АПОСТОЛИЧЕСКО ПИСМО
PATRIS CORDE
НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ФРАНЦИСК
ПО СЛУЧАЙ 150- ГОДИШНИНАТА
ОТ ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО НА СВЕТИ ЙОСИФ,
КАТО ПОКРОВИТЕЛ НА ВСЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА
С бащинско сърце: именно така Йосиф обичаше Исус, Който е наричан и в четирите Евангелия «син на Йосиф».[1]
Двамата евангелисти, Матей и Лука, които подчертаха неговия образ, разказват малко, но напълно достатъчно, за да се разбере какъв баща е бил той и каква мисия му е поверило Провидението.
Знаем, че беше смирен дърводелец (виж Мт 13, 55), обещан в брак на Мария (виж Мт 1, 18 ; Лк 1, 27) ; един «праведен мъж » (Мт 1, 19), винаги готов да изпълни волята Божия, проявена в неговия Закон (виж Лк 2, 22.27.39), и в четирите му сънища (виж Мт 1, 20 ; 2, 13.19.22). След дълго и изморително пътуване от Назарет до Витлеем, Йосиф видя как се роди Месията в един обор, защото другаде «нямаше място за тях» (Лк 2, 7). Той стана свидетел на обожаването на пастирите (виж Лк 2, 8-20) и на Влъхвите (виж Мт 2, 1-12), които съответно представляваха народа на Израил и езическите народи.
Йосиф имаше смелостта да поеме законното бащинство на Исус, на Когото даде името, разкрито от Ангела: «Ще му дадеш името Исус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му» (Мт 1, 21). Както знаем даването на име на човек или на нещо означаваше при древните народи да се сдобие с притежанието му, както направи Адам в историята на Битието. (виж 2, 19-20).
Четиридесет дни след раждането, Йосиф, заедно с майка Му поднесе Детенцето в Храма на Господ и с изненада чу пророчеството на Симеон, отнасящо се за Исус и Мария (виж Лк 2, 22-35). За да защити Исус от Ирод, той пребивава в Египет като пришълец (виж Мт 2, 13-18). Завърнал се в своята родина Йосиф живее скришом в малкото непознато село Назарет в Галилея – откъдето, както се казваше, "не се появява никакъв пророк" и "и че нищо добро не може да излезе оттам" (виж Йн 7, 52 ; 1, 46) –, далеч от Витлеем, неговия роден град и от Йерусалим, където се издигаше Храма. Когато точно по време на едно поклонение до Йерусалим, те изгубиха дванадесетгодишния Исус, и заедно с Мария Го търсиха разтревожени и Го откриха в Храма да дискутира с докторите по Право (виж Лк 2, 41-50).
След Мария, Божията Майка, никой светец не е заемал толкова много място в Папското Учителство, колкото Йосиф, нейният съпруг.Моите предшественици задълбочиха посланието, съдържащо се в малкото данни предадени от Евангелията, за да подчертаят още повече централната му роля в историята на спасението: Блаженият Пий ІХ го обяви за «Покровител на Католическата Църква»,[2] почитаемият Пий ХІІ го представи като «Покровител на работниците»,[3] и Свети Йоан Павел ІІ като «Пазител на Изкупителя».[4] Хората го призовават като «Покровител на добрата смърт».[5]
Следователно по случай 150 годишнината от провъзгласяването му за Покровител на Католическата Църква, направено от Блажения Пий ІХ на 8 декември 1870 година, аз бих искал така – както каза Исус– че "устата да изрази това, което прелива от сърцето" (виж Мт 12, 34), за да споделя с вас няколко лични размишления за този необикновен образ, толкова близо до човешкото състояние на всеки от нас. Това желание съзрява през тези месеци на пандемия, през които ние можем да експериментираме как в разгара на кризата, която ни засегна «нашият живот е изтъкан и подкрепен от обикновени хора, често забравени, които не са част от имената във вестниците и списанията, нито се появяват на големите паради на последното шоу, но които без съмнение днес пишат решаващите събития от нашата история: лекари, медицински сестри и фелдшери, служители в супермаркети, хора от поддръжката, доставчици на домашни грижи, превозвачи, силите на реда, доброволци, свещеници, монахини и толкова други, които разбраха, че никой няма да се спаси сам. […] Колко много хора проявяват търпение и внушават надежда всеки ден, като внимават да не създават паника, а съвместна отговорност! Колко бащи и майки, баби и дядовци, колко учители показват на нашите деца чрез обикновени всекидневни жестове, как да се изправят и преодолеят една криза, като пренастроят навиците си, гледайки нагоре и насърчавайки молитвата! Нека хората се молят, поднасят и се застъпват за доброто на всички».[6] Всички ние можем да намерим в Свети Йосиф, човекът, който преминава незабелязан, човекът с ежедневно присъствие, дискретен и скрит, един застъпник, опора и водач по време на трудности. Свети Йосиф ни напомня, че всички онези, които привидно са скрити или са на "втора линия" играят несравнима роля в историята на спасението. Към всички тях отправям моите думи на признателност и благодарност.
