 26, 13), но самият той чу  “един глас” : Исус се обърна към него и го нарече с името му.

“Савле, Савле !”

Нека се задълбочим заедно в това събитие. Наричайки го с неговото име, Господ  дава на Савел ясно да разбере, че го познава лично. Това е все едно, че му казваше: “Знам кой си ти, знам какво си замислил, но въпреки това се обръщам към теб”. Той го призовава два пъти, в знак на специално и много важно призвание, както беше направил с Мойсей (виж Изх 3, 4) и със Самуил (виж 1 Сам 3, 10). Падайки на земята, Савел признава, че е свидетел на божествено проявление, на мощно откровение, което го завладява, но не го унищожава, напротив назовава го с неговото име.

Всъщност, самата лична и не анонимна среща с Христос променя живота. Исус показва, че познава добре Савел, “че го познава отвътре”. Въпреки че Савел е гонител, и дори в сърцето му да има неприязън  към християните,  Исус знае, че това се дължи на невежество и иска да прояви в него Своето милосърдие. Тази благодат, тази незаслужена и безусловна любов, ще бъде именно светлината, която коренно ще промени живота на Савел.

“Кой си ти, Господине?”

Изправен пред това мистериозно присъствие, което го нарича по име, Савел пита: « Кой си ти, Господине? » (Деян 26, 15). Този въпрос е изключително важен и в живота рано или късно, всички ние трябва да си го зададем. Не е достатъчно да сме чували за Христос от другите, необходимо е лично да говорим с Него. По принцип това е да се молим. Това е да говорим направо на Исус, въпреки  че може би сърцата ни все още са в безпорядък, умът ни е изпълнен със съмнения или дори презрение към Христос и християните. Пожелавам всеки млад човек от дъното на сърцето си, да успее да зададе този въпрос: “Кой си ти, Господи?”.

Ние не можем да предполагаме, че всички познават Исус, дори и в ерата на интернет. Въпросът, който много хора  задават на Исус и на Църквата е именно този: “Кой си ти?”. В цялата история за призванието на Павел, това е единственият път, когато той говори. И на неговия въпрос Господ веднага отговаря: «Аз съм Исус, Когото ти преследваш » (ibid.).

“Аз съм Исус, Когото ти преследваш!”

Чрез този отговор Господ Исус разкрива на Савел една голяма тайна: фактът, че той се отъждествява с Църквата, с християните. До тогава Савел не беше виждал нищо от Христос, освен верните, които беше затворил в затвора (виж Деян  26, 10), чиято смъртна присъда той самият беше гласувал (ibid.). И той беше видял как християните отговарят на злото с добро, на омразата с любов, приемайки несправедливостта, насилието, клеветите и преследванията, изстрадани за името на Христос. Впрочем, ако вгледаме добре, Савел в известна степен, без да знае това, беше се срещнал с Христос: той Го беше срещнал вече в християните!

Колко пъти сме чували да се казва: “Исус- да, Църквата – не”, сякаш те можеха да бъдат взаимозаменяеми. Ние не можем да опознаем Исус, без да познаваме Църквата. Ние можем да опознаем Исус  само чрез братята и сестрите от Неговата общност. Не можем да кажем, че сме напълно християни, ако не живеем в църковното измерение на вярата.

“Мъчно е за тебе, да риташ против ръжена.”

Това са думите, с които Господ се обръща към Савел, след като той е бил  паднал на земята. Но сякаш Той мистериозно му говореше от дълго време, опитвайки се да го привлече към Себе Си, а Савел се съпротивляваше. Същият този нежен “упрек”, който нашият Господ отправя към всеки млад човек, който се отдалечава от Него: “Докога ще бягате надалеч от Мене? Защо не чуваш, че Аз те викам? Аз чакам твоето завръщане”. Подобно на пророк Йеремия, понякога ние казваме : «Няма да напомням  повече за Него » (Йер 20, 9). Но в сърцето на всеки има разпален огън: дори и да полагаме усилия да го ограничим, ние не успяваме, защото той е по-силен от нас.

Господ избира някой, който дори Го преследва, напълно враждебен към Него и Неговия народ. Но няма човек, който да бъде непоправим за Бога. Чрез личната среща с Него винаги е възможно да се започне отначало. Никой млад човек не е извън обсега на Божията благодат и Божието милосърдие. На никого не можем да кажем: твърде е далеч ... твърде е  късно ... Колко много млади хора, въпреки страстта да се противопоставят и да се движат срещу течението, при това те носят скрита в сърцата си необходимостта да се ангажират, да обичат с всички сили, да се отъждествят с мисия! Исус, в младия Савел, вижда именно това.

Да признаем своята слепота

Ние можем да си представим, че преди срещата с Христос, Савел беше в известен смисъл  “изпълнен със самия себе си”, считайки се за  “велик” чрез своята морална цялост, чрез своето усърдие, чрез своя произход, чрез своята култура. Той със сигурност беше убеден, че е на прав път. Но когато Господ му се разкрива, той е  “смазан” и се оказва ослепен. Изведнъж той открива, че не е в състояние да вижда не само физически, но също така и  духовно. Сигурността му е разклатена. В душата си той усеща, че онова, което  го водеше с толкова страст  – усърдието да елиминира християните –беше напълно погрешно. Той си дава сметка, че не е абсолютният носител на истината, напротив,  че е далеч от нея.  И като сигурността му и неговото  “величие” също се срива. Изведнъж той се оказа изгубен, крехък и  “малък”.

Това смирение – осъзнаването на собствените граници – е от основно значение! Този, който мисли, че знае всичко за самия себе си, за другите и дори за религиозните истини ще се затрудни да се срещне с Христос. Савел стана сляп, изгуби жалоните си за ориентация. Сам в тъмнината, единствените ясни неща  за него са светлината, която е видял и гласът, който е чул. Какъв парадокс: именно, когато осъзнаем, че сме ослепели, започваме да виждаме.

След като е бил заслепен по пътя към Дамаск, Савел ще предпочита да бъде наричан Павел, което означава “малък”. Не се касае за име или фамилия, или за псевдоним - „артистично име” – днес използвано много често, дори сред  обикновените хора: срещата с Христос го накара да се почувства наистина така, разбивайки стената, която му пречеше да се опознае наистина. Той твърди за самия  себе си: «Аз, аз съм най-малкият от Апостолите, не съм достоен да бъда наричан Апостол, защото преследвах Църквата на Бога» (1 Кор 15, 9).

Света Тереза от Лизиьо, подобно на други светци, обичаше да повтаря, смирението е истината. В наши дни много „истории” формират дните ни, особено в социалните мрежи, често изкуствено конструирани с много декори, камери и различни тапети за фон. Винаги търсим повече светлините на сцената, умело насочени, за да можем да покажем на „приятели” и последователи един образ на себе си, който често не отразява нашата истина. Христос, светлината на деня, идва да ни просветли и да ни върне автентичността, освобождавайки ни от всички маски. Той ясно ни показва какви сме ние, защото ни обича, такива, каквито сме.

Да променим перспективата

Обръщането на Павел не означава връщане назад, а отваряне към една изцяло нова перспектива. Всъщност той продължава пътя си към Дамаск, но вече не е този, който е бил, той е друг човек  (виж Деян  22, 10). Ние можем да се обърнем и да се обновим в обикновения живот, правейки нещата, които сме правили преди, но с преобразени сърца и с различни мотивации. В този случай, Исус изрично моли Павел да отиде в Дамаск, където е отивал. Павел се подчини, но сега целта и перспективата на пътуването му се промениха радикално. От сега нататък той ще гледа реалността с нови очи. Преди те бяха тези на бдителния преследвач, а отсега нататък те ще бъдат очите на ученика-свидетел.  В Дамаск, Анания го кръщава и го въвежда  в християнската общност. В тишина и молитва, Павел ще задълбочава своя собствен опит и новата идентичност, която му е дадена от Господ Исус.

Нека да не разпръскваме силата и страстта на младите хора

Поведението на Павел преди срещата с Възкръсналия Исус  не ни е толкова чуждо. Колко сила и страст живеят също и във вашите сърца, скъпи млади хора! Но ако тъмнината около вас и във вас ви попречи да виждате точно, рискувате да се загубите в битки, които нямат смисъл, чак докато проявите насилие. И за съжаление вие самите ще бъдете първите жертви, както и тези, които са близо до вас. Съществува и опасност от борба за каузи, които в началото защитават правилните ценности, но които достигнали до разочарование се превръщат в разрушителни идеологии. Колко много млади хора днес може би подтикнати от своите политически или религиозни убеждения, в крайна сметка се превръщат в инструменти за насилие и унищожение в живота на мнозина! Някои, родени в дигиталната ера, намират във виртуалната среда и в социалните мрежи ново бойно поле, като използват безскрупулно оръжието на  fake news -фалшивите новини, за да разпространяват отрова и да унищожават противниците си.

Когато Господ нахлува в живота на Павел, Той не анулира личността му, не заличава неговото дръзновение  и неговата страст, но предлага да се използват неговите дарби, за да направи от него велик евангелизатор, чак до краищата на земята.

Апостол на народите

Павел по-късно ще бъде известен като „Апостолът на народите”: този, който беше скрупулен фарисей съблюдаващ Закона! Ето още един  парадокс: Господ се доверява именно на този, който Го е преследвал. Подобно на Павел, всеки от нас може да чуе в дълбините на сърцето си този глас, който му казва: “Доверявам ти се. Знам твоята история и я поемам в ръцете Си, заедно с теб. Дори често пъти да си бил срещу Мене, Аз те избирам, и правя от теб Мой свидетел”. Божествената логика може да направи от най-лошия гонител, велик свидетел.

Христовият ученик е призван да бъде «светлината на света» (Мт 5, 14). Павел трябва да свидетелства за това, какво е видял, но сега той е сляп. Отново попадаме в парадокс! Но именно чрез личния си опит Павел ще може да се отъждестви с тези, при които Господ го изпраща. Всъщност той е станал свидетел  «за да им отвори очите, за да ги отведе от тъмнината към светлината» (Деян  26, 18). 

“Стани и свидетелствай!”

Прегръщайки новия живот, който ни е даден в Кръщението, ние също получаваме мисия от Господ: “Ти ще Ми бъдеш свидетел!”. Това е мисия, на която трябва да се посветим, която променя живота.

Днес поканата на Христос към Павел е отправена към всеки един от вас, млади хора: Стани! Ти не можеш да стоиш на земята  и да “се оплакваш от съдбата си”,  има мисия, която те очаква! Ти също можеш да бъдеш свидетел на делата, които Исус започна да извършва в теб. Ето защо в името на Христос, ти казвам:

- Стани и свидетелствай за твоя опит, като слепец, който е срещнал светлината, който е видял доброто и красотата на Бога в себе си, в другите, и в общението на Църквата, което надделява над всяка самота.

- Стани и свидетелствай за любовта и уважението, които е възможно да се установят в човешките отношения, в семейния живот, в диалога между родители и деца, между младите и възрастните хора.

- Изправи се и защити социалната справедливост, истината и коректността, човешките права, преследваните, бедните и уязвимите, безгласните в обществото, имигрантите.

- Стани и свидетелствай с нов поглед, който ти дава да гледаш сътворението  с очи изпълнени с удивление, което те кара да признаеш Земята като наш общ дом и поглед, който ти дава смелостта да защитиш интегралната екология.

- Стани и свидетелствай, че провалените животи могат да бъдат възстановени, че хората, които вече са мъртви по дух, могат да бъдат възкресени, че поробените хора могат да станат свободни, че потиснатите от скръбта сърца - могат да намерят отново надежда.

- Стани и свидетелствай с радост, че Христос е жив! Разпространявай Неговото послание за любовта и спасението сред своите връстници, в училище, в университета, на работа, в дигиталния  свят, навсякъде.

Господ, Църквата, Папата ви се доверяват и ви правят свидетели по отношение на толкова много други млади хора, които вие срещате по „пътищата на Дамаск“ в наше време. Не забравяйте: « Ако някой наистина е изпитал любовта на Бог, която го спасява, той не се нуждае от много време за подготовка, за да тръгне да Го, известява, той не може да чака, докато получи много уроци или дълги инструкции. Всеки християнин е мисионер, доколкото е срещнал Божията любов в Исус Христос» (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, т. 120).

Станете и чествайте СМД във вашите отделни Църкви!

Подновявам към всички вас, млади хора по цял свят, поканата да вземете участие в духовното поклонение, което ще ни отведе да честваме заедно Световния Ден на Младежта в Лисабон през 2023 година. Близката среща обаче е в във вашите отделни Църкви, в различните диоцези и епархии по целия свят, където по време на тържеството за Христос Цар, Световният Ден на Младежта 2021 ще бъде честван на местно ниво.

Надявам се, че всички ние ще можем да изживеем този етап, като истински поклонници, а не като „туристи на вярата“! Нека се отворим за изненадите на Бог, Който иска да накара да заблести Неговата светлина над нашия път. Нека се отворим да слушаме Неговия глас, също така чрез нашите братя и сестри. Така ще си помагаме взаимно да се изправим заедно и в този труден исторически момент да станем пророци на новото време, изпълнени с надежда! Нека Блажената Дева Мария се застъпва за нас.

Рим, Свети Йоан Латерански,  14 септември 2021, Празника на Въздвижението на Светия Кръст.

ПАПА ФРАНЦИСК

Copyright © Dicastero per la Comunicazione - Libreria Editrice Vaticana

АПОСТОЛИЧЕСКО ПИСМО

PATRIS CORDE

НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ФРАНЦИСК

ПО СЛУЧАЙ  150- ГОДИШНИНАТА
ОТ ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО НА СВЕТИ ЙОСИФ,
КАТО ПОКРОВИТЕЛ НА ВСЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА

С бащинско сърце: именно така Йосиф обичаше Исус, Който е наричан и в четирите Евангелия «син на Йосиф».[1]

Двамата евангелисти, Матей и Лука, които подчертаха неговия  образ, разказват малко, но напълно достатъчно, за да се разбере какъв баща е бил той и каква мисия му е поверило Провидението.  

Знаем, че беше смирен дърводелец (виж Мт 13, 55), обещан в брак на Мария (виж Мт 1, 18 ; Лк  1, 27) ; един «праведен мъж » (Мт 1, 19), винаги готов да изпълни волята Божия, проявена в неговия Закон  (виж Лк 2, 22.27.39), и в четирите му сънища (виж Мт 1, 20 ; 2, 13.19.22). След дълго и изморително пътуване от Назарет до Витлеем, Йосиф видя как се роди Месията в един обор, защото другаде «нямаше място за тях» (Лк 2, 7). Той стана свидетел на обожаването на пастирите (виж Лк 2, 8-20) и на Влъхвите (виж Мт 2, 1-12), които съответно представляваха народа на Израил и езическите народи.

Йосиф  имаше смелостта да поеме законното бащинство на Исус, на Когото даде името, разкрито от Ангела: «Ще му дадеш името Исус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му» (Мт 1, 21). Както знаем  даването на име на човек или на нещо означаваше при древните народи да се сдобие с притежанието му, както направи Адам в историята на Битието.  (виж 2, 19-20).

Четиридесет дни след раждането, Йосиф, заедно с майка Му поднесе Детенцето в Храма на Господ и с изненада чу пророчеството на Симеон, отнасящо се за Исус и Мария (виж Лк 2, 22-35). За да защити Исус от Ирод, той пребивава в Египет като пришълец  (виж  Мт 2, 13-18). Завърнал се в своята родина Йосиф живее скришом в малкото непознато село Назарет в Галилея – откъдето, както се казваше, "не се появява никакъв пророк" и "и че нищо добро не може да излезе оттам" (виж Йн  7, 52 ; 1, 46) –, далеч от Витлеем, неговия роден град и от Йерусалим, където се издигаше Храма. Когато точно по време на едно поклонение до Йерусалим, те изгубиха дванадесетгодишния Исус, и заедно с Мария Го търсиха разтревожени и Го откриха в Храма да дискутира с докторите по Право (виж  Лк  2, 41-50).

След Мария, Божията Майка, никой светец не е заемал толкова много място в Папското Учителство, колкото Йосиф, нейният съпруг.Моите предшественици задълбочиха посланието,  съдържащо  се в малкото данни предадени от Евангелията, за да подчертаят още повече централната му роля в историята на спасението: Блаженият Пий ІХ го обяви за «Покровител на Католическата Църква»,[2] почитаемият Пий ХІІ го представи като   «Покровител на работниците»,[3] и Свети Йоан Павел ІІ като «Пазител на Изкупителя».[4] Хората го призовават като «Покровител на добрата смърт».[5]

Следователно по случай 150 годишнината от провъзгласяването му за Покровител на Католическата Църква, направено от  Блажения Пий ІХ на 8 декември 1870 година, аз бих искал така – както каза Исус– че "устата да изрази  това, което прелива от сърцето" (виж Мт 12, 34), за да споделя с вас няколко лични размишления за този необикновен образ, толкова близо до човешкото състояние на всеки от нас.  Това желание съзрява през тези месеци на пандемия, през които ние можем да експериментираме как в разгара на кризата, която ни засегна «нашият живот е изтъкан и подкрепен от обикновени хора, често забравени, които не са част от имената във вестниците и списанията,  нито  се появяват на големите паради  на последното шоу, но които без съмнение днес пишат решаващите събития от нашата история: лекари, медицински сестри и фелдшери, служители в супермаркети, хора от поддръжката, доставчици на домашни грижи, превозвачи, силите на реда, доброволци, свещеници, монахини и толкова други, които разбраха, че никой няма да се спаси сам. […] Колко много хора проявяват търпение и внушават надежда  всеки ден, като внимават да не създават паника, а съвместна отговорност! Колко бащи и майки, баби и дядовци, колко учители показват на нашите деца чрез обикновени всекидневни жестове, как да се изправят и преодолеят една криза, като пренастроят навиците си, гледайки нагоре и насърчавайки молитвата! Нека хората се молят, поднасят и се застъпват за доброто на всички».[6] Всички ние можем да намерим в Свети Йосиф, човекът, който преминава незабелязан, човекът с ежедневно присъствие, дискретен и скрит, един застъпник, опора и водач по време на трудности. Свети Йосиф ни напомня, че всички онези, които привидно са скрити или са на  "втора линия" играят несравнима роля в историята на спасението. Към всички тях отправям моите думи на признателност и благодарност.