- Обичан баща
Величието на Свети Йосиф се състои в това, че той беше съпруг на Мария и баща осиновител на Исус. Като такъв, той «се постави в услуга на намерението за спасение», както потвърждава Свети Йоан Златоуст.[7]
Свети Павел VI отбелязва, че неговото бащинство се изразява конкретно във факта «че е превърнал живота си в служба, в жертва на тайната на Въплъщението и на мисията на Изкуплението, към която се присъединява; като използва законната си власт, която му се полага в Светото Семейство, за да отдаде изцяло себе си, своя живот и труда си, за да превърне своето човешко призвание за любов към семейството в свръхчовешко дароприношение на себе си, на сърцето си и на цялата си способност за любов в служба на Месията, покълнал в неговия дом».[8]
Заради своята роля в историята на спасението, свети Йосиф е баща, който винаги е бил обичан от християнския народ, както го показва и факта, че в целия свят има толкова много църкви посветени на него. Много религиозни Институти, Братства и църковни групи са вдъхновени от неговата духовност и носят неговото име, а различни представителства се развиват от векове в негова чест. Многобройни светци и светици бяха негови предани последователи, сред които Тереза Авилска, която го прие за адвокат и застъпник, която му се поверява и получава всички благодати, които му е поискала; насърчена от своя опит, светицата убеждаваше и други да му бъдат предани последователи.[9]
Във всеки наръчник за молитва, намираме молитви към Свети Йосиф. Към него се отправят специални призовавания всяка сряда и по-специално през месец март, който традиционно е посветен на него.[10]
Доверието на хората в Свети Йосиф е обобщено в израза "ite ad Joseph идете при Йосиф", който се отнася до времето на глада в Египет, когато хората молеха фараона за хляб, той им отговаряше: «Идете намерете Йосиф и направете това, което той ще ви каже» (Бит 41, 55). Отнасяше се за Йосиф, синът на Яков, който от ревност е бил продаден от своите братя (виж Бит 37, 11-28) и който според библейския разказ става по-късно наместник на фараона в Египет (виж Бит 41, 41-44).
Като потомък на Давид (виж Мт 1, 16.20), коренът, от който трябваше да покълне Исус, според обещанието дадено на Давид от пророк Натан (виж 2 Цар7), и като съпруг на Мария от Назарет, свети Йосиф е свързващото звено, която обединява Стария и Новия Завет.
- Баща в нежността
Йосиф виждаше ден след ден как растеше Исус «в мъдрост, възраст и любов пред Бога и хората» (Лк 2, 52). Точно както Господ беше постъпил с Израил, "той го беше научил да ходи, държейки го за ръка: той беше за Него като баща, който повдига новороденото към бузата си, той се навеждаше към Него, за да Го нахрани (виж Осия 11, 3-4).
Исус виждаше в Йосиф Божията нежност: «Както ласката на бащата към неговите синове, така нежността на Господ към този, който се бои от Него» (Пс 103, 13).
Йосиф със сигурност беше слушал в синагогата, по време на молитвата за Псалмите, че Богът на Израил е Бог на нежността,[11] че Той е добър към всички и че «Неговата нежност е за всички Негови дела» (Пс 145, 9).
Историята на спасението се изпълнява, «надявайки се и когато нямаше никаква надежда» (Рим 4, 18), чрез нашите слабости. Често пъти ние си мислим, че Бог се опира само на нашата добра и печеливша страна, докато всъщност по-голямата част от Неговите намерения се осъществява въпреки нашата слабост. Това е, което кара Свети Павел да каже: «И за да не се превъзнасям, поради премногото откровения, дадено ми бе жило в плътта, ангел на Сатаната, който да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям. Заради това аз три пъти молих Господ да го отстрани от мене. А Той ми рече: "Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се проявява напълно в твоята немощ." » (2 Кор 12, 7-9).
Ако това е перспективата на икономиката на спасението, тогава трябва да се научим да приемаме нашата слабост с дълбока нежност. [12]
Дяволът ни подтиква да гледаме към нашата слабост с негативно осъждане. Напротив Духът я подчертава с нежност. Нежността е най-добрият начин да се докоснем до това, което е крехко в нас. Да сочим с пръст и да осъждаме, което ние използваме за другите често пъти е знак за неспособност да приемем в нас нашата собствена слабост, нашата собствена уязвимост. Само нежността ще ни спаси от делото на Обвинителя (виж Деян 12, 10). Ето защо е важно да се срещнем с Божието Милосърдие, именно в Тайнството на Помирението, изпитвайки истината и нежността. Парадоксално Дяволът също може да ни каже истината. Но ако го направи, то е за да ни осъди. Ние знаем обаче, че истината, която идва от Бог не ни осъжда, но ни приема, прегръща, подкрепя и ни прощава. Истината винаги ни се представя като милосърдният Отец от притчата (виж Лк 15, 11-32) : тя идва да ни срещне, дава отново достойнство, изправя ни на крака, организира ни празник, защото «този мой син беше мъртъв и оживя, беше изгубен и се намери» (v. 24).
Волята на Бог, Неговата история, Неговото намерение също минават през загрижеността на Йосиф. Йосиф ни учи, че да имаме вяра в Бог означава да вярваме също, че Той може да действа чрез нашите страхове, нашите слабости, нашата уязвимост. И Той ни учи, че в житейските бури ние не трябва да се страхуваме да оставим кормилото на нашата лодка на Бога. Понякога ние бихме искали всичко да контролираме, но Той винаги гледа по-надалеч от нас.
3.Баща в послушание
Бог също разкри на Йосиф Своите намерения чрез сънища, по аналогичен начин, както бе постъпил с Мария, когато й извести Своя план за спасение. В Библията, както и при всички древни народи, сънищата бяха считани като един от начините, чрез които Бог проявява Своята воля.[13]
Йосиф е много обезпокоен за неразбираемата бременност на Мария: той не иска «да я обвини публично»[14] но решава да «я изпрати тайно» (Мт 1, 19). В първия сън, ангелът му помага да разреши дилемата си: «Не бой се да приемеш Мария за своя жена, понеже заченатото в нея е от Светия Дух. Тя ще роди Син и ти ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от грреховете му» (Мт 1, 20-21). Неговият отговор е незабавен: «когато Йосиф се събуди, направи така, както му беше заповядал ангелът Господен» (Мт 1, 24). Благодарение на послушанието той преодолява своята драма и спасява Мария.
Във втория сън, ангелът моли Йосиф: «Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет. Остани там докато ти кажа, защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби.» (Мт 2, 13). Йосиф не се поколеба да се подчини, без да задава въпроси относно трудностите, които ще трябва да срещне: «Той стана взе Младенеца и майка Му нощем и замина за Египет. И остана там до смъртта на Ирод» (Мт 2, 14-15).
В Египет Йосиф с търпение и доверие чака вестта обещана от ангела, за да се завърне в своята страна. В третия сън божественият пратеник , след като го информира, че тези, които търсеха да убият детето са мъртви, му нарежда да стане, да вземе Детенцето и майка Му и да се завърне в земята на Израил. (виж Мт 2, 19-20). И още веднъж той се покори без колебание: «И той стана взе Младенеца и майка Му и се върна в Израилската земя» (Мт 2, 21).
Но в пътуването на обратно, като чу, че «в Юдея царува Архелай, наследил баща си, уплаши се да отиде там. И след като бе предупреден от Бога на сън, замина в пределите на Галилея, като пристигна и се засели в един град наричан Назарет» (Мт 2, 22-23).
Евангелистът Лука разказва, че Йосиф е изправен пред дълго и мъчително пътуване от Назарет до Витлеем, за да се регистрира в родния си град, според преброяващия закон на императора Цезар Август. Исус е роден и при това обстоятелство (виж Лк 2, 1-7) Той беше вписан в регистъра на Империята като всички останали деца.
Свети Лука, специално подчертава, че родителите на Исус спазваха всички предписания на Закона: обредите за обрязването на Исус, за очистването на Мария след раждането, дароприношението за първородна рожба пред Бога. (виж 2, 21-24).[15]
При всички обстоятелства в своя живот, Йосиф знаеше как да произнесе своето "да бъде- fiat", точно както Мария при Благовещението и както Исус в Гетсимания.
В своята роля на глава на семейството, Йосиф учи Исус да се подчинява на своите родители (виж Лк 2, 51), според Божията заповед (виж Изх 20, 12).