1. Обичан баща

Величието на Свети Йосиф се състои в това, че той беше съпруг на Мария и баща осиновител на Исус. Като такъв, той «се постави в услуга на намерението  за спасение», както потвърждава Свети Йоан Златоуст.[7]

Свети Павел VI отбелязва, че неговото бащинство се изразява конкретно във факта  «че е превърнал живота си в служба, в жертва на тайната на Въплъщението и на мисията на Изкуплението, към която се присъединява; като използва законната си власт, която му се полага в Светото Семейство, за да отдаде изцяло себе си, своя живот и труда си, за да превърне своето човешко призвание за любов към семейството в свръхчовешко дароприношение на себе си, на сърцето си и на цялата си способност за любов в служба на Месията, покълнал в неговия дом».[8]

Заради своята роля в историята на спасението, свети Йосиф е баща, който винаги е бил обичан от християнския народ, както го показва и факта, че в целия свят има толкова много църкви посветени на него.  Много религиозни Институти, Братства и църковни групи са вдъхновени от неговата духовност и носят неговото име, а различни представителства се развиват от векове в негова чест. Многобройни светци и светици бяха негови предани последователи, сред които Тереза Авилска, която го  прие за  адвокат и застъпник, която му се поверява и получава всички благодати, които му е поискала; насърчена от своя опит, светицата убеждаваше и други да му бъдат предани последователи.[9]

Във всеки наръчник за молитва, намираме молитви към Свети Йосиф. Към него се отправят специални призовавания всяка сряда и по-специално през месец март, който традиционно е посветен на него.[10]

Доверието на хората в Свети Йосиф е обобщено в израза "ite ad Joseph идете при Йосиф", който се отнася до времето на глада в Египет, когато хората молеха фараона за хляб, той им отговаряше: «Идете намерете Йосиф и направете това, което той ще ви каже» (Бит 41, 55). Отнасяше се за Йосиф, синът на Яков, който от ревност  е бил продаден от своите братя (виж Бит 37, 11-28) и който според библейския разказ става по-късно наместник на фараона в Египет (виж Бит 41, 41-44).

Като потомък на Давид  (виж Мт 1, 16.20), коренът, от който трябваше да покълне Исус,  според обещанието дадено на Давид от пророк Натан (виж  2 Цар7), и като съпруг на Мария от Назарет, свети Йосиф е свързващото звено, която обединява Стария и Новия Завет.  

2. Баща в нежността

Йосиф виждаше ден след ден как растеше Исус «в мъдрост, възраст и любов пред Бога и хората» (Лк 2, 52). Точно както Господ беше постъпил с Израил, "той го беше научил да ходи, държейки го за ръка: той беше за Него като баща, който повдига новороденото към бузата си, той се навеждаше към Него, за да Го нахрани (виж Осия 11, 3-4).

Исус виждаше в Йосиф Божията нежност: «Както ласката на бащата към неговите синове, така нежността на Господ към този, който се бои от Него» (Пс 103, 13).

Йосиф със сигурност беше слушал в синагогата, по време на молитвата за Псалмите, че Богът на Израил  е Бог на нежността,[11] че Той е добър към всички и че «Неговата нежност е за всички Негови дела» (Пс 145, 9).

Историята на спасението се изпълнява, «надявайки се и когато нямаше никаква надежда» (Рим 4, 18), чрез нашите слабости. Често пъти ние си мислим, че Бог се опира само на нашата добра и печеливша страна, докато всъщност по-голямата част от Неговите намерения се осъществява въпреки нашата слабост.  Това е, което кара Свети Павел да каже: «И за да не се превъзнасям, поради премногото откровения, дадено ми бе жило в плътта, ангел на Сатаната, който да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям. Заради това аз три пъти молих Господ да го отстрани от мене. А Той ми рече: "Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се проявява напълно в твоята немощ." » (2 Кор 12, 7-9).

Ако това е перспективата на икономиката на спасението, тогава трябва да се научим да приемаме нашата слабост с дълбока нежност. [12]

Дяволът ни подтиква да гледаме към нашата слабост с негативно осъждане. Напротив Духът я подчертава с нежност. Нежността е най-добрият начин да  се докоснем до това, което е крехко в нас. Да сочим с пръст и да осъждаме, което ние използваме за другите често пъти е знак за неспособност да приемем в нас нашата собствена слабост, нашата собствена уязвимост. Само нежността ще ни спаси от делото на Обвинителя (виж  Деян 12, 10). Ето защо е важно да се срещнем с Божието Милосърдие, именно в Тайнството на Помирението, изпитвайки истината и нежността. Парадоксално Дяволът също може да ни каже истината. Но ако го направи, то е за да ни осъди. Ние знаем обаче, че истината, която идва от Бог не ни осъжда, но ни приема, прегръща, подкрепя и ни прощава. Истината винаги ни се представя като милосърдният Отец от притчата (виж  Лк 15, 11-32) : тя идва да ни срещне, дава отново достойнство, изправя ни на крака, организира ни празник, защото «този мой син беше мъртъв и оживя,  беше изгубен и се намери» (v. 24).

Волята на Бог, Неговата история, Неговото намерение също минават през загрижеността на Йосиф. Йосиф ни учи, че да имаме вяра в Бог означава да вярваме също, че Той може да действа чрез нашите страхове, нашите слабости, нашата уязвимост. И Той ни учи, че в житейските бури ние не трябва да се страхуваме да оставим кормилото на нашата лодка на Бога.  Понякога ние бихме искали  всичко да контролираме, но Той винаги гледа по-надалеч от нас.

          3.Баща в послушание

Бог също разкри на Йосиф Своите намерения  чрез сънища, по аналогичен начин, както бе постъпил с Мария, когато й извести Своя план за спасение. В Библията, както и при всички древни народи, сънищата бяха считани като един от начините, чрез които Бог проявява Своята воля.[13]

Йосиф е много обезпокоен за неразбираемата бременност  на Мария: той не иска «да я обвини публично»[14] но решава да «я изпрати  тайно» (Мт 1, 19). В първия сън, ангелът му помага да разреши дилемата си: «Не бой се да приемеш Мария за своя жена, понеже заченатото в нея е от Светия Дух. Тя ще роди Син и ти ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от грреховете му» (Мт 1, 20-21). Неговият отговор е незабавен: «когато Йосиф се събуди, направи така, както му беше заповядал ангелът Господен» (Мт 1, 24). Благодарение на послушанието той преодолява своята драма и спасява Мария.

Във втория сън, ангелът моли Йосиф: «Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет. Остани там докато ти кажа, защото Ирод ще  търси Младенеца,  за да Го погуби.» (Мт 2, 13). Йосиф не се поколеба  да се подчини, без да задава въпроси относно трудностите, които ще трябва да срещне: «Той стана взе Младенеца и майка Му нощем и замина за Египет. И остана там до смъртта на Ирод» (Мт 2, 14-15).

В Египет Йосиф с търпение и доверие чака  вестта обещана от ангела, за да се завърне в своята страна. В третия сън божественият пратеник , след като го информира, че тези, които търсеха да убият детето са мъртви, му нарежда да стане, да вземе Детенцето и майка Му и да се завърне в земята на Израил. (виж Мт 2, 19-20). И още веднъж той се покори без колебание: «И той стана взе Младенеца и майка Му и се върна в Израилската земя» (Мт 2, 21).

Но в пътуването на обратно, като чу, че «в Юдея царува Архелай, наследил баща си, уплаши се да отиде там. И след като бе предупреден от Бога на сън, замина в пределите на Галилея, като пристигна и се засели в един град наричан Назарет» (Мт 2, 22-23).

Евангелистът Лука разказва, че Йосиф е изправен пред дълго и мъчително пътуване от Назарет до Витлеем, за да се регистрира в родния си град, според преброяващия закон на императора Цезар Август. Исус е роден и при това обстоятелство (виж Лк 2, 1-7) Той беше вписан в регистъра на Империята като всички останали деца.

Свети Лука, специално подчертава, че родителите на Исус спазваха всички предписания на Закона: обредите за обрязването  на Исус, за очистването на Мария след раждането, дароприношението за първородна рожба пред  Бога. (виж 2, 21-24).[15]

При всички обстоятелства в своя живот, Йосиф знаеше как да произнесе своето "да бъде- fiat", точно както Мария при Благовещението и както Исус в Гетсимания.

В своята роля на глава на семейството, Йосиф учи Исус да се подчинява на своите родители (виж Лк  2, 51), според Божията заповед (виж Изх 20, 12).

По време на тайния си живот в Назарет, Исус се учи да изпълнява волята Божия в училището на Йосиф. Тази воля става Негова ежедневна храна (виж Йн 4, 34). Дори в най-трудния момент от живота Си в Гетсимания, Той предпочита да изпълни по-скоро волята на Отца, отколкото Своята,[16] и Той става «послушен до смъртта  […] на Кръста» (Фил 2, 8). Ето защо авторът на Посланието до  Евреите заключава, че Исус «се учи на послушание чрез Своите страдания » (5, 8).

От всички тези събития следва, че Йосиф «беше призован от Бог да служи пряко на личността и на мисията на Исус, изпълнявайки  своето бащинство. Именно по този начин той съдейства в пълнотата на времената за голямата Тайна на Изкуплението и че е наистина е служител на спасението».[17]

4. Баща в приемането

Йосиф прие Мария без да поставя предварителни условия. Той се довери на думите на Ангела. «Благородството на сърцето му го накара да се подчини на милосърдната любов, която беше научил от Закона. И днес в този свят, където психологическото, вербалното и физическото насилие над жената е патент, Йосиф се представя като образа на уважителния деликатен мъж, който дори без да разполага с пълна информация, избира да защити реномето, достойнството и живота на Мария. И в своето съмнение, за да  постъпи по най-добрия начин, Бог му помага да избере, като осветлява неговата преценка».[18]

Много пъти в живота ни се случват събития, на които ние не разбираме значението. Доста често първата ни реакция е разочарование и разбунтуване. Йосиф остава на страна тези размишления, за да направи място на това, което се случва, колкото и тайнствено да му се струва той го приема, поема отговорност за него и се помирява със собствената си история.  Ако ние не се помирим с нашата история, ние не ще успеем да направим следващата стъпка, защото винаги ще бъдем заложници на нашите очаквания и разочарованията, които произтичат от тях. 

Духовният живот, който Йосиф ни показва не е път, който обяснява, а път който приема.  Именно от това приемане, от това помирение, можем да прозрем една по-голяма  история, един по-дълбок смисъл. Изглежда, че отекват пламенните думи на Йов, който на поканата на жена си да се разбунтува срещу цялото зло, което му се случва, отговаря: «Ако приемаме щастието като идващо от Бог, как да не приемем и нещастието» (Йов 2, 10).

Йосиф не е пасивно примирен човек. Той е силно и смело ангажиран. Приемането  е начин,  чрез който дарът на силата, който ни идва от Свети Дух  се проявява в нашия живот.  Само Господ може да ни даде сили да приемем живота такъв какъвто е, да направим място и за тази противоречива, неочаквана и разочароваща част от съществуването.

Идването на Исус сред нас е дар от Отца, за да може всеки да се помири с плътта на своята история, дори когато не я разбира напълно.

Това, което Бог каза на нашия светец: «Йосифе, сине Давидов не бой се» (Мт 1, 20), изглежда ни го повтаря също и  на нас: "Не бойте се!". Трябва да оставим на страна гнева и разочарованието, и да направим място, без никакви светски претенции, но със сила изпълнена с надежда, че не ние сме избрали и при това то съществува.  Да приемем живота така ни въвежда в скрит смисъл. Животът на всеки може по чудо да започне отново, ако ние намерим смелост да го живеем според това, което ни казва Евангелието. И няма значение дали всичко изглежда вече се е объркало зле и дали някои неща вече  са необратими. Бог може да накара цветята да поникнат в скалите. Дори нашето сърце да ни обвинява, Той «е по-велик от нашето сърце, и Той познава всички неща.» (1Йн 3, 20).

Християнският реализъм, който не отхвърля нищо от съществуващото, се връща отново. Реалността в своята тайнствена непреводимост и сложност, носи усещането за съществуване със своите светлини и сенки. Именно това кара Апостол Павел да каже: «Ние знаем, че с онези, които Го обичат, Бог сътрудничи във всичко за тяхно добро.» (Рим 8, 28). А Свети Августин допълва: « …дори в това, което се нарича зло (etiam illud quod malum dicitur) ».[19] От тази глобална перспектива вярата дава смисъл на всяко събитие, щастливо или тъжно.

Тогава е далеч от нас да си мислим, че да вярваме означава да намерим решения лесни и утешителни решения. Вярата, на която ни е научил Христос напротив е тази, която виждаме в Свети Йосиф, който не търси преки пътища, а се изправя  “с отворени очи” пред това, което му се случва и поема лично отговорност за него.

Приемането на Йосиф ни кани да приемем другите без изключение, такива каквито са, с предимство за най-слабите, защото Бог избра този, който е слаб (виж 1 Кор 1, 27). Той е «баща на сираци, защитник на вдовици» (Пс 68, 6) и заповядва да обичаме пришълеца.[20] Искам да си представя, че за притчата за Блудния син и милостивият баща, Исус се е бил вдъхновил от поведението на Йосиф. (виж Лк 15, 11-32).

5. Баща с творческа смелост

Ако първата стъпка във всяко истинско вътрешно изцеление се състои в това да приемем собствената си история, т.е. да освободим място в нас самите, включително и за това, което не сме избрали в живота си, трябва обаче да добавим една друга важна характеристика: творческата смелост, особено, когато срещаме трудности. В действителност, когато се сблъскаме с трудности, можем де спрем и да изоставим играта, или пък можем да положим усилияи да продължим. Понякога трудностите черпят ресурси от нас, които ние дори не подозираме, че притежаваме.

Много пъти, четейки “Евангелията за детството”, се питаме защо Бог не се е намесил ясно и открито. Но Бог се намесва чрез събитията и хората. Йосиф е човек, чрез който Бог поема грижата за началото на историята на Изкуплението. Той е истинското “чудо”, чрез което Бог спасява Детенцето и Майка Му. Небето се намесва, като се доверява на творческата смелост на този мъж, който пристигайки във Витлеем и не намирайки  място, където Мария да може да роди, пригодява един обор и го подрежда така, че да стане, до колкото е възможно приветливо  място  за Божия Син, който идва на света (виж Лк  2, 6-7). Изправен пред непосредствената опасност на Ирод, който иска да убие Детенцето, Йосиф е предупреден, още веднъж насън, за да Го защити, той организира посреднощ бягството в Египет  (виж Мт 2, 13-14).

Едно бегло прочитане на тези истории винаги оставя впечатлението, че светът е на милостта на силните и властващите.  Но “Благата вест” на Евангелието е да покаже как въпреки арогантността и насилието на доминиращите земни управници, Бог винаги намира начин да постигне Своя план за спасение. Дори животът ни понякога да изглежда, че е в милостта на силните власти. Но Евангелието ни казва, че това, което има значение, Бог винаги успява да го спаси, стига да имаме творческата смелост  на дърводелеца от Назарет, който умее да преобрази  един проблем във възможност, като винаги се уповава на Провидението.

Ако понякога изглежда, че Бог не ни помага, това не означава, че Той ни е изоставил, а че ни има доверие, доверява се на това, което ние можем да планираме, да измислим, да намерим.

Същата творческа смелост проявяват и приятелите на паралитика, които го спускат през покрива, за да го представят на Исус  (виж  Лк 5, 17-26). Трудностите не спират дръзновението и упоритостта на тези приятели. Те бяха убедени, че Исус можеше да изцели болния и «като не намериха откъде да го внесат, поради навалицата, качиха се на къщата и през покрива го спуснаха с носилката в средата, пред Исус. Като видя вярата им, Той каза: “Човече, прощават ти се греховете”» (19-20). Исус признава творческата вяра, с която тези хора търсеха  начин да доведат при Него своя болен приятел.

Евангелието не дава информация за времето, през което Мария, Йосиф и  Детенцето останаха в Египет. Със сигурност обаче те трябва да ядат, да си намерят къща, да си намерят работа. Не трябва богато въображение, за да се запълни тишината в Евангелието по този въпрос. Светото Семейство трябваше да се изправи пред конкретни проблеми, както всички останали семейства, както много от нашите братя мигранти, които и днес още рискуват своя живот, принудени от глада и нещастията. В този смисъл вярвам, че Свети Йосиф е наистина специален покровител за тези, които трябва да оставят земята си, заради войни, омраза, преследване и мизерия.

В края на всяко събитие, в което виждаме Йосиф като главен герой, Евангелието отбелязва, че той става, взема със себе си Детенцето и Майка му и прави това, което Бог му е наредил  (виж Мт 1, 24 ; 2, 14.21). Исус и Мария, Неговата Майка са наистина най-скъпоценното съкровище на  нашата вяра.[21]

В плана на спасението не можем да отделим  Сина от Майката, от тази, която «напредваше  в своето пътуване на вярата, пазейки вярно единението със своя Син, чак до самия Кръст.».[22]

Ние винаги трябва  да се питаме дали защитаваме с всичките си сили Исус и Мария, които тайнствено са поверени на нашата отговорност, на нашата грижа, и на нашата охрана. Синът на Всемогъщия идва в света, приемайки състояние на голяма слабост. Стана зависим от Йосиф, за да бъде защитаван, закрилен, обгрижван, възпитаван. Бог се доверява на този човек, както го прави и Мария, която намира в Йосиф този, който, не само иска да й спаси живота, но който винаги ще се грижи за нея и за Детенцето. В този смисъл, Йосиф не може да не бъде Пазител и на Църквата, защото Църквата е продължение на Тялото Христово в историята и същевременно в майчинството на Църквата е очертано майчинството на Мария.[23] Йосиф, продължавайки да закриля Църквата, продължава да закриля Детенцито и Майка Му, а ние също обичайки Църквата, продължаваме да обичаме  Детенцето и Майка Му.

Това Детенце е онова, което ще каже: «Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40). Така всеки нуждаещ се, всеки беден, всеки страдащ, всеки умиращ, всеки пришълец, всеки пленник, всеки болен е  “Детенцето”, което Йосиф продължава да закриля. Ето защо Свети Йосиф е призоваван като закрилник на нещастните, нуждаещите се, изгнанниците, потиснатите, бедните и умиращите.  И затова Църквата не може да не обича преди всичко последните, защото Исус положи в тях предпочитание  и Той се идентифицира лично с тях. Ние трябва да се учим от Йосиф на същата грижа и на същата отговорност: да обичаме Детенцето и Майка Му; да обичаме Тайнствата и милосърдната любов; да обичаме Църквата и бедните. Всяка от тези реалности  винаги е  Детенцето и Майка Му.

6. Баща работник

Отношението към работата е аспект, който характеризира свети Йосиф и който се подчертава още в първата социална Енциклика, Rerum novarum, на Лъв ХІІІ. Свети Йосиф беше дърводелец, който работеше честно, за да изкарва прехраната на семейството си. Исус научи от него стойността, достойнството и радостта от това, какво означава да ядеш хляба, плод на твоя труд.  

В наше време, когато трудът изглежда отново представлява неотложен социален проблем и където понякога безработицата достига до впечатляващи нива, включително в държави, където в продължение на десетилетия сме живели с известно благополучие,  е необходимо да се разбере с обновено осъзнаване значението на труда, който дава достойнство и на който нашият Светец е Покровител за пример.