По време на тайния си живот в Назарет, Исус се учи да изпълнява волята Божия в училището на Йосиф. Тази воля става Негова ежедневна храна (виж Йн 4, 34). Дори в най-трудния момент от живота Си в Гетсимания, Той предпочита да изпълни по-скоро волята на Отца, отколкото Своята,[16] и Той става «послушен до смъртта […] на Кръста» (Фил 2, 8). Ето защо авторът на Посланието до Евреите заключава, че Исус «се учи на послушание чрез Своите страдания » (5, 8).
От всички тези събития следва, че Йосиф «беше призован от Бог да служи пряко на личността и на мисията на Исус, изпълнявайки своето бащинство. Именно по този начин той съдейства в пълнотата на времената за голямата Тайна на Изкуплението и че е наистина е служител на спасението».[17]
- Баща в приемането
Йосиф прие Мария без да поставя предварителни условия. Той се довери на думите на Ангела. «Благородството на сърцето му го накара да се подчини на милосърдната любов, която беше научил от Закона. И днес в този свят, където психологическото, вербалното и физическото насилие над жената е патент, Йосиф се представя като образа на уважителния деликатен мъж, който дори без да разполага с пълна информация, избира да защити реномето, достойнството и живота на Мария. И в своето съмнение, за да постъпи по най-добрия начин, Бог му помага да избере, като осветлява неговата преценка».[18]
Много пъти в живота ни се случват събития, на които ние не разбираме значението. Доста често първата ни реакция е разочарование и разбунтуване. Йосиф остава на страна тези размишления, за да направи място на това, което се случва, колкото и тайнствено да му се струва той го приема, поема отговорност за него и се помирява със собствената си история. Ако ние не се помирим с нашата история, ние не ще успеем да направим следващата стъпка, защото винаги ще бъдем заложници на нашите очаквания и разочарованията, които произтичат от тях.
Духовният живот, който Йосиф ни показва не е път, който обяснява, а път който приема. Именно от това приемане, от това помирение, можем да прозрем една по-голяма история, един по-дълбок смисъл. Изглежда, че отекват пламенните думи на Йов, който на поканата на жена си да се разбунтува срещу цялото зло, което му се случва, отговаря: «Ако приемаме щастието като идващо от Бог, как да не приемем и нещастието» (Йов 2, 10).
Йосиф не е пасивно примирен човек. Той е силно и смело ангажиран. Приемането е начин, чрез който дарът на силата, който ни идва от Свети Дух се проявява в нашия живот. Само Господ може да ни даде сили да приемем живота такъв какъвто е, да направим място и за тази противоречива, неочаквана и разочароваща част от съществуването.
Идването на Исус сред нас е дар от Отца, за да може всеки да се помири с плътта на своята история, дори когато не я разбира напълно.
Това, което Бог каза на нашия светец: «Йосифе, сине Давидов не бой се» (Мт 1, 20), изглежда ни го повтаря също и на нас: "Не бойте се!". Трябва да оставим на страна гнева и разочарованието, и да направим място, без никакви светски претенции, но със сила изпълнена с надежда, че не ние сме избрали и при това то съществува. Да приемем живота така ни въвежда в скрит смисъл. Животът на всеки може по чудо да започне отново, ако ние намерим смелост да го живеем според това, което ни казва Евангелието. И няма значение дали всичко изглежда вече се е объркало зле и дали някои неща вече са необратими. Бог може да накара цветята да поникнат в скалите. Дори нашето сърце да ни обвинява, Той «е по-велик от нашето сърце, и Той познава всички неща.» (1Йн 3, 20).
Християнският реализъм, който не отхвърля нищо от съществуващото, се връща отново. Реалността в своята тайнствена непреводимост и сложност, носи усещането за съществуване със своите светлини и сенки. Именно това кара Апостол Павел да каже: «Ние знаем, че с онези, които Го обичат, Бог сътрудничи във всичко за тяхно добро.» (Рим 8, 28). А Свети Августин допълва: « …дори в това, което се нарича зло (etiam illud quod malum dicitur) ».[19] От тази глобална перспектива вярата дава смисъл на всяко събитие, щастливо или тъжно.
Тогава е далеч от нас да си мислим, че да вярваме означава да намерим решения лесни и утешителни решения. Вярата, на която ни е научил Христос напротив е тази, която виждаме в Свети Йосиф, който не търси преки пътища, а се изправя “с отворени очи” пред това, което му се случва и поема лично отговорност за него.
Приемането на Йосиф ни кани да приемем другите без изключение, такива каквито са, с предимство за най-слабите, защото Бог избра този, който е слаб (виж 1 Кор 1, 27). Той е «баща на сираци, защитник на вдовици» (Пс 68, 6) и заповядва да обичаме пришълеца.[20] Искам да си представя, че за притчата за Блудния син и милостивият баща, Исус се е бил вдъхновил от поведението на Йосиф. (виж Лк 15, 11-32).