Трудът става участие в самото дело на спасението, възможност за ускоряване на идването на Царството, за развитие на способности и лични качества,  които да поставим в услуга на обществото и на общението. Трудът се превръща във възможност за реализация, не само на самия себе си, но преди всичко за първоначалното ядро на обществото, което е семейството. Семейство, в което липсва работата е  повече изложено на трудности, напрежения, счупвания и дори на отчаяно и безнадеждно изкушение да се разпадне. Как бихме могли да говорим за човешко достойнство без да искаме за всички и за всеки да осигурим възможност за достойно съществуване ?

Човекът, който работи, каквато и да е задачата му, съдейства на Бог и става малко  по-креативен за света, който ни заобикаля.  Кризата на нашето време, която е икономическа, социална, културна и духовна, може да представлява за всички призив за преоткриване на стойнсотта, значението и необходимостта от труда, за да се роди една нова  “нормалност”, от която никой не е изключен. Трудът на свети Йосиф ни напомня,  че самият Бог направи човека да не презира труда. Загубата на работа, която засегна много братя и сестри, и се увеличава в последно време поради пандемията Covid-19, трябва да бъде напомняне  за преразглеждане на нашите приоритети. Нека умоляваме Свети Йосиф работника, за да можем да намерим пътища, които да ни ангажират, за да кажем: няма млади хора, няма човек, няма семейство без работа!

7. Баща в сянка

Полският писател  Ян  Добрачински (Dobraczyński), в своята книга  „Сянката на Отца“,[24] разказва за живота на свети Йосиф под формата на роман. С внушаващият образ на сянката, той определя фигурата на Йосиф, който е за Исус сянката на Небесния Отец върху земята. Той го пази, закриля, никога не се отделя от Него, за да следва стъпките му. Нека помислим за онова, което Мойсей напомни на Израил: «Ти също го видя в пустинята: Йехова, твоят Бог те подкрепяше, както човек подкрепя сина си» (Втор1, 31). Именно така Йосиф изпълнява бащинството през целия си живот.[25]

Не се раждаме бащи, ставаме бащи. И ставаме не само, защото се ражда дете на света, а защото поемаме отговорно грижата за него.   Всеки път, когато някой поеме отговорност за живота на другия, в известен смисъл той упражнява бащинство над него. 

В съвременното общество, децата често изглеждат, като сираци без бащи.  Дори Църквата днес има нужда от бащи.  Предупреждението на Свети Павел към Коринтяните винаги е актуално: «Защото дори и да имате безброй наставници на вярата в Христос, нямате много бащи» (1 Кор 4, 15). Всеки свещеник или Епископ би трябвало да може да каже като Апостола: «Защото аз ви родих за Исус  Христос чрез Благовестието» (ibid.). А на Галатяните той казва: «Чеда мои, аз отново изпитвам родилни мъки за вас, докато във вас бъде изобразен Христос» (4, 19).

Да бъдеш баща означава да въведеш детето в опита на живота и в реалността. Не да го забавяш, не да го затваряш, не да го притежаваш, но да го направиш способно за избор, за свобода и за заминавия (за начала). Ето  може би защо, до определението  баща, традицията квалифицира Йосиф като  “доста целомъдрен”. Това не е просто афективна индикация, но синтез на едно поведение, което изразява обратното на притежание. Целомъдрието е да се освободим от притежанието във всички области на живота. Само когато една  любов е целомъдрена, наистина е любов. Любовта, която иска да притежава накрая става опасна, тя затваря, задушава, огорчава. Самият Бог обичаше  човека с целомъдрена любов, оставяйки го свободен, дори да се подведе и да се обърне срещу Него. Логиката на любовта винаги е логиката на свободата, и Йосиф умееше да обича по необикновено свободен начин.  Никога не се поставяше в центъра. Той умееше да измести фокуса си и да постави в центъра на своя живот Мария и Йосиф. 

Щастието на Йосиф не е в логиката на саможертвата, а в себеотдаването. Никога не забелязваме в този човек разочарование, а само увереност. Неговото продължително мълчание не е изпълнено с оплаквания, а винаги с конкретни жестове на доверие. Светът има нужда от бащи, той отказва шефове, отрича този, който иска да използва притежанието над другия, за да запълни своята собствена празнота; отказва тези, които бъркат авторитета с авторитаризъм, службата със сервилност, противопоставянето с потисничество, милосърдната любов с асистенство, силата с унищожението. Всяко истинско призвание се ражда от себеотдаването, което е съзряване на обикновената жертва.  Този тип зрялост се изисква дори от свещенството и в посветения живот. Там, където брачното, безбрачното или девственото призвание  не достига до зрялост и себеотдаване, а се спира само пред логиката  на жертвата, тогава вместо да стане знак за красота и радост от любовта, рискуваме то да изразява нещастие, тъга и разочарование.

Бащинството, което се отказва от изкушението да живее живота на децата си, винаги отваря широки пространства за безпрецедентното. Всяко дете винаги носи със себе си тайна, недоизказана, която може да бъде разкрита само с помощта на един баща, който зачита неговата свобода. Бащата осъзнава, че е допълнил своето възпитаващо действие и изжиивял напълно  бащинството  едва, когато се е оказал вече “ненужен”, когато види че детето е самостоятелно и ходи съвсем само по пътеките на живота, когато се постави в ситуацията на Йосиф, който винаги знаеше ,че това Детенце не е негово, а само беше поверено на неговите грижи. По принцип това се чува, когато Исус казва: «И никого на земята недейте нарича свой отец, защото е един вашият Отец, Който е на небесата.» (Мт 23, 9).

Всеки път, когато се оказваме в състояние, че упражняваме бащинство, ние трябва винаги да помним, че никога не се отнася по упражняване на притежание, но  до един “знак”, който се отнася към по-висше бащинство. В известен смисъл, ние винаги сме в състоянието на Йосиф: сянка на единствения Небесен Отец, Който  «оставя Своето слънце  да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни» (Mt 5, 45) ; и една сянка, която следва Сина.

* * *

«Стани, вземи Младенеца и майка Му» (Мт 2, 13), казва Бог на свети Йосиф.

Целта на това Апостолическо Писмо е да направим по-голяма любовта към този велик Светец, за да бъдем подтиквани да умоляваме за неговото застъпничество и да му подражаваме в неговите  добродетели  и в неговия устрем.

Всъщност специфичната мисия на светците е не само да дават чудеса и благодати, а да се застъпват за нас пред Бога, както го направиха Авраам [26] и Мойсей,[27] както го направи Исус, «единствен медиатор» (1 Тим 2, 5) Който е нашият «застъпник»  пред Бог- Отец (1 Йн 2, 1), «винаги жив, за да се застъпи в [наша] полза» (Евр 7, 25 ; виж Рим 8, 34).

Светците помагат на всички верни «да търсят светостта и съвършенството, присъщи за тяхното състояние».[28] Техният живот е конкретно доказателство, че е възможно да живеем според Евангелието.

Исус каза: «Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» (Мт 11, 29), и те на свой ред са пример за живот, на който трябва да се подражава. Свети Павел изрично призова: «Затова ви моля, подражавайте ми» (1 Кор 4, 16).[29] Свети Йосиф го казва чрез красноречивото си мълчание. 

Изправен пред примера на толкова много светци и светици, свети Августин се запита: «Това което тези тук можаха да направят, ти не би ли могъл да го направиш?». И така постигна окончателното обръщане, възкликвайки: «Твърде късно, аз те обичах, о Красота, така древна и така нова! ».[30]

Остава ни само да умоляваме Свети Йосиф за благодатта на благодатите: нашето обръщане.

Ние му отправяме нашата молитва:

Здравей, пазителю на Изкупителя,
съпруг на Дева Мария.
На тебе Бог повери Сина Си;
в тебе Мария възстанови доверието си ;
с теб Христос стана човек.

О, благословени Йосифе,
покажи се като баща и за нас,
и ни води по пътя на живота.
Сдобий ни с благодатта, милосърдие и смелост,
и ни закриляй от всяко зло. Амин.

Дадено в Рим, Свети Йоан Латерански, на 8 декември, Тържеството на Непорочното Зачатие на Блажена Дева Мария, в 2020 година, осмата от моя Понтификат.   

Папа Франциск

[1] Lc 4, 22 ; Jn 6, 42 ; cf. Mt 13, 55 ; Mc 6, 3.

[2] S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus, (8 décembre 1870): Pii IX P.M. Acta, pars I, vol. V, 283.

[3] Cf. Discours aux ACLI à l’occasion de la Solennité de saint Joseph Artisan (1^er mai 1955) : AAS 47 (1995), p. 406.

[4] Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989) : AAS 82 (1990), pp. 5-34.

[5] Catéchisme de l’Église Catholique, n. 1014.

[6] Méditation en période de pandémie (27 mars 2020) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (31 mars 2020), p. 5.

[7] In Matth. Hom., V, 3 : PG 57, 58.

[8] Homélie (19 mars 1966) : Enseignements de Paul VI, IV (1966), p. 110.

[9] Cf. Livre de la vie, 6, 6-8.

[10]: Всеки ден, в продължение на повече от четиридесет години, след Утринните молитви (Lauds), аз казвах молитва към Свети Йосиф взета от една френска книга за набожности от 1800-те години, от Конгрегацията на Монахините на Исус и Мария, която изразява преданост, доверие и определено предизвикателство към свети Йосиф: «Славни патриархо, свети Йосифе, чиято сила знае как да направи възможни -невъзможните неща, ела ми на помощ в тези моменти на мъка и трудности. Вземи под твоя защита тези толкова сериозни и трудни ситуации, които ти препоръчвам, за да имат щастлив край. Възлюбени мой Отче, цялото ми доверие е в тебе. За да не кажеш, че напразно съм те призовал и тъй като ти можеш всичко пред Исус и Мария, покажи ми, че твоята  доброта е също толкова голяма, колкото твоята сила. Амин»

[11] Cf. Dt 4, 31 ; Ps 69, 17 ; 78, 38 ; 86, 5; 111, 4 ; 116, 5 ; Jr 31, 20.

[12] Cf. Exhort. ap. Evangelii gaudium (24 novembre 2013), nn. 88.288.

[13] Cf. Gn 20,3 ; 28, 12 ; 31, 11.24 ; 40, 8 ; 41, 1-32 ; Nb 12, 6 ; 1S 3, 3-10 ; Dn 2 ; 4 ; Jb 33, 15.

[14] La lapidation était aussi prévue dans ces cas (cf. Dt 22, 20-21).

[15] Cf. Lv 12, 1-8 ; Ex 13, 2.

[16] Cf. Mt 26, 39 ; Mc 14, 36 ; Lc 22, 42.

[17] S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989), n. 8 : AAS 82 (1990), p. 14.

[18] Homélie de la Sainte Messe avec Béatifications, Villavicencio - Colombie (8 septembre 2017) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (14 septembre 2017), p. 12 : AAS 109 (2017), p. 1061.

[19] Enchiridion de fide, spe et caritate, 3,11 : PL 40, p. 236.

[20] Cf. Dt 10, 19 ; Ex 22, 20-22 ; Lc 10, 29-37.

[21] Cf. S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus (8 décembre 1870) : AAS (1870-71), p. 194.

[22] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 58.

[23] Catéchisme de l’Église Catholique, nn. 963-970.

[24] Edition originale : Cień Ojca, Warszawa 1977.

[25] Cf. S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos, nn. 7-8 : AAS 82 (1990), pp. 12-16.

[26] Cf. Gn 18, 23-32.

[27] Cf. Ex 17, 8-13 ; 32, 30-35.

[28] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 42.

[29] Cf. 1 Co 11, 1 ; Ph 3, 17 ; 1 Th 1, 6.

[30] Les Confessions, 8, 11, 27 : PL 32, 761 ; 10, 27, 38 : PL 32, 795.

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ

Световен Ден на възрастните родители и на възрастните хора

“Аз съм с вас през всичките дни”

                           Скъпи дядовци, Скъпи баби!

“Аз  съм с вас през всичките дни” (виж Мт 28, 20) ! Това е обещанието, което Господ даде на Своите ученици преди да се възнесе на небето и това е същото обещание, което повтаря днес и на вас, скъпи дядо и скъпа бабо. На теб. “Аз съм с теб през всичките дни” са също и думите, с които като Епископ на Рим, и в качеството си на възрастен човек като теб, аз бих искал да се обърна към теб по случай този първи Световен ден на Възрастните родители и Възрастните хора. Цялата Църква е близо до теб –да се изразим по-добре тя е близо до нас: тя се грижи за теб, тя те обича и не иска да те остави сам! 

Знам, че това послание достига до теб в един труден момент: пандемията беше  като неочаквана и ужасна буря, сурово изпитание, което сполетя живота на целия свят, но което изискваше специално отношение, още по-грубо отношение към нас възрастните хора. Мнозина от нас се разболяха, много загубиха живота си или видяха как техния другар в живота или техни близки умират; а трети бяха принудени да се усамотят и да останат за много дълго време изолирани.

Господ познава всяко от нашите настоящи страдания. Той е близо до тези, които преживяват болезненото изпитание  да бъдат оставени на страна, нашата самота – утежнена от пандемията не Му е безразлична. Едно предание разказва, че Свети Йоаким, дядото на Исус, също е бил изключен от своята общност, защото е нямал деца, неговият живот, както и този на жена му Анна е бил считан за безполезен. Но Господ му изпрати ангел, за да го утеши. Докато стоеше потънал в мъка пред портите на града му се яви пратеник на Господ и му каза: «Йоакиме, Йоакиме, Господ отговори на твоята настойчива молитва».^[1] Джото в една от известните си фрески,^[2] изглежда разполага епизод през нощта, една от онези безбройни и безсънни нощи, изпълнени със спомени, грижи и копнежи, с които много от нас са свикнали.

Но докато всичко изглежда така мрачно, както през тези месеци на пандемията,  Господ продължава да изпраща  ангели,  за да облекчи нашата самота и да ни повтаря: “Аз съм с вас през всичките дни”. Той ти го казва, Той ми го казва, Той го казва на всички нас! Такъв е смисълът на този Ден, който аз поисках да се празнува за пръв път тази година след един дълъг период на изолация и все още бавно възстановяване на социалния живот: нека всеки дядо, всяка баба, всеки възрастен човек особено тези от нас, които са най-изолирани да получи посещение от ангел!

Понякога тези ангели  ще имат чертите на нашите внуци, друг път тези на членовете на нашето семейство, на приятелите за цял живот или приятели, които сме срещнали в тези трудни моменти. През този период ние научихме значението на ласките и посещенията за всеки от нас, и колко съм натъжен, че все още на някои места тези жестове не са възможни!

Но Господ ни изпраща също своите пратеници чрез Божието Слово, което никога не липсва в нашия живот. Нека да четем всеки ден по една страница от Евангелието, да молим Псалмите, да четем Пророците! Ще бъдем изненадани от верността на Господ. Писанията също ще ни помогнат да разберем какво Господ очаква днес от нашия живот. Всъщност Той изпраща работници на лозето Си по всяко време на деня  (виж  Мт 20, 1-16), във всеки сезон от живота. Аз мога да свидетелствам, че получих призива да стана Епископ на Рим в момент, в който бях докоснал, така да се каже, пенсионната възраст и не мислех, че мога да направя повече нещо ново. Господ е винаги близо до нас, винаги с нови покани, с нови думи и със Своята утеха. Той винаги е близо до нас. Знаете, че Господ е вечен и никога няма да се оттегли, никога.

В Евангелието на Матей, Исус казва на Апостолите: «И тъй идете научете всички народи: като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух и ги учете да спазват всичко, което съм ви заповядал» (28, 19-20). Тези думи също са адресирани днес към нас и ни помагат  по-добре да разберем, че нашето призвание е да съхраним корените, да прерадем вярата на младите и да се грижим за най-малките. Слушайте внимателно: какво е нашето призвание днес на нашата възраст? Да съхраним корените, да предадем вярата на младите и да се грижим за най-малките. Не забравяйте това.

Не зависимо от твоята възраст, дали работиш още или не, дали си останал сам или си още със семейството, дали си станал баба или  дядо рано или по-късно, дали си все още самостоятелен или вече имаш нужда от помощ, тъй като няма пенсионна възраст  за мисията известявай Евангелието и предавай традициите на най-малките.  Трябва да излезеш на пътя  и преди всичко трябва да излезеш от себе си, за да предприемеш нещо ново.

Така че има и за вас обновено призвание в този решаващ момент от историята. Ще се запиташ: как е възможно? Моята сила се изчерпва малко по малко и не вярвам да мога да направя нещо голямо.  Как мога да започна да се държа различно, когато навикът е станал правило за моето съществуване? Как мога да се посветя на тези, които са по-бедни, когато имам вече толкова много грижи за моето семейство? Как мога да разширя кръгозора си, когато дори не мога да напусна жилището си? Моята самота не е ли твърде тежко бреме? Колко от вас си задават този въпрос: моята самота не е ли твърде тежко бреме? Никодим  задава подобен въпрос  на самия Исус, когато го пита: «Как може възрастен човек да се роди?» (Йн 3, 4). Това е възможно, отговаря Господ, отваряйки сърцето си за действието на Светия Дух, който духа, където пожелае. Светият Дух, по силата на свободата, която има, отива навсякъде и прави каквото поиска.   

Както го казах много пъти, ние няма да излезем същите от тази криза, през която премина целият свят: ние ще излезем по-добри или по-лоши. И «За радост на небето ^[…] нека това да не е поредния сериозен епизод от историята, от когото да не си вземем поука! – имаме твърда глава! –. За радост на небето нека не забравяме починалите възрастни хора, поради липса на аспиратори! ^[…] За радост на небето нека толкова страдание да не бъде безполезно, та да направим крачка  към един  нов начин на живот и да открием окончателно, че ние имаме нужда едни от други, и че ние имаме дългове едни към други, за да се възроди човечеството.» (Енцикликата Fratelli tutti, т. 35). Никой не се спасява съвсем сам. Всички ние сме длъжници, едни на други. Всички братя.

В тази връзка бих искал да ти кажа, че имаме нужда от теб, за да изградим, в братство и социално приятелство, утрешния свят: този, в който ние ще живеем – ние с нашите деца и нашите внуци, когато бурята отмине. Всички ние трябва да бъдем  «заинтересовани страни за рехабилитацията и подпомагането на наранените общества» (ibid., т. 77). Сред различните стълбове, които ще трябва да поддържат тази нова конструкция, има три, за които ти можеш да помогнеш по-добре от всеки да се поставят. Три стълба: мечти, памет и молитва. Близостта на Господ ще ни даде сила да тръгнем по нов път, дори най-крехките от нас, по пътищата на мечтите, на паметта и на молитвата.  