- Баща с творческа смелост
Ако първата стъпка във всяко истинско вътрешно изцеление се състои в това да приемем собствената си история, т.е. да освободим място в нас самите, включително и за това, което не сме избрали в живота си, трябва обаче да добавим една друга важна характеристика: творческата смелост, особено, когато срещаме трудности. В действителност, когато се сблъскаме с трудности, можем де спрем и да изоставим играта, или пък можем да положим усилияи да продължим. Понякога трудностите черпят ресурси от нас, които ние дори не подозираме, че притежаваме.
Много пъти, четейки “Евангелията за детството”, се питаме защо Бог не се е намесил ясно и открито. Но Бог се намесва чрез събитията и хората. Йосиф е човек, чрез който Бог поема грижата за началото на историята на Изкуплението. Той е истинското “чудо”, чрез което Бог спасява Детенцето и Майка Му. Небето се намесва, като се доверява на творческата смелост на този мъж, който пристигайки във Витлеем и не намирайки място, където Мария да може да роди, пригодява един обор и го подрежда така, че да стане, до колкото е възможно приветливо място за Божия Син, който идва на света (виж Лк 2, 6-7). Изправен пред непосредствената опасност на Ирод, който иска да убие Детенцето, Йосиф е предупреден, още веднъж насън, за да Го защити, той организира посреднощ бягството в Египет (виж Мт 2, 13-14).
Едно бегло прочитане на тези истории винаги оставя впечатлението, че светът е на милостта на силните и властващите. Но “Благата вест” на Евангелието е да покаже как въпреки арогантността и насилието на доминиращите земни управници, Бог винаги намира начин да постигне Своя план за спасение. Дори животът ни понякога да изглежда, че е в милостта на силните власти. Но Евангелието ни казва, че това, което има значение, Бог винаги успява да го спаси, стига да имаме творческата смелост на дърводелеца от Назарет, който умее да преобрази един проблем във възможност, като винаги се уповава на Провидението.
Ако понякога изглежда, че Бог не ни помага, това не означава, че Той ни е изоставил, а че ни има доверие, доверява се на това, което ние можем да планираме, да измислим, да намерим.
Същата творческа смелост проявяват и приятелите на паралитика, които го спускат през покрива, за да го представят на Исус (виж Лк 5, 17-26). Трудностите не спират дръзновението и упоритостта на тези приятели. Те бяха убедени, че Исус можеше да изцели болния и «като не намериха откъде да го внесат, поради навалицата, качиха се на къщата и през покрива го спуснаха с носилката в средата, пред Исус. Като видя вярата им, Той каза: “Човече, прощават ти се греховете”» (19-20). Исус признава творческата вяра, с която тези хора търсеха начин да доведат при Него своя болен приятел.
Евангелието не дава информация за времето, през което Мария, Йосиф и Детенцето останаха в Египет. Със сигурност обаче те трябва да ядат, да си намерят къща, да си намерят работа. Не трябва богато въображение, за да се запълни тишината в Евангелието по този въпрос. Светото Семейство трябваше да се изправи пред конкретни проблеми, както всички останали семейства, както много от нашите братя мигранти, които и днес още рискуват своя живот, принудени от глада и нещастията. В този смисъл вярвам, че Свети Йосиф е наистина специален покровител за тези, които трябва да оставят земята си, заради войни, омраза, преследване и мизерия.
В края на всяко събитие, в което виждаме Йосиф като главен герой, Евангелието отбелязва, че той става, взема със себе си Детенцето и Майка му и прави това, което Бог му е наредил (виж Мт 1, 24 ; 2, 14.21). Исус и Мария, Неговата Майка са наистина най-скъпоценното съкровище на нашата вяра.[21]
В плана на спасението не можем да отделим Сина от Майката, от тази, която «напредваше в своето пътуване на вярата, пазейки вярно единението със своя Син, чак до самия Кръст.».[22]
Ние винаги трябва да се питаме дали защитаваме с всичките си сили Исус и Мария, които тайнствено са поверени на нашата отговорност, на нашата грижа, и на нашата охрана. Синът на Всемогъщия идва в света, приемайки състояние на голяма слабост. Стана зависим от Йосиф, за да бъде защитаван, закрилен, обгрижван, възпитаван. Бог се доверява на този човек, както го прави и Мария, която намира в Йосиф този, който, не само иска да й спаси живота, но който винаги ще се грижи за нея и за Детенцето. В този смисъл, Йосиф не може да не бъде Пазител и на Църквата, защото Църквата е продължение на Тялото Христово в историята и същевременно в майчинството на Църквата е очертано майчинството на Мария.[23] Йосиф, продължавайки да закриля Църквата, продължава да закриля Детенцито и Майка Му, а ние също обичайки Църквата, продължаваме да обичаме Детенцето и Майка Му.