Някога Пророк Йоил даде това обещание: «Старците ви ще бъдат научени от сънища, а вашите момци от видения» (2, 28). Бъдещето на света живее в този съюз между млади и възрастни хора.Кой  по-добре от младите хора може да вземе мечтите на възрастните хора и да ги поведе към добро? Но затова трябва да продължим  да мечтаем: в нашите мечти за правда, мир и солидарност се крие възможността нашите младежи да имат новите видения и да можем заедно да изградим бъдещето. Важно е и ти също да свидетелстваш, че е възможно да излезем обновени от преживяното изпитание. И съм уверен, че това не е единственото изпитание, защото в живота си ти си имал много такива, от които си успявал да се измъкнеш. Поучи се от този опит, за да се измъкнеш и сега.

Следователно мечтите са тясно свързани с паметта.  Мисля си за това колко е ценен болезнения спомен от войната и какво новите поколения  могат да научат от него за стойността на мира. И от теб зависи да предадеш това, ти, който си изживял болката на войната. Помненето е истинска мисия за всеки възрастен човек: паметта и предаването на тази памет на другите. Едит Брук, която оцеля след трагедията на Холокоста, казва, че «фактът, че си осветил дори едно съзнание си струва усилието и болката да пазим жив спомена за това, което се е случило – и допълва – за мен помненето е синоним на живот».^[3] Мисля също за своите дядо и баба за тези от вас, които трябваше да емигрират и знаят колко е трудно да напуснеш своя дом, както много хора  го правят и  днес в търсене на по-добро бъдеще. Някои от тях може би са близо до нас и се грижат за нас. Тази памет може да помогне да изградим един по-хуманен и по-гостоприемен свят. Но без паметта не можем да го изградим; без основи ти никога не можеш да построиш  къща. Никога! А основите на живота са паметта.

И накрая молитвата. Както веднъж моят предшественик Папа Бенедикт, светият старец, който продължава да се моли и работи за Църквата, каза: «Молитвата на възрастните хора може да закриля света, помагайки му вероятно още по-проникновено, отколкото активизма на толкова много хора».^[4] Той каза това почти в края на своя Понтификат  през 2012 година. Колко е хубаво това! Твоята молитва е безценен извор: това е един бял дроб, от който не могат да се лишат  нито Църквата, нито света (виж  Апостолическо насърчение Evangelii Gaudium, т. 262). Особено в това толкова трудно за човечеството време, когато сме на път да пресечем бурното море на пандемията, всички заедно в една лодка,  твоето застъпничество за света и за Църквата не е напразно, а показва на всички спокойната увереност за сигурен пристан.

Скъпа бабо, скъпи дядо, в момента, когато приключвам моето послание, бих искал да посоча примера на Блажения -и скоро Светец-  Шарл дьо Фуко. Той живя като отшелник в Алжир  и от този периферен контекст свидетелства за  «стремежа си да почувства всяко човешко същество като брат» (Енцикликата Fratelli tutti, т. 287). Неговата история показва как е възможно, дори в самотата на пустинята да се застъпваш за бедните от целия свят и да станеш наистина универсален брат или сестра.

Моля  Господ, та следвайки примера му, всеки от нас да може да разшири  сърцето си и да го направи съпричастно към страданията на последните, и способно да се застъпва за тях. Нека всеки от нас се научи да повтаря на всички, и особено на най-младите, тези думи на утеха, които са ни отправени днес: “Аз съм с теб през всичките дни” ! Да продължим напред и смелост! Нека Господ да ви благослови.

Рим, Свети Йоан Латерански, 31 май 2021, Празника на Посещението на Дева Мария.

ПАПА ФРАНЦИСК

_______________________

^[1] Епизодът е разказан в Съборното послание  на Яков.

^[2] Отнася се до изображението, което е избрано като лого на Световния Ден на Възрастните Родители и Възрастните Хора.

^[3] Паметта е живот, писането е диханието. L’Osservatore Romano, 26 януари 2021.

^[4] Посещение в старчески дом “Да живеят възрастните хора -Viva gli anziani”, 2 ноември  2012.

[00871-FR.01] [Ориганален текст на италиански език]

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА
ФРАНЦИСК
ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА
LIVия СВЕТОВЕН ДЕН НА МИРА

1ви януари  2021

КУЛТУРАТА ЗА ГРИЖАТА КАТО МАРШРУТ НА МИРА 

1. На  прага на Новата Година, аз бих искал да отправя моите най-почитаеми пожелания към Държавните и Правителствените ръководители, към отговорниците на Международните Организации, към духовните ръководители и верните от различните религии, към мъжете и жените с добра воля. Отправям към всички моите най-добри пожелания през тази година човечеството да напредне по пътя на братството,  справедливостта и мира между хората, общностите, народите и Държавите. 

Годината  2020 беше белязана от голямата здравна криза на  Covid-19, която се превърна във много секторен и глобален  феномен, задълбочавайки тясно свързани по между си кризи, като климатичната, хранителната, икономическата и миграционната, причинявайки  големи страдания и неудобства. Мисля преди всичко за тези, които са загубили член на семейството си или любим човек, но също така и за тези, които изгубиха работата си. Специално се обръщам към лекарите, медицинските сестри, фармацевтите, изследователите, доброволците, към духовните наставници  и персонала на болниците и здравните центрове, които се отдаваха  и продължават да го правят с цената на голяма умора и много жертви, като някои от тях умираха в желанието си да бъдат близо до болните, да облекчат техните страдания или да им спасят живота. Отдавайки почит на тези хора аз подновявам призива си към политическите отговорници и частния сектор, да предприемат подходящи мерки за осигуряване достъп до ваксини срещу   Covid-19  и до необходимите технологии за подпомагане на болните и на всички онези, които са по-бедни и по-уязвими.[1]

Мъчително е да се отбележи, че наред с многото свидетелства за милосърдна любов и солидарност, различни форми на национализъм, расизъм и ксенофобия, а също така войните и конфликтите, които сеят  смърт и разрушение, за съжаление придобиват нов тласък.  

Тези и други събития, които белязаха пътя на човечеството през изминалата година ни учат,  че е важно да се грижим едни за други и за сътворението,  за да изградим  едно общество основано на братски взаимоотношения. Ето защо аз избрах като тема на това послание: Културата на грижата като маршрут на мира. Една култура на грижата  за премахване на културата на безразличието, отхвърлянето и конфронтацията, която е често разпространена днес.

2. Бог творец, произхода на човешкото призвание за грижа

В много религиозни традиции има истории, които се отнасят до произхода на човека, до неговата връзка със Създателя,  с природата и със себеподобните му.  В Библията,  Книгата Битие  разкрива от самото начало значението на  грижата  или спазването на Божия план  за човечеството, подчертавайки връзката между човека (Адам) и земята (‘адама), както и между братята. В този библейски разказ за сътворението, Бог предава градината “засадена в Едем” (виж Бит  2, 8) в ръцете на Адам със задачата да  “се грижи за нея и да я пази” (виж Бит  2, 15). Това означава, от една страна да направи земята продуктивна, а от друга да се защити  и да се запази способността й да подкрепя живота.[2] Глаголите “грижа се” и “пазя” описват връзката между Адам и неговия дом-градина, и показват също така доверието, което Бог има в него, като го прави господар и пазител на цялото сътворение.  

Раждането на Каин и Авел провокира историята между братята, чиито взаимоотношения ще бъдат  тълкувани -негативно– от Каин по отношение на  закрилата  или пазенето. След като е убил брат си Авел, Каин отговаря на въпроса на Бог: « Да не съм пазител на брат си? » (Бит 4, 9).[3] Да, със сигурност! Каин  е  “пазител” на брат си. «В тези така древни истории, заимствани от дълбоката символика, вече е присъствало настоящото убеждение: всичко е свързано и автентичната защита на нашия собствен живот както и нашите отношения с природата са неделими от братството, справедливостта, както и лоялността към другите».[4]

3. Бог творец, пример за грижа

Свещеното Писание представя Бог не само като творец, но  и също като този, Който поема грижата за своите създания, специално за Адам, Ева  и техните деца. Същият Каин, въпреки че проклятието пада върху него, поради престъплението, което е извършил, получава като дар от Създателя знак за закрила,  за да може животът му да бъде защитен (виж Бит 4, 15). Този факт едновременно с това потвърждава  неприкосновеното  достойнство   на личността създадена по образ и подобие  на Бог, показва божествения план за запазване на хармонията  в сътворението, защото «мирът и насилието не могат да живеят в едно и също жилище».[5]

Грижата за сътворението е именно в установяването на Шабат (Shabbat), който има за цел освен да регулира богослужението и да възстанови  социалния ред и вниманието към бедните (виж Бит 1, 1-3 ; Левит 25, 4). Честването на Юбилея по повод седмата шабатна година даваше почивка на войната, на робите и на задлъжнелите хора. В тази благодатна година  се погрижиха за най-уязвимите като им предоставиха нова перспектива за живот, така че да няма нито един нуждаещ се сред народа (виж  Втор 15, 4).

Забележителна е и пророческата традиция, според  която върхът на библейското разбиране за справедливостта се проявява в начина, по който общността се отнася към най-слабите в нея.  Ето защо Амос  (2, 6-8 ; 8) и Исая (58), по -специално, непрекъснато издигат глас в полза на справедливост за бедните, които заради своята уязвимост и липса на власт са изслушвани от самият Бог, Който поема грижата за тях   (виж Пс  34, 7 ; 113, 7-8).

4. Грижата в  Служението на Исус

Животът и Служението на Исус въплъщават върха на откровението на любовта на Отца към човечеството (виж Йн  3, 16). В синагогата на Назарет, Исус се представя като този, Когото Господ освети и   «прати да благовестя  на бедните, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане,   да пусна на свобода измъчените» (Лк 4, 18). Тези месиански действия, типични за юбилеите, са най-красноречивото свидетелство за мисията, която Отец Му е поверил.  В Своето състрадание Христос се приближава до болните телом и духом и ги изцелява. Той прощава на грешниците и им дава нов живот. Исус е Добрият Пастир, който се грижи за овцете. (виж Йн 10, 11-18 ; Иез 34, 1-31). Той е Добрият Самарянин, който се навежда над наранения човек,  обгрижва раните му и поема грижата за него.  (виж Лк 10, 30-37).

На върха на Своята мисия, Исус подпечатва грижата, която има към нас,  поднасяйки се на Кръста, като по този начин ни освободи от робството греха и смъртта. Чрез дара на Своя живот и своята жертва, Той ни отвори пътя на любовта и каза на всеки от нас: “Следвай Ме. И ти постъпвай така” (виж Лк 10, 37).

5. Културата на грижата в живота на учениците на Исус

Милосърдните духовни и телесни дела съставляват сърцето на Служението за милосърдната любов на ранната Църква. Християните от първото поколение практикуват споделянето, за да не се окаже някой от тях изпаднал в нужда(виж  Деян 4, 34-35) и полагаха усилия да превърнат общността в приветлив дом, отворен за всяка човешка ситуация, готов да поеме отговорността за най-слабите. Стана обичайно да се правят дароприношения, за да се нахранят бедните, за да се погребат мъртвите и да се нахранят сираците, възрастните хора и жертвите на бедствията, както и корабокрушенците. Когато през следващите дни щедростта на християните загуби малко от своя устрем, някои Отци на Църквата настояват върху факта, че собствеността е създадена от Бог за общото благо. Амброзий твърдеше, че «природата е разпространила всички неща за хората и за общо ползване. […] Следователно природата произвежда с общо право за всички, но алчността го превърна в право само за някои».[6] След приключване на преследванията от първите векове, Църквата се възползва от свободата, за да вдъхновява обществото и неговата култура. «Потребностите на времето изискваха нови ангажименти в служба на християнската милосърдна любов. Историческите хроники разказват за безброй примери на милосърдни дела. От тези съгласувани усилия на многобройните институции за облекчаване на всички човешки нужди се появиха: болници, жилища за бедни, сиропиталища, детски домове, приюти за преминаващи хора и т.н.».[7]

6. Принципите на социалната  доктрина на Църквата, като основа за културата на грижата

Дяконията  на произхода, обогатена от размишлението на Отците и водена през вековете от действащата милосърдна любов  на толкова много светли свидетели на вярата, е станала туптящото сърце на социалната доктрина на Църквата, която се предлага на всички хора с добра воля,  като ценно наследство на принципи, критерии и предписания, от които да черпим  “граматиката” на грижата: насърчаването на достойнството на всяка човешка личност, солидарността  с бедните и беззащитните, загрижеността за общото благо и опазването на сътворението.

*Грижата като насърчаване на достойнството и правата на личността.

«Самата концепция за човека родена и съзряла в християнството, помага да се продължи пълното човешко развитие. Защото, който казва личност винаги казва връзка, а не индивидуализъм, утвърждава включване, а не изключване, присъщо и неприкосновено достойнство, а не експлоатация ».[8] Всяка човешка личност е цел сама по себе си, никога прост инструмент, който се оценява само според неговата полезност. Тя е създадена, за да живее заедно в семейство, в общност, в общество, където всички членове са равни по достойнство. От това достойнство произтичат човешките права, както и задълженията, които напомнят например за отговорността да приемем и да подкрепим бедните, болните, маргинализираните, всеки, който е наш  «ближен, близък, или по-далечен в пространството и във времето».[9]

*Грижата за общия дом. 

Всеки аспект за социалния, политическия и икономическия живот намира своето изпълнение, когато се постави  в служба на общото благо, т.е.  на  «този набор от социални условия, който позволява както на групите така и на всеки от техните членове да постигнат своето съвършенство по един цялостен и лесен начин».[10] Следователно нашите планове и нашите усилия трябва винаги да отчитат ефектите върху цялото човешко семейство, като претеглят последиците за настоящия момент и за бъдещите поколения.  Пандемията на  Covid-19  показва колко вярно и актуално е това,  пандемията пред която «ние си дадохме сметка, че се намираме в една и съща лодка, всички  уязвими и дезориентирани, но в същото време всички важни и необходими, всички призвани да гребем заедно»,[11] защото «никой не се спасява съвсем сам»[12] и никоя Държава изолирана не може да осигури общото благо за своето собствено население.[13]

*Грижа чрез солидарност.                  

Солидарността изразява конкретно любовта към другия, не като неясно чувство, а като  «твърда и постоянна решителност да се работи за общото благо, т.е. за доброто на всички и на всеки, защото всички ние сме наистина отговорни за всички».[14] Солидарността ни помага  да гледаме на другия – дали като личност или в по-широк смисъл като народ,  или като нация– но не като на статистическа информация или средство за експлоатация, която след това да бъде захвърлена, когато повече не е така полезна, но като на наш ближен, спътник, призван да вземе участие като нас в трапезата на живота, на който всички по-равно са поканени от Бог.

* Грижата и опазването на сътворението

Енцикликата „Хвален Си  Laudato si’” напълно приема взаимовръзката на цялата създадена реалност и подчертава изискването същевременно да се  слуша вика на нуждаещите се и този на сътворението. От това внимателно и постоянно слушане може да се породи ефективна грижа за земята, нашият общ дом и за бедните. В тази връзка бих искал да повторя, че «усещането за съкровен съюз с други същества от природата  не може да бъде реално, ако в същото време  в сърцето няма нежност, състрадание и загриженост за другите човешки същества».[15] « Мир, справедливост и опазване на сътворението са три изцяло свързани  въпроса, които не могат да бъдат разделени, за да бъдат разглеждани индивидуално,  в противен случай те ще изпаднат отново  в редукционизъм».[16]

 7. Компас за общ курс  

Във време доминирано от културата на отхвърлянето, пред задълбочаване на неравенствата  в народите и между тях,[17] бих искал да поканя ръководителите на Международните Организации и Правителствата, икономическият свят и научният свят, социалните комуникации и образователните институции да вземат в ръце този “компас” на споменатите по-горе принципи,  за да начертаят  общ курс за процеса на глобализация, «един курс наистина хуманен».[18] Всъщност това би позволило да се оцени стойността и достойнството на всяка личност, да се действа заедно и солидарно за общото благо, облекчавайки тези, които страдат от бедност, болест, робство, дискриминация и конфликти.  С този компас насърчавам всеки да стане  пророк и свидетел  на културата на грижата, за да преодолеем многобройните социални неравенства.  И това ще бъде възможно само със силно и широко участие на жените, в семейството и във всяка социална, политическа и институционална среда.

Компасът   на социалните принципи, необходим за насърчаване на културата на грижата, е показателен дори за отношенията между нациите, които би трябвало да са вдъхновени от братството, взаимното уважение, солидарността и спазването на международното право. В тази връзка закрилата и насърчаването на основните човешки права, които са неприкосновени, универсални и неделими, трябва да бъдат препотвърдени.[19]

Трябва се припомни и зачитането на хуманитарното право, особено в този момент, когато конфликтите и войните се следват без прекъсване. За съжаление много райони  и общности, вече не помнят времето, когато са живели в мир и сигурност. Много градове са се превърнали в епицентрове на несигурност: жителите им се борят,  за да поддържат нормален ритъм, понеже са атакувани и бомбардирани безразборно от експлозиви, артилерия и стрелково оръжие. Децата не могат да учат. Мъжете и жените не могат да работят, за да изхранват семействата си. Гладът пуска корени там, където някога беше непознат. Хората са принудени да бягат, като оставят след себе си не само домовете си, но също така и семейната си история и културните си корени. 

Причините за конфликт са многобройни, но резултатът винаги е един и същ: разрушения и хуманитарна криза. Ние трябва да се спрем и да се запитаме: какво води към нормализирането на конфликта в света? И преди всичко, как да обърнем сърцата си и да променим манталитета си, за да търсим истински мир в солидарността и в братството ?

Колко много ресурси бяха пропилени за оръжия, особено за ядрени оръжия,[20] ресурси, които биха могли да бъдат използвани за по-значими приоритети  за гарантиране на сигурността на хората, такива като насърчаването на мира и интегралното човешко развитие, борбата срещу бедността, гарантирането на здравеопазване. Някои световни проблеми като настоящата пандемия на Covid-19 и климатичните промени също хвърлят светлина върху тях. Какво смело решение би било това  «с парите, които се използват за оръжия и други военни разходи да съставим един “Световен Фонд”, за да можем да изкореним окончателно глада и да допринесем за развитието на най-бедните страни» ![21]

8. За възпитание в култура на грижата

Насърчаването на културата на грижата изисква един възпитателен процес. За това компасът на социалните принципи представлява един надежден инструмент за различни взаимозависими контексти. Бих искал да дам няколко примера по този въпрос.

- Възпитанието за грижата се ражда в семейството, естествен и основен елемент на обществото, където се учим да живеем във връзка и във взаимно уважение. При това семейството има нужда да бъде поставено в условия, които да му позволяват да изпълни този жизненоважен  и необходим дълг.