Това Детенце е онова, което ще каже: «Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40). Така всеки нуждаещ се, всеки беден, всеки страдащ, всеки умиращ, всеки пришълец, всеки пленник, всеки болен е “Детенцето”, което Йосиф продължава да закриля. Ето защо Свети Йосиф е призоваван като закрилник на нещастните, нуждаещите се, изгнанниците, потиснатите, бедните и умиращите. И затова Църквата не може да не обича преди всичко последните, защото Исус положи в тях предпочитание и Той се идентифицира лично с тях. Ние трябва да се учим от Йосиф на същата грижа и на същата отговорност: да обичаме Детенцето и Майка Му; да обичаме Тайнствата и милосърдната любов; да обичаме Църквата и бедните. Всяка от тези реалности винаги е Детенцето и Майка Му.
- Баща работник
Отношението към работата е аспект, който характеризира свети Йосиф и който се подчертава още в първата социална Енциклика, Rerum novarum, на Лъв ХІІІ. Свети Йосиф беше дърводелец, който работеше честно, за да изкарва прехраната на семейството си. Исус научи от него стойността, достойнството и радостта от това, какво означава да ядеш хляба, плод на твоя труд.
В наше време, когато трудът изглежда отново представлява неотложен социален проблем и където понякога безработицата достига до впечатляващи нива, включително в държави, където в продължение на десетилетия сме живели с известно благополучие, е необходимо да се разбере с обновено осъзнаване значението на труда, който дава достойнство и на който нашият Светец е Покровител за пример.
Трудът става участие в самото дело на спасението, възможност за ускоряване на идването на Царството, за развитие на способности и лични качества, които да поставим в услуга на обществото и на общението. Трудът се превръща във възможност за реализация, не само на самия себе си, но преди всичко за първоначалното ядро на обществото, което е семейството. Семейство, в което липсва работата е повече изложено на трудности, напрежения, счупвания и дори на отчаяно и безнадеждно изкушение да се разпадне. Как бихме могли да говорим за човешко достойнство без да искаме за всички и за всеки да осигурим възможност за достойно съществуване ?
Човекът, който работи, каквато и да е задачата му, съдейства на Бог и става малко по-креативен за света, който ни заобикаля. Кризата на нашето време, която е икономическа, социална, културна и духовна, може да представлява за всички призив за преоткриване на стойнсотта, значението и необходимостта от труда, за да се роди една нова “нормалност”, от която никой не е изключен. Трудът на свети Йосиф ни напомня, че самият Бог направи човека да не презира труда. Загубата на работа, която засегна много братя и сестри, и се увеличава в последно време поради пандемията Covid-19, трябва да бъде напомняне за преразглеждане на нашите приоритети. Нека умоляваме Свети Йосиф работника, за да можем да намерим пътища, които да ни ангажират, за да кажем: няма млади хора, няма човек, няма семейство без работа!
- Баща в сянка
Полският писател Ян Добрачински (Dobraczyński), в своята книга „Сянката на Отца“,[24] разказва за живота на свети Йосиф под формата на роман. С внушаващият образ на сянката, той определя фигурата на Йосиф, който е за Исус сянката на Небесния Отец върху земята. Той го пази, закриля, никога не се отделя от Него, за да следва стъпките му. Нека помислим за онова, което Мойсей напомни на Израил: «Ти също го видя в пустинята: Йехова, твоят Бог те подкрепяше, както човек подкрепя сина си» (Втор1, 31). Именно така Йосиф изпълнява бащинството през целия си живот.[25]
Не се раждаме бащи, ставаме бащи. И ставаме не само, защото се ражда дете на света, а защото поемаме отговорно грижата за него. Всеки път, когато някой поеме отговорност за живота на другия, в известен смисъл той упражнява бащинство над него.
В съвременното общество, децата често изглеждат, като сираци без бащи. Дори Църквата днес има нужда от бащи. Предупреждението на Свети Павел към Коринтяните винаги е актуално: «Защото дори и да имате безброй наставници на вярата в Христос, нямате много бащи» (1 Кор 4, 15). Всеки свещеник или Епископ би трябвало да може да каже като Апостола: «Защото аз ви родих за Исус Христос чрез Благовестието» (ibid.). А на Галатяните той казва: «Чеда мои, аз отново изпитвам родилни мъки за вас, докато във вас бъде изобразен Христос» (4, 19).
Да бъдеш баща означава да въведеш детето в опита на живота и в реалността. Не да го забавяш, не да го затваряш, не да го притежаваш, но да го направиш способно за избор, за свобода и за заминавия (за начала). Ето може би защо, до определението баща, традицията квалифицира Йосиф като “доста целомъдрен”. Това не е просто афективна индикация, но синтез на едно поведение, което изразява обратното на притежание. Целомъдрието е да се освободим от притежанието във всички области на живота. Само когато една любов е целомъдрена, наистина е любов. Любовта, която иска да притежава накрая става опасна, тя затваря, задушава, огорчава. Самият Бог обичаше човека с целомъдрена любов, оставяйки го свободен, дори да се подведе и да се обърне срещу Него. Логиката на любовта винаги е логиката на свободата, и Йосиф умееше да обича по необикновено свободен начин. Никога не се поставяше в центъра. Той умееше да измести фокуса си и да постави в центъра на своя живот Мария и Йосиф.
Щастието на Йосиф не е в логиката на саможертвата, а в себеотдаването. Никога не забелязваме в този човек разочарование, а само увереност. Неговото продължително мълчание не е изпълнено с оплаквания, а винаги с конкретни жестове на доверие. Светът има нужда от бащи, той отказва шефове, отрича този, който иска да използва притежанието над другия, за да запълни своята собствена празнота; отказва тези, които бъркат авторитета с авторитаризъм, службата със сервилност, противопоставянето с потисничество, милосърдната любов с асистенство, силата с унищожението. Всяко истинско призвание се ражда от себеотдаването, което е съзряване на обикновената жертва. Този тип зрялост се изисква дори от свещенството и в посветения живот. Там, където брачното, безбрачното или девственото призвание не достига до зрялост и себеотдаване, а се спира само пред логиката на жертвата, тогава вместо да стане знак за красота и радост от любовта, рискуваме то да изразява нещастие, тъга и разочарование.
Бащинството, което се отказва от изкушението да живее живота на децата си, винаги отваря широки пространства за безпрецедентното. Всяко дете винаги носи със себе си тайна, недоизказана, която може да бъде разкрита само с помощта на един баща, който зачита неговата свобода. Бащата осъзнава, че е допълнил своето възпитаващо действие и изжиивял напълно бащинството едва, когато се е оказал вече “ненужен”, когато види че детето е самостоятелно и ходи съвсем само по пътеките на живота, когато се постави в ситуацията на Йосиф, който винаги знаеше ,че това Детенце не е негово, а само беше поверено на неговите грижи. По принцип това се чува, когато Исус казва: «И никого на земята недейте нарича свой отец, защото е един вашият Отец, Който е на небесата.» (Мт 23, 9).
Всеки път, когато се оказваме в състояние, че упражняваме бащинство, ние трябва винаги да помним, че никога не се отнася по упражняване на притежание, но до един “знак”, който се отнася към по-висше бащинство. В известен смисъл, ние винаги сме в състоянието на Йосиф: сянка на единствения Небесен Отец, Който «оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни» (Mt 5, 45) ; и една сянка, която следва Сина.
* * *
«Стани, вземи Младенеца и майка Му» (Мт 2, 13), казва Бог на свети Йосиф.
Целта на това Апостолическо Писмо е да направим по-голяма любовта към този велик Светец, за да бъдем подтиквани да умоляваме за неговото застъпничество и да му подражаваме в неговите добродетели и в неговия устрем.
Всъщност специфичната мисия на светците е не само да дават чудеса и благодати, а да се застъпват за нас пред Бога, както го направиха Авраам [26] и Мойсей,[27] както го направи Исус, «единствен медиатор» (1 Тим 2, 5) Който е нашият «застъпник» пред Бог- Отец (1 Йн 2, 1), «винаги жив, за да се застъпи в [наша] полза» (Евр 7, 25 ; виж Рим 8, 34).
Светците помагат на всички верни «да търсят светостта и съвършенството, присъщи за тяхното състояние».[28] Техният живот е конкретно доказателство, че е възможно да живеем според Евангелието.
Исус каза: «Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» (Мт 11, 29), и те на свой ред са пример за живот, на който трябва да се подражава. Свети Павел изрично призова: «Затова ви моля, подражавайте ми» (1 Кор 4, 16).[29] Свети Йосиф го казва чрез красноречивото си мълчание.