- Също така в сътрудничество със семейството други важни участници в образованието са  училището и университетът, по аналогичен начин в някои аспекти, участниците в социалната комуникация.[22] Те са призвани да предадат система от ценности, основана на признаването на достойнството на всяка личност, на езикова, етническа и религиозна общност, на всеки народ и на основните права, които произтичат от него. Възпитанието представлява един от най-справедливи и обединени стълбове на обществото.

- Религиите като цяло,  и религиозните лидери  особено могат да изиграят незаменима роля, предавайки на верните и на обществото ценности на солидарност, уважение към различията, приемане и грижа за най-уязвимите братя. По този въпрос припомням думите на Папа Павел VI, отправени към Парламента на Уганда  през 1969г.: «Не се страхувайте от Църквата: тя ви почита, възпитава ви като честни и лоялни граждани, тя не предизвиква съперничество, нито разделения, а търси начин как да насърчи здравословната свобода, социалната справедливост и мира. Ако тя има някакво предпочитание, то това предпочитание е към бедните, към възпитанието на малките и народа, с грижа за тези, които страдат или са пренебрегнати».[23]

- Към тези, които са ангажирани в служба на населението в международни организации, правителствени и неправителствени, към тези, които имат образователна мисия, и към всички, които по един или друг начин действат в областта на образованието и научните изследвания, аз подновявам моето насърчение, за да можем да постигнем целта на едно образование  «по-отворено и приобщаващо, способно на търпеливо изслушване, конструктивен диалог и взаимно разбирателство»[24]. Пожелавам тази покана отправена в рамките на Глобалния образователен пакт, да намери широка и разнообразна подкрепа.

9. Няма мир без култура на грижата

 Култура на грижата, този общ солидарен и отдаден ангажимент за закрила и насърчаване на достойнството и благото на всички, това разположение да се интересуват, да обръщат внимание на съчувствието, помирението и изцелението, взаимното уважение и взаимното приемане, представлява привилегирован път за изграждане на мира. «На много места по света са необходими мирни маршрути, които водят до заздравяване на раните. Необходими са миротворци  готови с интелигентност и дръзновение да разработят процеси, за да лекуват  и да  се съберат отново».[25]

В това време, когато лодката на човечеството, разтърсена от бурята на кризата, мъчително напредва в търсене на по-спокоен и по-ведър хоризонт, кормилото на достойнството на човешката личност и  „компасът” на основните социални принципи могат да ни позволят да управляваме с общ сигурен курс. Като християни, ние не откъсваме поглед от Дева Мария, Звезда на морето и Майка на надеждата. Нека всички заедно да си сътрудничим, за да напредваме към един нов хоризонт на любов и мир, на братство и солидарност,  на взаимна подкрепа и взаимно приемане.  Нека не се поддаваме на изкушението да не се интересуваме от другите, и особено от по-слабите,  да не свикваме да отвръщаме поглед,[26] а  всеки ден да се ангажираме конкретно, за да «формираме общност съставена от братя, които се приемат взаимно, поемайки грижата едни за други ».[27]

От Ватикана на 8 декември  2020 година.

Папа Франциск

 
[1] Cf. Vidéomessage à l’occasion de la 75ème Session de l’Assemblée Générale des Nations Unies, 25 septembre 2020.

[2] Cf. Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 67.

[3] Cf. “Fraternité, fondement et route pour la paix”, Message pour la 47ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2014 (8 décembre 2013), n. 2.

[4] Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 70.

[5] Conseil Pontifical Justice et Paix, Compendium de la Doctrine sociale de l’Église, n. 488.

[6] De officiis, 1, 28, 132 : PL 16, 67.

[7] K. Bihlmeyer-H. Tüchle, Church History vol. 1, Westminster, The Newman Press, 1958, pp. 373, 374.

[8] Discours aux participants au Congrès organisé par le Dicastère pour le Service du Développement humain Intégral à l’occasion du 50ème anniversaire de l’Encyclique “Populorum progressio” (4 avril 2017).

[9] Message à la 22ème Session de la Conférence des États Parties à la Convention-Cadre des Nations Unies sur les Changements Climatiques (COP 22), (10 novembre 2016). Cf. Table Ronde Interdicastérielle du Saint Siège sur l’Écologie Intégrale, En chemin pour le soin de la maison commune. Cinq ans après Laudato si’, LEV, 31 mai 2020.

[10] Conc. Oecum. Vat II, Const. past. Gaudium et spes, n. 26.

[11] Moment extraordinaire de prière en temps d’épidémie, 27 mars 2020.

[12] Ibid.

[13] Cf. Lett. Enc.  Fratelli tutti (3 octobre 2020), nn. 8.153.

[14] S. Jean-Paul II, Lett. enc.  Sollicitudo rei socialis (30 décembre 1987), n. 38.

[15] Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 91.

[16] Conférence de l’Episcopat Dominicain, Lett. past. Sobre la relación del hombre con la naturaleza (21 janvier 1987) ; cf. Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 92.

[17] Cf. Lett. enc. Fratelli tutti (3 octobre 2020), n. 125.

[18] Ibid., n. 29.

[19] Cf. Message aux participants à la Conférence internationale “Les droits humains dans le monde contemporain : conquêtes, omissions, négations”, Rome, 10-11 décembre 2018.

[20] Cf. Message à la Conférence des Nations Unies pour la négociation d’un instrument juridiquement contraignant visant à interdire les armes nucléaires en vue de leur élimination complète, 23 mars 2017.

[21] Message vidéo à l’occasion de la Journée Mondiale de l’Alimentation 2020, 16 octobre 2020.

[22] Cf. Benoît XVI, “Éduquer les jeunes à la justice et à la paix”, Message pour la 45ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2012 (8 décembre 2011), n. 2 ; “Gagne sur l’indifférence et remporte la paix”, Message pour la 49ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2016 (8 décembre 2015), n. 6.

[23] Discours aux Députés et aux Sénateurs de l’Ouganda, Kampala, 1er août 1969.

[24] Message à l’occasion du lancement du Pacte Éducatif, 12 septembre 2019.

[25] Lett. enc. Fratelli tutti (3 octobre 2020), n. 225.

[26] Cf. Ibid., n. 64.

[27] Ibid., n. 96 ; cf. “Fraternité, fondement et route pour la paix”, Message pour la 47e Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2014 (8 décembre 2013), n. 1.

 © Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА 107-^ИЯ  СВЕТОВЕН ДЕН   НА МИГРАНТИТЕ  И БЕЖАНЦИТЕ ЗА 2021 ГОДИНА

[26 септември 2021]

 « Към едно все по-голямо  ние »

                                  Скъпи братя и сестри!

В Енцикликата Всички братя Fratelli tutti, изразих загриженост и желание, които все още заемат важно място в сърцето ми: «След здравната криза най-лошата реакция би била да затънем още повече в консуматорска треска и да се потопим в нови форми на егоистично самосъхранение. Нека да зарадваме Небето, че в крайна сметка няма  ‘‘другите’’, а по-скоро  ‘‘ние’’! » (т. 35).

Ето защо мислех да посветя посланието за  107-^ия  Световен ден на мигрантите и бежанците на тази тема: «Към едно все по-голямо ние», като така желая да посоча ясен хоризонт за нашето общо пътуване в този свят.

Историята на  «ние»

Този хоризонт присъства в творческия проект на самия Бог: «Бог създаде човека по свой образ, по Божи образ го създаде, Той ги създаде мъж и жена. Бог ги благослови и им каза: “Бъдете плодовити и се множете”» (Бит 1,27-28). Бог  ни създаде мъж и жена, различни и допълващи се същества, за да формираме заедно едно ние предназначено да става все по-голямо с умножаването на поколенията. Бог ни създаде по свой образ, по образа на Своята Единна и Триединна същност, общение в разнообразието.

И когато поради неговото неподчинение човешкото същество се отвърна от Бога, то Той поиска в Своето милосърдие  да предложи път за помирение не на отделни лица, а на един народ, на едно ние предназначено да включи цялото човешко семейство, всички народи: «Ето скинията на Бога е сред хората! Той ще живее с тях, те ще бъдат Негов народ, а сам Бог ще бъде с тях – техен Бог.» (Откр 21,3).

Историята на спасението вижда едно ние в началото и едно ние в края и в центъра тайната на Христос, умрял и възкръснал «за да бъдат всички едно» (Йн 17,21). Днес времето ни показва, че това ние поискано от Бог е разчупено  и разкъсано, наранено и обезобразено. И това се случва особено по време на голяма криза, както е сега с пандемията. Затворените и агресивни национализми (виж Всички братя Fratelli tutti, т. 11) и радикалният индивидуализъм (виж Всички братя Fratelli tutti, т. 105) разтрошават или разделят това ние,  както в света, така и в лоното на Църквата. И най-високата цена е платена от тези, които най-лесно могат да станат другите: чужденците, мигрантите, маргинализираните, които живеят в екзистенциалните периферии.

В действителност всички ние сме в една и съща лодка и сме призвани да се ангажираме, за да няма повече стени, които да ни разделят, за да няма повече други,  а само едно ние, толкова голямо, колкото цялото човечество. Ето защо аз използвам този ден, за да отправя двоен призив да вървим заедно към едно все по-голямо ние, обръщайки се първо към верните католици, а после и към всички мъже и жени по света.

Една все по-католическа Църква

За членовете на Католическата Църква този призив се тълкува като ангажимент да бъдат все по-верни на своето католическо същество, като правят това, което Свети Павел препоръчва на общността в Ефес: «Едно тяло и един дух сте, както сте и призовани към една надежда, към която ви призова Бог. Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението » (Еф 4,4-5).

Всъщност католицизма на Църквата, неговата универсалност е една реалност, която изисква да бъде приета и живяна във всяко време според волята и благодатта на Господ, Който ни обеща винаги да бъде с нас, чак до свършека на времената (виж Мт 28,20). Неговият Дух ни прави способни да прегърнем целия свят, за да направим общение в разнообразието,  хармонизирайки различията без никога да се налага еднообразие, което обезличава. В срещата с разнообразието от чужденци, мигранти, бежанци и в междукултурния диалог, който може да възникне от това, ние имаме възможността да израстваме като Църква и взаимно да се обогатяваме. Всъщност, където и да се намира всеки кръстен е пълноправен член на местната църковна общност, член на една Църква, обитател  в един дом, член на едно семейство.

Вярващите католици са призвани да се ангажират, всеки от общността, в която живее, за да стане Църквата все по-приобщаваща, следвайки така мисията поверена от Исус Христос на Апостолите: «И тъй ходете и възвестявайте: Небесното Царство наближи! Болни лекувайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте.  Даром получихте, даром давайте» (Мт 10,7-8).

Днес Църквата е призвана да излезе по улиците на екзистенциалните  периферии, за да се погрижи за ранените и да търси изгубените, без предразсъдъци или страх, без прозелитизъм, но готова да разшири шатрата си, за да приеме всички. Сред жителите на периферията ние ще открием много мигранти и бежанци, разселени  лица и жертви на трафик, на които Господ иска да бъде показана Неговата любов и да бъде провъзгласено Неговото спасение. «Съвременните миграционни потоци представляват нова мисионерска “граница”, привилегирована възможност да известяваме Исус Христос и Неговото Евангелие, без да напускаме собствената си среда, да свидетелстваме по конкретен начин за християнската вяра в милосърдната любов и в дълбоко уважение към другите религиозни изражения. Срещата с мигрантите и бежанците от други вероизповедания и религии е плодотворна почва за развитието на искрен и обогатяващ екуменичен и междурелигиозен диалог » (Реч към Националните Директори на пасторалата  за мигранти, 22 септември 2017).

Един все по-приобщаващ свят

Именно към всички мъже и жени по света отправям моят призив да вървим заедно към едно все по-голямо ние, да изградим отново човешкото семейство, за да изградим заедно нашето бъдеще на правда и мир, като внимаваме никой да не остане изключен.

Бъдещето на нашите общества е бъдеще  “в цветове”, обогатено от разнообразието и междукултурните отношения. Ето защо ние трябва днес да се научим да живеем заедно в хармония и в мир. Особено ми харесва изображението, в деня на «Кръщението» на Църквата на Петдесятница, когато народът на Йерусалим слуша вестта за спасението  непосредствено след слизането на Светия Дух: «Ние –парти, мидийци, еламци и жители на Месопотамия, Юдея и Кападокия, на Понт и Мала Азия, на Фригия и Памфилия, на Египет и либийските области около Кириния, и дошлите от Рим, както юдеи и прозелити, критяни и араби – как ги слушаме да говорят на нашите езици за великите Божии дела? » (Деян 2,9-11).

Това е идеалът за новия Йерусалим (виж  Ис 60 ; Откр 21,3), където всички народи се събират в мир и хармония, отслужвайки добротата на Бог и чудесата на сътворението. Но за да достигнем този идеал, всички ние трябва да положим усилия да разрушаваме стените, които ни разделят  и да строим мостове, които облагодетелстват културата на срещата, осъзнавайки близката взаимовръзка, която съществува по между ни.  В тази перспектива съвременните миграции ни предлагат възможността да преодолеем страховете си, за да си позволим да се обогатим от разнообразието на дара на всеки човек. Тогава,  ако го искаме можем да превърнем границите в привилегировани места, където чудото на едно все по-голямо ние  може да разцъфне.

Моля всички мъже и жени по света да използват правилно даровете, които Господ  ни е поверил, за да опазим Неговото сътворение и да го направим още по-красиво. «Един благороден човек се отправи за далечна страна, за да получи царска власт и да се върне. И като повика десет свои слуги, даде им десет мини и им рече: “Вложете ги в нещо, докато се върна” » (Лк 19,12-13). Господ ще поиска от нас да бъдем отговорни за нашите действия! Но, за да гарантираме, че общия ни дом се поддържа правилно, трябва да се представим като едно все по-голямо, все по-отговорно  «ние» с твърдото убеждение, че всичко добро направено в света е за съвременните и бъдещите поколения. Това е личен и колективен ангажимент, който се ангажира с всички братя и сестри, които продължават да страдат, докато се стремим да постигнем по-устойчиво, уравновесено и приобщаващо развитие. Отнася се за един ангажимент, който не прави никаква разлика между местни и чужденци, между жители и гости, защото се касае за общото богатство и никой не трябва да бъде изключен  от грижите и ползите от него.

Мечтата започна

Пророк Йоил предсказа, че месианското бъдеще би било като ера на мечти и видения вдъхновени от Духа: « Ще излея Духа Си върху всяко плътско същество, вашите синове и дъщери  ще пророкуват, вашите старейшини ще бъдат обучавани чрез сънищата, а вашите младежи чрез видения» (3,1). Ние сме призвани да мечтаем заедно. Не трябва да се страхуваме да мечтаем и да го правим заедно като едно човечество, като спътници по пътя, като синове и дъщери на същата тази земя, която е наш общ дом, всички братя и сестри (виж  Всички братя Fratelli tutti, т. 8).

Молитва

Свети и обични Отче,
Твоят Син Исус ни научи
че на Небето настъпва огромна радост
когато някой, който е бил изгубен - се намери,
когато някой, който е бил изолиран,                                                                                                                                                    отхвърлен или отстранен
е приет отново в нашето ние,
което така става  все  по-голямо.

Ние Те молим да дадеш                                                                                                                                                                                  на всички ученици на Исус
и на всички хора с добра воля
благодатта да изпълняват Твоята воля в света.
Благослови  всеки жест  на приемане  и подкрепа,
който поставя всички, които са в изгнание
в това ние на общността и на Църквата,
за да може нашата земя да стане такава,                                                                                                                                               каквато си я създал,
общ дом на всички братя и сестри.

 Амин.

Рим, Свети Йоан Латерански, 3 май 2021, Празника на Светите Апостоли Филип и Яков.

 Папа Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ПО СЛУЧАЙ  XXVIII^ия СВЕТОВЕН ДЕН НА БОЛНИТЕ

                  за  2020 година

«Елате  при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя» (Мт 11, 28)

                  Скъпи братя и сестри,

1. Думите, които Исус произнася: «Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя» (Мт 11, 28) посочват тайнствения път на благодатта, който се разкрива на обикновените и който предлага утеха на тези, които се мъчат и които са уморени. Тези думи изразяват солидарността на Човешкия Син, Исус Христос пред лицето на потиснатото и страдащото човечество. Колко хора страдат тялом и духом! Той призовава всички хора да отидат при Него, «елате при Мене», и Той им обеща утеха и покой. «Когато Исус казва това,  Той се изправя пред хората, които среща всеки ден по пътищата на Галилея: толкова много обикновени хора,  бедни, болни, грешници, изключени по силата на закона и потискащата социална система ... Тези  хора непрекъснато Го следваха, за да слушат Неговото слово – слово, което даваше надежда.» (Ангел Господен, 6 юли 2014).

 В този  XXVIII^ми Световен Ден на Болните, Исус  отправя своята покана към болните и угнетените, към   бедните,  които знаят, че зависят изцяло от Бог и които наранени от бремето на изпитанията имат нужда от   изцеление.  Исус Христос не налага закони на онези, които изпитват безпокойство, заради собственото си       положение на крехкост, болка и слабост, но Той им предлага Своето милосърдие, т.е. Своята личност, с която ги   утешава. Исус гледа нараненото човечество. Той има очи, които виждат, които възприемат, защото виждат в   дълбочина. Това не е един бърз и безразличен поглед, а поглед, който се задържа и приема всеки човек, всеки   човек в неговото здравословно състояние без да изключва никого,  канейки всеки да влезе в Неговия живот,  за   да изпита нежност.

2. Защо Исус Христос храни  тези чувства? Защото самият Той стана слаб като изпита човешкото страдание и от своя страна получи  утеха от Отца. Всъщност само този, който лично е изпитал утехата може да бъде утеха за другия. Съществуват различни тежки  форми на страдание: нелечими и хронични заболявания, психични патологии, тези които се нуждаят от рехабилитация или палиативни грижи, различни увреждания, както болести на детството така и на старостта … При тези обстоятелства понякога се усеща, че липсва човечност и тогава се оказва необходимо да персонализираме подхода към болния не само като го обгрижваме, но и да поемем грижата за едно цялостно човешко изцеление. Когато човек е болен усеща не само, че неговата физическа цялост е нарушена, но и неговите релационни, интелектуални, емоционални и духовни измерения също са нарушени. Затова очаква освен терапията подкрепа, загриженост и внимание … накратко очаква любов. Освен това наред с пациента е и неговото семейство, което страда и което също се нуждае от утеха и близост.
3. Скъпи болни братя и сестри, болестта ви поставя по един специален начин сред тези, които са «уморени и потиснати», тези които привличат погледа и сърцето на Исус. Ето откъде идва светлината за вашите моменти на тъмнина, както и надеждата за вашата утеха. Той ви кани да отидете при Него: «Елате». Наистина в Него безпокойствата и въпросите, които възникват във вас в тази  “нощ” на тялото и духа ще намерят сили да бъдат преодолени. Със сигурност  Христос не  ни дава рецепти, но чрез Неговото страдание, Неговата смърт и Неговото Възкресение Той ни освобождава от потисничеството на злото.