Изправен пред примера на толкова много светци и светици, свети Августин се запита: «Това което тези тук можаха да направят, ти не би ли могъл да го направиш?». И така постигна окончателното обръщане, възкликвайки: «Твърде късно, аз те обичах, о Красота, така древна и така нова! ».[30]
Остава ни само да умоляваме Свети Йосиф за благодатта на благодатите: нашето обръщане.
Ние му отправяме нашата молитва:
Здравей, пазителю на Изкупителя,
съпруг на Дева Мария.
На тебе Бог повери Сина Си;
в тебе Мария възстанови доверието си ;
с теб Христос стана човек.
О, благословени Йосифе,
покажи се като баща и за нас,
и ни води по пътя на живота.
Сдобий ни с благодатта, милосърдие и смелост,
и ни закриляй от всяко зло. Амин.
Дадено в Рим, Свети Йоан Латерански, на 8 декември, Тържеството на Непорочното Зачатие на Блажена Дева Мария, в 2020 година, осмата от моя Понтификат.
Папа Франциск
[1] Lc 4, 22 ; Jn 6, 42 ; cf. Mt 13, 55 ; Mc 6, 3.
[2] S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus, (8 décembre 1870): Pii IX P.M. Acta, pars I, vol. V, 283.
[3] Cf. Discours aux ACLI à l’occasion de la Solennité de saint Joseph Artisan (1er mai 1955) : AAS 47 (1995), p. 406.
[4] Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989) : AAS 82 (1990), pp. 5-34.
[5] Catéchisme de l’Église Catholique, n. 1014.
[6] Méditation en période de pandémie (27 mars 2020) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (31 mars 2020), p. 5.
[7] In Matth. Hom., V, 3 : PG 57, 58.
[8] Homélie (19 mars 1966) : Enseignements de Paul VI, IV (1966), p. 110.
[9] Cf. Livre de la vie, 6, 6-8.
[10]: Всеки ден, в продължение на повече от четиридесет години, след Утринните молитви (Lauds), аз казвах молитва към Свети Йосиф взета от една френска книга за набожности от 1800-те години, от Конгрегацията на Монахините на Исус и Мария, която изразява преданост, доверие и определено предизвикателство към свети Йосиф: «Славни патриархо, свети Йосифе, чиято сила знае как да направи възможни -невъзможните неща, ела ми на помощ в тези моменти на мъка и трудности. Вземи под твоя защита тези толкова сериозни и трудни ситуации, които ти препоръчвам, за да имат щастлив край. Възлюбени мой Отче, цялото ми доверие е в тебе. За да не кажеш, че напразно съм те призовал и тъй като ти можеш всичко пред Исус и Мария, покажи ми, че твоята доброта е също толкова голяма, колкото твоята сила. Амин»
[11] Cf. Dt 4, 31 ; Ps 69, 17 ; 78, 38 ; 86, 5; 111, 4 ; 116, 5 ; Jr 31, 20.
[12] Cf. Exhort. ap. Evangelii gaudium (24 novembre 2013), nn. 88.288.
[13] Cf. Gn 20,3 ; 28, 12 ; 31, 11.24 ; 40, 8 ; 41, 1-32 ; Nb 12, 6 ; 1S 3, 3-10 ; Dn 2 ; 4 ; Jb 33, 15.
[14] La lapidation était aussi prévue dans ces cas (cf. Dt 22, 20-21).
[15] Cf. Lv 12, 1-8 ; Ex 13, 2.
[16] Cf. Mt 26, 39 ; Mc 14, 36 ; Lc 22, 42.
[17] S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989), n. 8 : AAS 82 (1990), p. 14.
[18] Homélie de la Sainte Messe avec Béatifications, Villavicencio - Colombie (8 septembre 2017) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (14 septembre 2017), p. 12 : AAS 109 (2017), p. 1061.
[19] Enchiridion de fide, spe et caritate, 3,11 : PL 40, p. 236.
[20] Cf. Dt 10, 19 ; Ex 22, 20-22 ; Lc 10, 29-37.
[21] Cf. S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus (8 décembre 1870) : AAS (1870-71), p. 194.
[22] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 58.
[23] Catéchisme de l’Église Catholique, nn. 963-970.
[24] Edition originale : Cień Ojca, Warszawa 1977.
[25] Cf. S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos, nn. 7-8 : AAS 82 (1990), pp. 12-16.
[27] Cf. Ex 17, 8-13 ; 32, 30-35.
[28] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 42.
[29] Cf. 1 Co 11, 1 ; Ph 3, 17 ; 1 Th 1, 6.
[30] Les Confessions, 8, 11, 27 : PL 32, 761 ; 10, 27, 38 : PL 32, 795.
© Copyright - Libreria Editrice Vaticana