 Във вашето състояние вие със сигурност имате нужда от място, където да се утешите. Църквата иска да бъде все   повече и все по-доброто “убежище ” на добрия Самарянин,  който е Христос (виж Лк 10, 34), именно домът,     където вие можете да намерите Неговата благодат, която се изразява чрез близостта, приемането и облекчението.   В  този дом, вие ще можете да срещнете хора, които са изцелени  чрез Божието  милосърдие и в тяхната немощ   ще съумеят да ви помогнат да си носите кръста, чрез техните собствени наранявания, през които да погледнете   хоризонта отвъд болестта  и да получите светлина и въздух за вашия живот.

 Именно  в това дело за утеха на болните братя се намира и службата на здравния персонал, на лекаря, на   медицинските сестри, на здравните и административни работници, на санитари и доброволци,  които чрез своите  компетенции  действат така , че да се  усеща присъствието на Христос,  Който предлага Своята утеха и поема   грижа за болния, като лекува неговите наранявания.  Но те също така са мъже и жени, с тяхната уязвимост и   техните заболявания. За тях специално се прилага този  принцип, според който «веднъж получили утеха и покой   от Христос ние сме призвани на свой ред да станем утеха и покой за нашите братя, с благо и смирено   отношение, по подобие на Учителя.» (Ангел Господен, 6 юли 2014г.).

4. Уважаеми дейци в света на здравеопазването, всяка предварителна, диагностична, терапевтична намеса, изследвания грижи и рехабилитация са адресирани към болния човек, където съществителното име “личност, човек” винаги има предимство над прилагателното „болен“. Следователно вашите действия постоянно трябва да се стремят към достойнството и живота на човека, и никога да не отстъпват пред актовете на евтаназията, на асистираното  самоубийство или отнемането на живота, дори когато етапът на заболяването е необратим.

 В опита на ограниченията и дори при възможен провал в медицинската наука изправена пред все по-   проблематичните клинични случаи  и фатални диагнози, вие сте призвани да се отворите към трансцедентното   измерение, което може да ви предложи  цялостния  смисъл  на вашата професия. Нека помним, че животът е   свещен, че принадлежи на Бог и следователно е неприкосновен и не можем да разполагаме  с него (виж   Instr. Donum vitae, т. 5 ; Енцикликата Evangelium vitae, т. 29-53). Животът трябва да бъде приет, защитен,     уважаван  и служен от раждането до смъртта: това е едновременно изискване  както на разума така и на вярата в   Бог, създател на живота. В някои случаи,  възражението по съвест е необходимият избор за вас,  за да останете и   да подкрепите с  “да” живота и личността.  Във всеки случай вашият професионализъм воден от християнската   милосърдна любов, ще бъде най-добрата услуга предоставена на истинското човешко право: правото на живот.   Когато не можете да излекувате, вие винаги можете да се погрижете с жестове и процедури, които да дадат   облекчение и утеха на болния.

 За съжаление в контекста на войната и на сблъсъци породени от насилие, здравният персонал и структурите,   които се ангажират с приемането и оказването на помощ на болните са взети на прицел.   В някои области   политическата власт също претендира да манипулира  здравеопазването  в своя полза, като ограничава самата   автономност на медицинската професия. В действителност да се атакуват  тези, които се посвещават  в служба   на страдащите членове на социалното тяло не е от полза за никого.

5. В този XXVIII^миСветовен ден на Болните, аз мисля за многобройните братя и сестри, които в целия свят нямат възможност  за  достъп  до медицинско обслужване,  защото живеят в бедност. Затова се обръщам към  здравните институции и правителствата на всички страни  по света, нека не пренебрегват социалната справедливост  в полза  на икономическия аспект. Надявам се, съчетавайки принципите на солидарност и субсидиарност  да  бъде възможно сътрудничеството, така че всеки да има достъп до подходящи грижи за опазване и възстановяване на здравето. Благодаря от все сърце на доброволците, които се поставят в служба на болните, като често се опитват да компенсират структурните недостатъци, отразявайки чрез жестове на нежност и близост, образът на Христос, Добрия Самарянин.

 Поверявам на Дева Мария здравето на болните, всички хора, които носят бремето на болестта с техните   семейства, както и целия здравен персонал. Уверявам ви, че съм близо до всички вас в молитва и ви изпращам от   все сърце Апостолически Благослов.

Ватикана,  3 януари 2020г., Възпоменание на Пресветото Име Исусово.

Папа Франциск 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИСИИТЕ  2021

« Защото ние не можем да не говорим за това,  което сме видели и чули.  » (Деян 4, 20)

            Скъпи братя и сестри,

Когато ние изпитваме силата на Божията любов, когато ние признаваме Неговото присъствие като Отец в нашия личен живот и в живота на общността, ни е невъзможно да не известяваме и да не споделяме това, което сме чули и видели. Връзката на Исус с Неговите ученици, Неговата хуманност, която ни се разкрива  в тайната на Въплъщението, в Неговото Евангелие и в Неговата Пасха ни дават да видим до каква степен Бог обича нашето човечество и прави Свои нашите радости и страданията ни, нашите желания и нашите безпокойства (виж Вторият Екуменичен Ватикански Събор,  Const.past. Gaudium et spes, т. 22). Всичко в Христос ни напомня, че светът, в който живеем и нуждата му от изкупление не са Му чужди, а също така ни приканва да се почувстваме активната част от тази мисия: «Затова идете по кръстовищата и всички, които срещнете ги поканете» (Мт 22, 9) ; никой не е чужд, никой не може да се почувства чужд или отдалечен от тази състрадателна любов.

         Опитът на Апостолите

Историята на евангелизацията започва със страстното търсене на Господ, Който призовава и иска да започне приятелски диалог  с всеки човек, там, където се намира (виж Йн 15, 12-17). Апостолите са първите, които ни разказват това, дори си спомнят деня  и часа, когато са Го срещнали: «Беше около четири часа след обяд» (Йн 1, 39). Приятелството с Господ е да Го видят как изцелява болните, яде заедно с грешниците, храни гладните, приближава се до изолираните, докосва се до нечистите хора, идентифицира Се с нуждаещите се, кани към блаженства, обучава по нов начин изпълнен с  авторитет, оставя незабравим отпечатък способен да породи удивление и експанзивна и безвъзмездна радост, която не може да бъде сдържана. Както казваше пророк Йеремия този опит е пламтящ огън за Неговото активно  присъствие в нашето сърце, което ни подтиква към мисията, дори ако тя понякога включва и жертви  и недоразумения (виж 20, 7-9). Любовта винаги е в движение и ни тласка към движение, за да споделим най-хубавата вест, извор на надеждата: «Намерихме Месия» (Йн 1, 41).

С Исус видяхме, чухме и почувствахме, че нещата могат да бъдат различни. Той постави началото още от днес за бъдни  времена, като ни припомни една важна характеристика на човешката природа, толкова често забравяна: «ние сме създадени само за пълнотата, която се постига  в любовта» (виж Енцикликата Fratelli tutti, т. 68). Новите времена, които пробуждат вярата, способна да насърчава инициативи и да изковава общности от мъже и жени, които се учат  да  поемат отговорност за собствената си немощ и тази на другите, насърчавайки  братство и социално приятелство (виж ibid., т. 67). Църковната общност показва своята красота всеки път, когато припомня с благодарност, че Господ ни обикна пръв (виж 1Йн 4,19). Това «любящо предразположение на Господ ни изненадва и чудото по своята същност не може да бъде притежавано или налагано от нас. […] Само по този начин може да се изпълни чудото на безвъзмездността, на безвъзмездния дар на себеотдаването. Дори мисионерското дръзновение не може да бъде постигнато вследствие на разсъждения или сметки. Фактът да се поставиш  “в състояние на мисия” е отражение на благодарността.» (Послание за Папските Мисионерски Дела , 21 май 2020).

Времената обаче не винаги са били лесни; първите християни започват живота си с вяра във враждебна и трудна среда. Истории за маргинализация и пленничество се преплитаха с вътрешна и външна съпротива, които сякаш изглеждаха противоречиви и дори отричаха това, което са видели и чули; но това далеч не беше затруднение или пречка, които биха ги накарали да се оттеглят или да се затворят в себе си, а ги подтикваше към преобразуване на всяко неудобство,  противопоставяне и затруднение във възможност за  мисия. Ограниченията и препятствията също се превърнаха в привилегировано място за помазване на всичко и всички с Духа Господен. Нищо и никой не можеше да остане чужд на известяването за освобождение.

Имаме живото свидетелство за всичко това в Деянията на Апостолите, книга, която учениците мисионери имат  винаги под ръка. Това е книгата, която разказва как благоуханието на Евангелието  се  разпростира по пътя им, пораждайки радостта, която само Духът може да ни предложи. Книгата Деяния на Апостолите ни учи да изживяваме изпитанията, като се придържаме  към Христос,  за да узрее «убеждението, че Бог може да действа при всякакви обстоятелства, дори в средата на видими неуспехи» както и увереността, че  «този, който се отдава и се поверява на Бог от любов, със сигурност ще бъде плодотворен» (Апостолическо увещание Evangelii gaudium, т. 279).

Така за нас също: настоящият момент на нашата история също не е лесен. Пандемията разкри и засили болката, самотата, бедността и неправдите, от които толкова много хора вече пострадаха, и разобличи нашите фалшиви сигурности и разделенията, както и поляризациите, които мълчаливо ни разкъсват. Най-крехките и най-уязвимите изпитаха още повече своята уязвимост и немощ. Преживяхме обезкуражаване, разочарование, умора; и дори конформистка горчивина, която ограбва надеждата и дори може да владее  погледите ни. Но ние, «Защото ние не проповядваме себе си, а Исус Христос като Господ и себе си като ваши слуги, заради Исус» (виж 2 Кор 4, 5). Ето защо ние чуваме да отеква в нашите общности и в нашите семейства Словото на живота, което отеква в сърцата ни и ни казва: «Няма Го тук, Той възкръсна» (Лк 24, 6) ; Слово на надежда, което разчупва всеки детерминизъм и на тези, които позволят да ги докосне им дава свобода и смелост необходими, за се изправят и да потърсят творчески всички възможни начини да живеят състраданието, това „свещенодействие“ на близостта на Бог с нас, Който не изоставя никого край пътя. В това време на пандемия, изправени пред изкушението да замаскираме и да оправдаем безразличието и апатията в името на едно здравословно социално дистанциране, е спешна(наложителна) мисията на състраданието, която е способна да превърне необходимата дистанция в място за среща, грижа, насърчения. «Това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20),  милосърдието с което са се отнесли към нас, се преобразува в отправна точка и увереност, която ни позволява да преоткрием споделената страст, за да създадем  «общност на принадлежност и солидарност, на която да посветим време, усилия и блага» (Енцикиката  Fratelli tutti, т. 36). Именно Неговото Слово ни изкупва всекидневно и ни спасява от оправданията, които ни карат да се заключим  в най-подлия скептицизъм: “каквото и да е, нищо няма да се промени ”. И изправен пред въпроса: “защо да се лишавам от моите сигурности, от моя конфорт и моите удоволствия, ако не мога да видя никакъв значим резултат?”; отговорът остава винаги един и същ: «Исус Христос победи греха и смъртта и е изпълнен  със сила. Исус Христос наистина живее» (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, т. 275) и Той ни иска също живи, братски и способни да приемем и да споделим тази надежда. В съвременния контекст има належаща нужда от мисионери на надеждата, които помазани от Господ са способни да напомнят пророчески, че никой не се спасява съвсем сам.

Подобно на Апостолите и на първите християни ние също казваме с всички сили: «Защото е невъзможно да мълчим, за това, което сме видели  и чули» (Деян  4, 20). Всичко, което сме получили, всичко, което Господ ни е дал същевременно и пропорционално, Той ни го е дал, за да го вкараме в действие и да го дадем безвъзмездно на другите.  Подобно на Апостолите, които видяха, чуха и се докоснаха до спасението на Исус (виж 1 Йн 1, 1-4), така днес ние можем да се докоснем до страдащата и радостната плът на Христос в ежедневната история и да се насърчим да споделяме с всички съдбата на надеждата, тази недвусмислена характеристика, която произтича от факта, че ние знаем, че сме придружени от Господ.    Като християни ние не можем да пазим Господ само за себе си: евангелизиращата мисия на Църквата изразява нейната пълна и обществена стойност в преобразуването на света и в опазването на сътворението.

          Покана към всеки от нас

Темата за Световния Ден на Мисиите за тази година, « Защото ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20),  е покана към всеки от нас да  "поеме тази отговорност" и да разбере какво има в сърцето си. Тази мисия е и винаги е била идентичността на Църквата: «Тя съществува, за да евангелизира» (Свети Павел VI, Апостолическо насърчение Evangelii nuntiandi, т. 14). Животът на вяра отслабва,  губи пророчество и способност да удивлява  и да се благодари  в лично уединение или затваряйки се в малки групи. Чрез своята собствена динамика тя изисква нарастващо отваряне способно да достигне и обхване целия свят. Първите християни са  далеч от това да се поддадат на изкушението да се затворят в елит, те са привлечени от Господ и чрез новия живот, който Той им предлагаше да отидат между народите и да свидетелстват за това, което са видели и чули: Божието Царство е съвсем близо. Те го направиха с великодушие, безвъзмездност, признателност и благородството на тези, които сеят, знаейки че другите ще ядат плода на тяхната отдаденост и жертва. Ето защо ми харесва  да мисля, че «дори  най-крехките, най-ограничените и най-наранените могат да бъдат [мисионери] по свой начин, защото винаги трябва да позволяваме доброто да се известява, дори да съжителства с многобройни  слабости» (Апостолическо постсинодално  насърчение Chritus vivit, т. 239).

В Световния Ден на Мисиите, който се отбелязва всяка година в предпоследната неделя на месец октомври, ние с благодарност си спомняме за всички хора, чието свидетелство на живота ни помага да подновим своя кръщелен ангажимент да бъдем великодушни и радостни апостоли на Евангелието. Ние си спомняме по-специално за онези,  които са способни, да тръгнат на път, да изоставят своята земя и семействата си, та Евангелието да достигне незабавно и без страх  до най-отдалечените народи  и градове, където толкова много животи са зажаднели за благослов.

Да съзерцаваме тяхното мисионерско свидетелство ни насърчава да бъдем смели и да молим настойчиво  «Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си» (Лк 10, 2). Всъщност ние осъзнаваме, че призванието за мисия не е нещо от миналото или романтичен спомен за някога. Днес Исус има нужда от способни сърца да изживеят своето призвание като истинска история на любовта, която да ги изведе в периферията на света да станат пратеници и инструменти на състрадание. И това е призив, който Той отправя  към всички, дори и да не е по един и същ начин.  Нека си припомним, че има покрайнини, които са близо до нас, в центъра на града, или в собственото семейство. Съществува и аспект за универсално отваряне на любовта, който не е географски, а екзистенциален. Винаги, но особено в това време на пандемия, е важно да развиваме  всекидневна способност да разширяваме нашия кръг, за да достигнем до онези, които спонтанно не бихме почувствали като част от  "нашия кръг на интереси", дори и да са близо до нас. (виж Енциклика Fratelli tutti, т. 97). Да живеем мисията, означава да се осмелим да развием същите чувства на Исус Христос и да вярваме с Него, че този който е до мен ми е и брат и сестра. Нека Неговата състрадателна любов  също да пробуди сърцата ни и да ни направи всички ученици-мисионери.

Нека Мария, първата мисионерска ученичка да даде да нарасне при всички кръстени желанието да бъдат сол и светлина по нашите земи. (виж  Мт  5, 13-14).

Близо до Свети Йоан Латерански на 6 януари 2021 година, Тържеството на Богоявление Господне.

Папа Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

Прочети още...

ПОСЛАНИЕТО НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА 58^ия СВЕТОВЕН ДЕН
ЗА МОЛИТВА ЗА ПРИЗВАНИЯ

Свети Йосиф: сънят на призванието

       Скъпи братя и сестри!

На 8 декември,  по повод  150^та  годишнина от провъзгласяването на Свети Йосиф  за Покровител на универсалната  Църква,  започна Специалната година, която е посветена на него (виж  Декрет Апостолическата Пенитенцерия, 8 декември 2020). От своя страна аз написах Апостолическото писмо  Patris corde, с цел да «нарасне любовта към този велик Светец». Той наистина е необикновена личност, а същевременно е «толкова близо до човешкото състояние на всеки един от нас». Свети Йосиф не впечатляваше, той не беше надарен със специални харизми, не изглеждаше изключителен в очите на този, който го срещнеше. Той не беше известен и дори не се открояваше: Евангелията не предават дори една негова дума.  И все пак чрез обикновения си живот той постигна нещо изключително  в очите на Бога.

Бог вижда сърцето (виж 1 Цар 16, 17) и в Свети Йосиф Той разпозна сърцето на баща, способен да даде, и да породи живот във всекидневието. Именно към това се стремят призванията: да пораждат  и регенерират животи всеки ден. Господ желае да формира бащински сърца, майчински сърца: отворени сърца способни на големи устреми, щедри в дара на себеотдаването, състрадателни и успокояващи тревогите, твърдо подкрепящи надеждите. Именно от това се нуждаят днес свещенството и посветеният живот  по специален начин във времена, белязани от слабости и страдания дължащи се и на пандемията, която породи несигурности и страхове, касаещи  бъдещето и дори  смисъла на живота. Свети Йосиф идва да ни посрещне със своята нежност, като светец от съседната врата, в същото време неговото силно свидетелство може да ни ориентира по пътя.

Свети Йосиф ни предлага три ключови думи за призванието на всеки човек. Първата дума е мечта. Всички в живота мечтаят да се сбъднат мечтите им. И е справедливо да подхранваме големи очаквания, извисени очаквания, отколкото ефемерни цели като – успех, пари и удоволствие, които не успяват да ни удовлетворят. Всъщност, ако помолим хората с една дума да изразят мечтата на живота си, не би било трудно да си представим отговора: “любов”. Именно любовта дава смисъл на живота, защото тя разкрива тайната в него. Всъщност животът го имаме, само ако го отдадем, ние го притежаваме  в действителност, само ако го отдадем напълно.  Свети Йосиф има много да ни каже по този въпрос, защото чрез мечтите, които Бог му вдъхна, той направи от своето съществуване - дар.

Евангелията разказват за четири сънувания (виж  Мт 1, 20 ; 2, 13.19.22). Това бяха божествени призиви, но те не бяха лесни да се приемат.  След всяко сънуване, Йосиф трябваше да променя своите планове и да ги поставя под въпрос, жертвайки своите собствени намерения, за да удовлетвори онези, мистериозните на Бога. Той се доверяваше до края. Но ние можем да се запитаме: "Какво представлява един нощен сън, за да му се отдаде толкова доверие?". Въпреки че в миналото му се отделяше много внимание, все още това не беше нещо значимо пред конкретната реалност на живота. При това Свети Йосиф се остави да го водят неговите сънища без да се колебае. Защо? Защото неговото сърце беше  ориентирано към Бога, той вече беше предразположен към Неговото намерение. Неговото бдително “вътрешно ухо” имаше нужда само от малък знак,  за да разпознае гласа. Това се отнася също така и за призивите, които са отправени към нас: Бог не обича да се разкрива по грандиозен начин,  като атакува нашата свобода.  Той ни предава Своите проекти с нежност, Бог не ни поразява с бляскави видения,  а се обръща деликатно към нашата вътрешност, ставайки близък  с нас, като ни говори чрез нашите мисли и чувства. И така, както постъпи със Свети Йосиф, Той ни предлага извисени и изненадващи цели.

Сънищата, всъщност водеха Йосиф в приключения, които той никога не би си представил. Първият  дестабилизира неговия годеж, но го направи баща на Месия; вторият го накара да избяга в Египет, но спаси живота на своето семейство. След третия, който известяваше завръщането в неговата родина, четвъртият също му промени плановете, като го отведе в Назарет, там, където Исус щеше да започне  да известява Божието Царство. Във всички тези сътресения, смелостта да следва волята на Бог, се оказа побеждаваща. Така е и с призванието: божественият призив винаги ни подтиква да излезем,  да се отдадем, да отидем по-далеч.  Няма вяра без риск. Само когато се предоставим уверено на благодатта, оставяйки на страна своите собствени планове и своя собствен комфорт, ние казваме „ДА“ на Бог. И всяко  “ДА” дава  плод, защото се придържа към  по-велико намерение, от което ние възприемаме само детайлите, но божественият Творец го познава и движи напред, за да превърне всеки живот в шедьовър. В този смисъл Свети Йосиф представлява икона за пример как се приемат Божиите планове. Но неговото приемане е активно: но никога  не е поразително или това което изоставя, понеже той «не е пасивно примирен човек. Той е силно и смело ангажиран» (Patris corde, т. 4). Може ли той да помогне на всеки, особено на младите хора, в разграничаването, за да постигнат мечтите на Бог за тях; може ли той да вдъхнови смелата инициатива да се каже “ДА” на Господ, който винаги изненадва и никога не разочарова!

Втората дума бележи пътуването на Свети Йосиф и на призванието: служба. От Евангелията произлиза начинът, по който е живял като цяло за другите и никога за самия себе си. Свещеният Божи Народ  го нарича целомъдрен съпруг, разкривайки така неговата способност да обича без  да задържа нищо за себе си. Освобождавайки любовта от всяко притежание, всъщност той се отваря за още по-плодотворна служба: неговата любяща грижа премина през поколенията, загриженото му пазене го направи Покровител на Църквата. Той също така е Покровител на добрата смърт, той, който е знаел как да въплъти жертвения смисъл на живота. Неговата служба и неговите жертви са били възможни само, защото са били подкрепени с най-голяма любов: «Всяко истинско призвание се ражда от себеотдаването, което е съзряване за жертва. Този вид съзряване се изисква също и в свещенството и в посветения живот. Когато едно брачно, безбрачно или девствено призвание не достига до съзряване на себеотдаването, спирайки се само на логиката за жертвата, тогава вместо да бъде направено в знак на красотата и радостта от любовта, то рискува да изрази нещастие, тъга и разочарование»     (ibid., т. 7).

Службата, конкретен израз на себеотдаването, беше не само висок идеал за Свети Йосиф, но става правило за всекидневен живот. Той се наема да намери и да приспособи място, където да се роди Исус; той се постара да Го защити от яростта на Ирод, организирайки на бързо пътуването към Египет; той побърза да се завърне в Йерусалим, за да търси изгубения Исус; той издържа семейството си като работи, дори на чужда земя.  Накратко той се адаптира към различни обстоятелства с поведението на този, който не губи кураж, ако животът не върви така, както го иска: с предразположението  на този който живее, за да служи. В този дух, Йосиф приема многобройни и често пъти непредвидени пътувания  от живота: от Назарет до Витлеем за преброяването, след това до Египет и пак до Назарет, и всяка година до Йерусалим, всеки път, добре предразположен да се срещне с нови обстоятелства, без да се оплаква, от това, което се случваше, готов да помогне, за да се уредят ситуациите. Можем да кажем, че той беше  протегнатата десница на Небесния Отец към Неговия Син на земята. Следователно  той  може  да бъде само модел за всички призвания, които са призовани за това: да бъдат трудолюбивите ръце на Отца,  за Неговите синове и дъщери.

Тогава ми харесва  да си мисля за Свети Йосиф, пазител на Исус и на Църквата, като пазител на призванията. В действителност от неговата готовност да служи произлиза, неговата грижа в опазването. «Той стана взе Младенеца и Майка Му нощем и замина за Египет» (Мт 2, 14), казва Евангелието,  посочвайки неговата готовност и неговата преданост за семейството му. Той не губи време да размишлява върху това, какво не е наред,  за не се отклони от Този, който му беше поверен. Тази внимателна и любезна грижа е знак за успешно призвание. Това е свидетелство за живот докоснат от Божията любов. Какъв хубав пример за християнски живот поднасяме ние, когато не преследваме упорито амбициите си и не си позволяваме да  бъдем парализирани от носталгията си, а се грижим за това, което Господ, чрез Църквата, ни поверява! И тогава Бог излива Своя Дух, Своята креативност над нас; и изпълнява и в нас чудеса както в Йосиф.

В допълнение към Божия призив – който реализира нашите най-големи мечти – и към нашия отговор – който се осъществява в наличната служба и във внимателната грижа- има и трети аспект, който преминава през живота на Свети Йосиф и християнското призвание, внасяйки ритъм във всекидневието: верността. Йосиф е «праведен човек» (Мт 1, 19), който в активната тишина на всекидневието, постоянства в придържането към Бог и Неговите планове. В един изключително труден момент, той започва да “обмисля всички неща” (виж стих 20). Йосиф размишлява, претегля: той не се оставя да го води прибързването, не се поддава на изкушението да взема  необмислени решения , не следва инстинкта си и не живее в непосредственото. Йосиф отглежда всичко с търпение. Той знае, че съществуването може да бъде изградено само върху продължително придържане към големи избори. Това отговаря на трудолюбивата и постоянна кротост, с която Йосиф упражнява скромната си професия на дърводелец  (виж Мт 13, 55), с която не вдъхновяваше хрониките на времето, а ежедневието на всеки баща, на всеки работник, на всеки християнин през вековете. Защото призванието, точно като живота узрява само чрез верността на всеки ден.

Как се подхранва тази лоялност? В светлината на Божията вярност. Първите думи,  които Свети Йосиф чу в съня си, с които се обърнаха към него бяха поканата да не се страхува, защото Бог е верен на Своите обещания: «Йосифе, сине Давидов, не се бой» (Мт 1, 20). Не бой се: това са думите,  които Господ отправя  също и към теб, скъпа сестро и скъпи братко, когато въпреки несигурността и колебанията, ти усещаш, че вече не можеш да сдържаш желанието да Му отдадеш живота си. Това са думи, които Той ти повтаря, когато и където и да се намираш, може би сред изпитания или недоразумения, но ти се бориш, за да следваш всеки ден Неговата воля. Това са думите, които преоткриваш, когато по пътя на призива, ти се обръщаш към първата любов. Това са думите, които като рефрен придружават този, който казва „ДА“ на Бог с живота си, както Свети Йосиф: във верността на всеки ден.

Тази вярност е тайната на радостта. В дома на Назарет, се казва в един литургичен химн, имаше  «безгрижна радост». Това беше ежедневната  и прозрачна радост на простотата, радостта, която изпитва онзи, който пази това, което си струва : вярната близост към Бог и към ближния. Колко красиво би било, ако същата тази проста и лъчезарна атмосфера, чиста  и изпълнена с надежда, проникваше в нашите семинарии, в нашите религиозни институти в нашите енорийски домове! Това е радостта, която аз ви пожелавам, братя и сестри, които великодушно сте превърнали Бог в мечтата на вашия живот, за да Му служите в братята и сестрите, които са ви поверени, чрез верността, която е сама по себе си свидетелство за време белязано от мимолетни избори и чувства, които изчезват без да оставят радост. Нека Свети Йосиф, пазителят на призванията, да ви придружава с бащинско сърце!

В Рим, близо до Свети Йоан Латерански, 19 март 2021, Празникът на Свети Йосиф.

Папа Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

Прочети още...

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК

V^ият СВЕТОВЕН ДЕН НА БЕДНИТЕ

14 ноември 2021, XXXIII^та Неделя на обикновеното време в годината

« Сиромасите винаги имате при себе си» (Мк 14,7)

1. «Сиромасите винаги имате при себе си»(Мк 14, 7). Исус произнесе тези думи около една трапеза във Витания в дома на Симон наричан «прокаженият», няколко дни преди Пасха. Както  ни го разказва евангелиста,  една жена влезе с алабастров съд пълен с миро от чист драгоценен нард  и го изля върху главата на Исус. Този жест предизвика голямо удивление и породи две различни тълкувания.

Първото е възмущението на някои от присъстващите, включително и сред учениците, които предвид стойността на мирото –приблизително 300 динария, колкото годишната заплата на един работник – които смятаха, че би било по-добре да го продадат и дадат  полученото  на  бедните. Според  Евангелието на Йоан именно Юда изразява тази позиция: «Защо не се продаде това миро за триста динария, които да се раздадат на сиромаси? » И евангелистът отбелязва: «Това каза той не от грижа за сиромасите, а защото беше крадец: тъй като той държеше касата и присвояваше от това, което пускаха там.» (12, 5-6). Не е случайно, че тази остра критика идва от устата на предателя: това е доказателство, че тези които не разпознават бедните предават учението на Исус и не могат да бъдат Негови ученици. В тази връзка нека си припомним силните думи на Ориген: «Юда се правеше, че се грижи за бедните [...]. Ако все още има някой, който държи касата на Църквата и който говори за бедните, като Юда, но който  си присвоява от това, което се слага вътре, тогава той има нещо общо с Юда» (Коментар към Евангелието на Матея 11, 9).

Второто тълкуване е направено от самия Исус и позволява да схванем дълбокия смисъл на жеста изпълнен от жената. Той казва: «Оставете я. Защо я обърквате? Тя извърши добро дело за Мене» (Мк 14, 6). Исус знае, че смъртта Му е близо и в този жест си представя помазването на безжизненото Му тяло преди то да бъде положено в гроба. Тази гледна точка стига отвъд всяко очакване на сътрапезниците. Исус им напомня, че първият беден е именно Той, най-бедният  сред  бедните, защото Той представлява  всички бедни. И също така в името на бедните, самотните, маргинализираните и дискриминираните Божият Син приема жеста на тази жена. Чрез своята женска чувствителност тя показва, че тя е единствената, която разбира състоянието на духа на Господ. Тази анонимна жена- може би предназначена да представлява цялата женска вселена, която през вековете няма да има глас за изява, а ще понесе различни форми на насилие – поставя  началото на значимото присъствие на жените, които участват в кулминационните  събития в живота на Христос: Неговото разпване, Неговата смърт и Неговото полагане в гроба, както и Неговото Възкресение. Жените, които толкова често са дискриминирани и държани настрана от отговорни постове, напротив  в  страниците на Евангелието  са главни действащи лица в историята на Откровението. И последният израз на Исус, който свързва тази жена с голямата евангелизираща  мисия,  е доста  красноречив: «Истината ви казвам: където и да се проповядва това Евангелие  по  целия свят, ще се разказва и за това, което тя извърши, и ще се припомня за нея» (Мк 14, 9).

2. Тази силна „съпричастност” между  Исус  и жената,  е начинът, по който Той тълкува Своето миропомазване за разлика от скандализираното виждане на Юда и другите, отваряйки плодотворен път за размисъл върху неразривната връзка, която съществува между Исус, бедните  и провъзгласяването на Евангелието.

Лицето на Бог, което Той разкрива е наистина лицето на Баща за бедните и близък до бедните. Цялата дейност на Исус заявява, че бедността не е плод на фаталност, а конкретен знак на Неговото присъствие сред нас. Ние не Го откриваме когато и където искаме, ние Го разпознаваме в живота на бедните, в техните страдания и мизерия, понякога в нечовешките условия, при които са принудени  да живеят. Няма да се уморя да повтарям, че бедните са истински евангелизатори, защото те бяха първите, които  бяха евангелизирани и призовани да участват в блаженството на Господ и Неговото Царство (виж  Мт 5, 3).

Бедните при всички условия и при всички географски ширини ни евангелизират, защото ни позволят да преоткриваме по един нов начин най-автентичните черти в лика на Отца.  «Те имат много да ни научат. Освен, че участват в смисъла на вярата  (sensus fidei), чрез техните собствени страдания те познават страдащия Христос. Необходимо е всички ние да се оставим те да ни евангелизират. Новата евангелизация е покана да признаем спасителната сила на техния живот и да ги поставим в центъра на пътуването на Църквата. Ние сме призвани да открием Христос в тях, да дадем гласа си за техните каузи, но също така да им бъдем приятели, да ги изслушваме, да ги разбираме и да приемаме  мистериозната мъдрост, която Бог иска да ни предаде чрез тях. Нашата ангажираност не се състои единствено и само в действия или в програми за насърчаване и подкрепа; това което Духът поражда не е преливане на активизъм, но преди всичко внимание към другия, когото смятаме, че е едно с нас. Това любящо внимание е началото на истинската грижа за неговата личност, чрез която желая да потърся ефективно неговото добро» (Апостолическо насърчение  Evangelii gaudium, тт. 198-199).

3. Исус не само е на страната на бедните, но и споделя с тях една и съща съдба. Това също е силно учение за Неговите ученици във всички времена. Неговите думи « Сиромасите винаги имате при себе си» показват също така: че тяхното присъствие сред нас е постоянно, но не бива да води до навик, който се превръща в безразличие, а да се включва в споделянето на живота, който не допуска пълномощници. Бедните хора не са “външни” за общността, а братя и сестри, с които споделяме страданието, за да облекчим техния дискомфорт и маргинализацията, за да им върнем загубеното  достойнство и да им осигурим необходимото включване в обществото. От друга страна знаем, че благодеянието предполага благодетел и някой който се възползва от него, докато споделянето поражда братство. Милостинята е случайна, докато споделянето  е трайно. С първия жест рискуваме да удовлетворим, този който го прави, а да унизим този който го получава; докато  вторият укрепва солидарността  и поставя условия необходими за постигане на справедливост. Накратко, вярващите, когато искат да видят Исус лично и да Го докоснат с ръце, знаят към кого да се обърнат: бедните са едно тайнство на Христос, те представляват Неговата личност и ни препращат към Него.

Ние имаме толкова примери за светци и светици, които са направили от споделянето с бедните свой проект за живот. Между другото си мисля за отец Дамиен дьо Вестер, свят Апостол за прокажените. С голямо великодушие той откликна на призива да отиде на остров Молокай, превърнал се в гето достъпно само за прокажените, за да живее и да умре с тях. Запретна ръкави и даде всичко възможно, за да може да направи достоен живота на тези бедни болни и маргинализирани  хора, докарани  до крайна деградация. Беше и лекар и медицинска сестра, неосъзнаващ рисковете, които поемаше и в тази „колония на смъртта“, както наричаха този остров, той донесе светлината на любовта. Проказата порази и него, като знак за пълно споделяне с братята и сестрите, за които той беше отдал живота си. Неговото свидетелство е много актуално в тези дни белязани от пандемията на корона вируса: Божията благодат със сигурност действа в  сърцата на много хора, които безрезервно се отдават за най-бедните в конкретното споделяне.

4. Следователно трябва да се придържаме с пълна убеденост към поканата на Господ: «Покайте се и повярвайте в благовестието» (Мк1, 15). Това обръщане се състои преди всичко в отварянето на сърцата ни, за да разпознаем  многобройните изрази на бедност и да изявим Царството Божие чрез начин на живот съобразен с вярата, която изповядваме. Често пъти бедните са считани като отделни хора, като категория, която изисква специална служба за благодеяние. Да следваме Исус включва, в този смисъл, промяна на манталитета, т.е. да се справим с предизвикателството за споделяне и участие. Да станем Негови ученици включва избора да не  трупаме съкровища на земята, които дават илюзията за сигурност, която в действителност е крехка и мимолетна. Напротив това изисква готовността да се освободим от всякаква връзка, която пречи на постигането на истинското щастие и блаженство, за да разпознаем това което е трайно и не може от нищо и от никого да бъде унищожено (виж  Мт  6, 19-20).

Тук учението на Исус също върви срещу течението, тъй като обещава само това, което очите на вярата могат да видят и изпитат с абсолютна сигурност: «И всеки, който е оставил къща или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или ниви, заради Моето име, ще получи стократна отплата и ще наследи вечен живот» (Мт 19, 29). Ако човек не реши да стане беден, да се лиши от мимолетното богатство, от светската власт и самохвалство, никога не ще може да отдаде живота си с любов; ще има  разпокъсан живот изпълнен с добри намерения, но неефективен за преобразяване на света. Следователно става въпрос да се отворим решително за благодатта на Христос, която може да ни направи свидетели на Неговата необятна милосърдна любов и да даде отново увереност на нашето присъствие в света.

5. Евангелието на Христос ни подтиква да обърнем съвсем специално внимание на бедните и ни моли за признаването на многобразните и твърде многобройни форми на морално и социално разстройство, които винаги пораждат нови форми на бедност.Концепцията, че бедните не само са отговорни за своето състояние, но и че представляват непоносима тежест за икономическата система, която поставя в центъра интереса на определени привилегировани категории, изглежда си проправя път. Пазар, който игнорира или подбира етичните принципи, създава нехуманни условия, които засягат хората, които вече живеят в несигурни условия. По този начин сме свидетели на създаването на все по-нови капани на мизерията и изключването, продукти от безскрупулни икономически и финансови участници, лишени от хуманитарен смисъл и социална отговорност.

През изминалата година се прибави още един бич, който умножи броя на бедните: пандемията. Тя продължава да хлопа на вратите на милиони хора, и дори да не носи страдание и смърт със себе си, тя все пак носи бедността. Броят на бедните нарастна непропорционално  и за съжаление, това ще продължи да бъде така и в следващите месеци. Някои страни страдат от много сериозни последици на пандемията,  така че най-уязвимите хора се оказват лишени дори от стоки от първа необходимост. Дългите опашки пред трапезариите за бедни са осезаем знак за влошаването на ситуацията. Внимателната преценка изисква да се намерат най-подходящите решения за борба срещу вируса в световен мащаб, без да визираме партийни интереси. Особено е наложително да се дадат конкретни отговори на тези, които страдат от безработицата, която засяга драстично много бащи на семейства, жени и млади хора. Социалната солидарност и щедрост, на които мнозина, слава Богу са способни, съчетани  с далновидни проекти за насърчаване на хората, допринасят и ще допринасят  съществено в това отношение.

6. Въпросът, който в никакъв случай не е очевиден все пак остава отворен: как може да дадем осезаем отговор на милионите бедни хора, които често срещат като единствен отговор –безразличието, когато това не е раздразнението? Какъв път за справедливост трябва да поемем, за да могат да бъдат преодолени тези социални неравенства и човешкото достойнство, толкова често накърнявано, да бъде възстановено? Индивидуалистичният начин на живот е съучастник в бедността и често пъти прехвърля върху бедните цялата отговорност за тяхното състояние. Но бедността не е плод на съдбата, тя е последица от егоизма. Следователно е от съществено значение да се създадат процеси за развитие, които оценяват способностите на всички, така че взаимното допълване на уменията и разнообразието на ролите да водят до общ ресурс за участие. Много от бедността на „богатите“, би могла да бъде излекувана чрез богатството на „бедните“, само ако те се срещнеха и се опознаеха! Никой не е толкова беден, че да не може да даде нещо от себе си във взаимност. Бедните не могат да бъдат само тези, които получават, те трябва да бъдат поставени в състояние да могат да дават, защото те знаят добре  как да го направят. Колко много примери на споделяне са пред очите ни! Бедните често ни учат на солидарност и споделяне. Вярно е, че на тези хора им липсва по нещо, често пъти им липсва много и дори необходимото, но не им липсва всичко, защото те запазват достойнството си на Божии чеда, което нищо и никой не може да им отнеме.

7. Ето защо се налага един различен подход към бедността. Това е предизвикателство, с което Правителствата и световните Институции трябва да се срещнат с перспективен социален модел, способен да се справи с новите форми на бедност, които засягат света и които решително ще бележат идните десетилетия. Ако бедните са маргинализирани, сякаш са отговорни за тяхното състояние,  тогава самата концепция за демокрация  е поставена в криза и всяка социална политика се проваля. Ние би трябвало да признаем с голямо смирение, че ние често се оказваме некомпетентни пред бедните. Говорим за тях абстрактно, спираме се на статистики и се вълнуваме от някакъв документален филм. Напротив бедността би трябвало да доведе до  творческа концепция, позволяваща да нарасва ефективната свобода на властта,  за да може да се реализира съществуването със способности присъщи за всяка личност. Да се мисли, че свободата се прибодива и израства от факта, че притежаваме пари - това е илюзия, която трябва да остане на страна. Ефикасното обслужване на бедните провокира дейност и дава възможност да се намерят най-подходящите форми за издигане и  насърчаване на тази част от човечеството, която твърде често е анонимна  и безгласна, но която е запечатала в себе си лика на Спасителя, който моли за помощ.

8. «Сиромасите винаги имате при себе си»(Мк 14, 7). Това е покана, никога да не изпускате от поглед възможността, която се представя да направите добро. На заден план можем да зърнем древната библейска заповед: «Ако пък имаш някой брат сиромах в едно от твоите жилища [...], не ожесточавай сърцето си и не стискай ръката си пред твоя брат сиромах, но отвори му ръката си и дай му на заем, колкото му трябва, според нуждата му. [...] Дай му, …и кога му даваш да ти се не свива сърцето, понеже Господ, Бог твой, ще те благослови за това във всичките ти работи и във всичко, що извършват ръцете ти, защото сиромаси ще има винаги в земята (ти), затова ти и заповядвам: отваряй ръката си за твоя брат, за твоя беден и твоя сиромах в земята ти.» (Втор 15, 7-8.10-11). На същата честота на вълната Апостол Павел насърчава християните от неговите общности да се притичват на помощ на бедните от първата общност на Йерусалим и да го правят «без да им се свиди или да ги принуждават, защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце» (2 Co 9, 7). Не става въпрос за облекчаване на съвестта ни чрез даване на милостиня, а по-скоро да се протипоставим на културата на безразличието и неправдата, пред които се изправяме очи в очи с бедните. 

В този контекст е подходящо да си припомним думите на Свети Йоан Златоуст: «Който е великодушен не трябва да иска отговорност, а само да подобрява състоянието на бедността и да удовлетворява нуждата. Сиромахът има само една защита: своята бедност и състоянието на оскъдност, в което се намира. Не го питай нищо друго. Но нека и най-лошият човек на света, ако му липсва необходимата храна, да бъде освободен от глада. [...] Милостивият човек е пристанище за тези, които са нуждаещи: пристанището приема и спасява от опасност всички корабокрушенци, независимо дали са злосторници, добри или са в опасност, пристанището ги пази вътре в своето заливче. Следователно и ти когато видиш човек на земята, който е корабокрушенец на мизерията не го съди, не му търси сметка за неговото поведение, но го освободи от нещастието.» (Реч за сиромах Лазар, II, 5).

9. Рещаващо е да нарасне нашата чувствителност, за да разберем нуждите на бедните, които винаги се променят, както и условията на живот. Действително днес в икономически по-развитите райони на света, хората са по-малко склонни, отколкото в миналото, да се изправят пред бедността. Състоянието на относителното благополучие, с което сме привикнали прави по-трудно приемането на жертви и лишения. Готови сме на всичко, за да не бъдем лишени от всичко, което е плод на лесно завоевание. По този начин изпадаме във форми на негодувание, спазматична нервност, твърдения, които водят до страх, до стрес и в някои случаи до насилие. Това не е критерий, върху който да се гради бъдещето и все пак те също са форми на бедност, от които не можем да откъснем поглед. Ние трябва да сме отворени, за да четем знаците на времето, които изразяват новите начини как да станем евангелизатори в съвременния свят. Непосредствената помощ,  за да отговорим на нуждите на бедните  не трябва да ни пречи да бъдем прозорливи, за да осъществим новите знаци на любов и на християнско милосърдие в отговор на новите форми на бедност, които изпитва днес човечеството.

Надявам се, че  Световният Ден на Бедните, който ще честваме за пети път ще може да се вкоренява все повече и повече в сърцата на нашите местни Църкви и да породи движение за евангелизация, което първо да се срещне с бедните, там където са те. Не можем да чакаме бедните да почукат на вратите ни, спешно е да стигнем до тях в болниците и домовете за грижи, по улиците и тъмните ъгли, където понякога те се крият, в центровете за убежища и приюти ... Важно е да разберем какво чувстват, какво изпитват и какви желания имат в сърцата си. Нека направим свои настойчивите думите на Дон Примо Мацолари (Don Primo Mazzolari): «Моля ви, не ме питайте дали има бедни хора, кои са и колко са, защото се опасявам че подобни въпроси представляват развлечение или предтекст, за да се отдалечите  от  точната насока на съвестта и сърцето. [...] Никога не съм ги броил бедните, защото не можем да ги преброим: бедните се прегръщат, те не се броят» (Adesso  т. 7,  15 април 1949). Бедните са сред нас. Колко евангелско би било, ако можем да кажем с цялата истина: ние също сме бедни и само по този начин можем да успеем да ги разпознаем наистина  и да ги направим неразделна част от нашия живот и инструмент за спасение.

Дадено в Рим, Свети Йоан Латерански, 13 юни 2021, в памет на Свети Антон от Падуа.

Папа Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

Прочети още...

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА 55 -ия СВЕТОВЕН ДЕН
ЗА СОЦИАЛНИ КОМУНИКАЦИИ

«Ела и виж! » (Йн 1,46). Общувайте с хората, когато ги срещнете където и каквито са те

Скъпи братя и сестри,

Поканата за «ела и виж», която съпътства първите емоционални срещи на Исус с Неговите ученици, също е и подход за всяко истинско човешко общуване. За да разкажем истината за живота, който се превръща в история. (виж  Послание за 54-ия  Световен Ден на Социалните Комуникации, 24 януари 2020), е необходимо  да се измъкнем от удобната презумпция «вече знаем» и да тръгнем, да отидем да видим, да бъдем с хората, да ги изслушаме, да съберем предложения от реалността, които винаги ще ни изненадат в един или друг аспект. «Отвори с учудване очите си за това, което ще видиш и остави ръцете си да се изпълнят със свежестта на мъзгата, така че когато другите  те четат да докоснат с пръсти туптящото чудо на живота», съветваше своите колеги журналисти, блаженият Мануел Лозано Гаридо (Manuel Lozano Garrido)[1]. Тази година аз желая да посветя Посланието на призива «ела и виж», като предложение за всеки израз за комуникация, който иска да бъде прозрачен и честен: както в редакцията на вестника, така и в света на интернет, в обикновената проповед на Църквата както и в политическото и  социално общуване. «Ела и виж» е начинът, по който се известява християнската вяра, като се тръгне от първите срещи на бреговете на река Йордан и на Галилейското езеро.

Изтърквайте подметките на обувките

Нека помислим за голямата тема на информацията. Загрижени  гласове оплакваха от дълго време риска за приравняване  на  „вестниците фотокопие“ или в информациите  по телевизията и радиото, както и  в идентичните по същество интернет сайтове, където жанра на проучване и репортажи губи място и качество за сметка на  изфабрикуваната информация, “която идва от горе”, самодостатъчна, която винаги успява по-малко да усети истината  за нещата и конкретния живот на хората, и която също така не умее да долови най-сериозните  социални  явления, нито позитивните енергии, които идват от основата на обществото. Кризата в издателството рискува да доведе до изфабрикувана информация в редакциите, пред компютрите, екраните на агенциите и социалните мрежи, без изобщо да се излиза на улицата,  без повече да се “изтъркват подметките на обувките”,  без да се срещат с хората,  за да търсят истории или да докажат от първа ръка определени ситуации.  Ако не се отворим за среща, ние ще останем външни наблюдатели, въпреки технологичните нововъведения, които имат способността да ни поставят пред една обширна реалност, в която изглежда, че сме потопени. Всеки инструмент е ценен и полезен, само ако ни подтиква да отидем да видим неща, които иначе ние не бихме узнали,  ако поставя в мрежа познания, които другаде не биха циркулирали, ако позволи срещи, които в противен случай не биха се състояли.

Тези актуални подробности в Евангелието

На първите ученици, които искат да Го опознаят след Кръщението в река Йордан, Исус отговаря: «Елате и вижте» (Йн 1, 39), като ги кани да живеят връзката с Него. Повече от половин век по-късно, когато Йоан доста възрастен изготвя своето Евангелие, той припомня някои „актуални“ подробности, които разкриват неговото присъствие на място и въздействието, което това присъствие е оказало върху живота му: «Беше около десетият час», подчертава той, което ще рече четири часа следобед (виж стих  39). На следващия ден Йоан продължава  – Филип  разказва на Натанаил за неговата среща с Месията. Неговият приятел е скептичен. «От Назарет, може ли да произлезе нещо добро?». Филип не се опитва да го убеди чрез разсъждения: «Ела и виж», каза му той. (виж стих 45-46). Натанаил отиде и видя и от този момент неговият живот се промени. Християнската вяра започва така. И тя общува по този начин: като директно познание, породено в опита, а не от слухове. «Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме», казват хората на Самарянката, след като Исус се беше спрял в тяхното село.  (виж Йн 4, 39-42). «Ела и виж» е най-обикновения метод, за да се опознае реалността. Това е най-честната проверка за всяко известие, защото,  за да опозная, трябва да срещна, да позволя  на този пред мен да ми говори, да оставя неговото свидетелство да ме докосне (да дойде при мен).

Благодаря за смелостта на многобройните журналисти

Журналистиката, като разказ за реалността изисква способността да отидеш там, където никой не отива: преместването (пътуването) е желание да видиш. Любознателност, отвореност, страст. Трябва да кажем благодаря за смелостта и ангажимента на многобройните професионалисти – журналисти, оператори, монтажисти, сценаристи, които често работят на ръба на риска – ако ние днес знаем  например  за  трудното положение на преследваните малцинства в различни части по света; ако са били осъдени много злоупотреби и несправедливости срещу бедните хора и сътворението; ако са разказани толкова много забравени войни. Би било голяма загуба, не само като информация, но за цялото човечество и за демокрацията, ако тези гласове изчезнеха: едно обедняване за нашето човечество.

Много реалности на планетата, още повече в това време на пандемия,  се обръщат към света на комуникацията с поканата  “ела и виж”. Съществува риск да се разкаже за пандемията, както и по същия начин за всяка криза,  само чрез погледа на най-богатите и да се поддържа „двойно счетоводство“. Нека помислим за въпроса за ваксините, както и този за медицинското лечение като цяло, за риска от изключване на най-нуждаещите се части от населението. Кой ще ни разкаже за чакането на излекуване в най-бедните села от Азия, Латинска Америка и Африка? Така социалните и икономически различия на планетарно ниво рискуват да характеризират  реда на разпределение на ваксините срещу  Covid ; като бедните винаги са последни, и правото на здравеопазване за всички се утвърждава по принцип, но е лишено от своята реална стойност. Но също така в света на щастливците социалната драма на семействата, които бързо са изпаднали  в бедност, остава до голяма степен скрита: хората, които преодолявайки срама си се нареждат на опашка пред центровете на Каритас,  за да получат пакет с храна, са изстрадали и не вдигат много шум.  

Възможности и опасности от интернет

Мрежата със своите многобройни социални изрази може да умножи способността за разказване и споделяне: много допълнителни погледи отворени към света, постоянен поток от изображения и свидетелства. Цифровата технология ни дава възможност за достъп до пряка и бърза информация, която понякога е много полезна: да помислим например за някои спешни ситуации по повод на които първите новини, а също и първите комуникации за обслужване на населението, циркулират именно в интернет. Това е страхотен инструмент, който ни прави отговорни както като потребители, така и като бенефициенти. Всички  ние потенциално можем да станем свидетели на събития, които иначе биха били пренебрегнати  от  традиционните медии,  да дадем своя граждански  принос, и да проникнем в повече истории, особено положителни.   Благодарение на интернет имаме възможността да разкажем, това което виждаме, което става пред очите ни, да споделим свидетелства.

 Но всички вече са осъзнали рисковете на социалното общуване лишено от проверки. Отдавна се научихме, че новините и дори изображенията лесно се манипулират по хиляди причини, понякога дори само заради банален нарцисизъм. Това критично осъзнаване подтиква не към диаболизиране на инструмента, а към по-голяма способност за разпознаване и по-зряло чувство за отговорност, както когато тези съдържания се разпространяват, така и когато се получават. Всички ние сме отговорни за комуникацията, която правим, за информациите, които даваме, за контрола, който можем да упражняваме  заедно върху фалшивите новини, като ги разобличаваме. Всички ние сме призвани да бъдем свидетели на истината: да отидем да видим и да споделим.

Нищо не замества факта да се види лично

В комуникацията нищо не може да замести напълно факта да се види лично. Някои неща могат да се научат само като ги изживеем. Всъщност ние общуваме не само чрез думи, но с очи, с тона на гласа, с жестовете си. Силата на привличането на Исус върху тези, които Го срещат зависеше от истината на Неговата проповед, но ефективността на това, което казваше беше неделима част от погледа Му, от поведението Му и дори от Неговото мълчание. Учениците  не  само  слушаха думите Му, но те Го гледаха как говори. Всъщност в Него  – въплътеното Слово  (Logos) – Словото стана Лице, невидимият Бог позволи да Го видят, чуят и докоснат, както пише самият Йоан (виж 1 Йн 1, 1-3). Словото е ефективно само, ако се  “види”, ако ни направи участници в опита, в диалога. Именно по таза причина  “ела и виж” беше, и е от съществено значение.

Да си помислим колко празно красноречие изобилства и в наше време, в средите на обществения живот, в търговията, както и в политиката. «Той може да говори до безкрай без да казва нищо. Това, което е добро в неговите речи е като две пшенични зрънца скрити в две крини трици. Трябва да ги търсиш цял ден, за да ги намериш  и когато ги намериш, те вече не си струват труда, който сме вложили».[2]  Язвителните  думи  на английския драматург се отнасят и за нас, християнските комуникатори. Благата вест на Евангелието се разпространява по света благодарение на срещите на човек с човека, от сърце до сърце. Мъжете и жените, които приеха същата покана, “Ела и виж”, и които бяха поразени от „излишъка“ на хуманност, която прозираше в погледа, в думите, в жестовете на хората, които свидетелстваха за Исус Христос. Всички инструменти бяха важни в този велик комуникатор, който се наричаше Павел от Тарс, който със сигурност днес би използвал и електронна поща и социални послания. Но именно неговата вяра, надежда и милосърдна любов,  впечатлиха  неговите съвременници, които го слушаха да проповядва и които имаха щастието да прекарат време с него, да го видят по време на събрание или на индивидуален разговор. Те констатираха, виждайки го в действие на местата, където се намираше, колко вярно и плодотворно за живота беше неговото послание за спасение, което той носеше по Божията благодат. И дори там, където този Божи сътрудник не можеше да бъде посрещнат лично, неговият начин на живот в Христос беше засвидетелстван  от изпратените от него ученици. (виж 1 Кор 4, 17).

«В ръцете ни има книги, в очите ни факти», заявяваше Свети Августин,[3]  насърчавайки ни да проверяваме в реалността изпълнението на пророчествата представени в Свещеното Писание. Така, Евангелието  се възпроизвежда отново днес, всеки път, когато получаваме ясно свидетелство от хора, чийто живот е променен след срещата с Исус. Повече от две хиляди години една поредица от срещи ни известява очарованието на християнското приключение. Предизвикателството, което ни очаква впрочем е това да общуваме с хората, които срещаме, където и каквито са.

Господи, научи ни да излезем от себе си,
и да тръгнем да търсим истината.

Научи ни да отидем и да видим,
научи ни да слушаме,
да нямаме предразсъдъци,
и да не правим прибързани заключения.

Научи ни да отидем там, където никой не иска да отиде,
да отделим време да проумеем,
да обърнем внимание  на същественото,
да не се разсейваме от излишното,
да  разграничаваме  измамната  външност от истината.

Дай ни благодатта да разпознаем Твоите жилища  в света  
и честност да разкажем за това, което сме видели.

Дадено в Рим, до Свети Йоан Латерански на 23 януари 2021 година, в навечерието на Възпоменанието на Свети Франциск Салски.  

Папа Франциск

[1] Испански журналист, роден през 1920 и починал през 1971, беатифициран през 2010 година.

[2] Уйлям Шекспир, Венецианският търговец, Действие I, Сцена I.

[3] Sermo 360/B, 20.

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana