ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК ЗА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИСИИТЕ 2021

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИСИИТЕ 2021

« Защото ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули. » (Деян 4, 20)

Скъпи братя и сестри,

Когато ние изпитваме силата на Божията любов, когато ние признаваме Неговото присъствие като Отец в нашия личен живот и в живота на общността, ни е невъзможно да не известяваме и да не споделяме това, което сме чули и видели. Връзката на Исус с Неговите ученици, Неговата хуманност, която ни се разкрива в тайната на Въплъщението, в Неговото Евангелие и в Неговата Пасха ни дават да видим до каква степен Бог обича нашето човечество и прави Свои нашите радости и страданията ни, нашите желания и нашите безпокойства (виж Вторият Екуменичен Ватикански Събор, Const.past. Gaudium et spes, т. 22). Всичко в Христос ни напомня, че светът, в който живеем и нуждата му от изкупление не са Му чужди, а също така ни приканва да се почувстваме активната част от тази мисия: «Затова идете по кръстовищата и всички, които срещнете ги поканете» (Мт 22, 9) ; никой не е чужд, никой не може да се почувства чужд или отдалечен от тази състрадателна любов.

Опитът на Апостолите

Историята на евангелизацията започва със страстното търсене на Господ, Който призовава и иска да започне приятелски диалог с всеки човек, там, където се намира (виж Йн 15, 12-17). Апостолите са първите, които ни разказват това, дори си спомнят деня и часа, когато са Го срещнали: «Беше около четири часа след обяд» (Йн 1, 39). Приятелството с Господ е да Го видят как изцелява болните, яде заедно с грешниците, храни гладните, приближава се до изолираните, докосва се до нечистите хора, идентифицира Се с нуждаещите се, кани към блаженства, обучава по нов начин изпълнен с авторитет, оставя незабравим отпечатък способен да породи удивление и експанзивна и безвъзмездна радост, която не може да бъде сдържана. Както казваше пророк Йеремия този опит е пламтящ огън за Неговото активно присъствие в нашето сърце, което ни подтиква към мисията, дори ако тя понякога включва и жертви и недоразумения (виж 20, 7-9). Любовта винаги е в движение и ни тласка към движение, за да споделим най-хубавата вест, извор на надеждата: «Намерихме Месия» (Йн 1, 41).

С Исус видяхме, чухме и почувствахме, че нещата могат да бъдат различни. Той постави началото още от днес за бъдни времена, като ни припомни една важна характеристика на човешката природа, толкова често забравяна: «ние сме създадени само за пълнотата, която се постига в любовта» (виж Енцикликата Fratelli tutti, т. 68). Новите времена, които пробуждат вярата, способна да насърчава инициативи и да изковава общности от мъже и жени, които се учат да поемат отговорност за собствената си немощ и тази на другите, насърчавайки братство и социално приятелство (виж ibid., т. 67). Църковната общност показва своята красота всеки път, когато припомня с благодарност, че Господ ни обикна пръв (виж 1Йн 4,19). Това «любящо предразположение на Господ ни изненадва и чудото по своята същност не може да бъде притежавано или налагано от нас. […] Само по този начин може да се изпълни чудото на безвъзмездността, на безвъзмездния дар на себеотдаването. Дори мисионерското дръзновение не може да бъде постигнато вследствие на разсъждения или сметки. Фактът да се поставиш “в състояние на мисия” е отражение на благодарността.» (Послание за Папските Мисионерски Дела , 21 май 2020).

Времената обаче не винаги са били лесни; първите християни започват живота си с вяра във враждебна и трудна среда. Истории за маргинализация и пленничество се преплитаха с вътрешна и външна съпротива, които сякаш изглеждаха противоречиви и дори отричаха това, което са видели и чули; но това далеч не беше затруднение или пречка, които биха ги накарали да се оттеглят или да се затворят в себе си, а ги подтикваше към преобразуване на всяко неудобство, противопоставяне и затруднение във възможност за мисия. Ограниченията и препятствията също се превърнаха в привилегировано място за помазване на всичко и всички с Духа Господен. Нищо и никой не можеше да остане чужд на известяването за освобождение.

Имаме живото свидетелство за всичко това в Деянията на Апостолите, книга, която учениците мисионери имат винаги под ръка. Това е книгата, която разказва как благоуханието на Евангелието се разпростира по пътя им, пораждайки радостта, която само Духът може да ни предложи. Книгата Деяния на Апостолите ни учи да изживяваме изпитанията, като се придържаме към Христос, за да узрее «убеждението, че Бог може да действа при всякакви обстоятелства, дори в средата на видими неуспехи» както и увереността, че «този, който се отдава и се поверява на Бог от любов, със сигурност ще бъде плодотворен» (Апостолическо увещание Evangelii gaudium, т. 279).

Така за нас също: настоящият момент на нашата история също не е лесен. Пандемията разкри и засили болката, самотата, бедността и неправдите, от които толкова много хора вече пострадаха, и разобличи нашите фалшиви сигурности и разделенията, както и поляризациите, които мълчаливо ни разкъсват. Най-крехките и най-уязвимите изпитаха още повече своята уязвимост и немощ. Преживяхме обезкуражаване, разочарование, умора; и дори конформистка горчивина, която ограбва надеждата и дори може да владее погледите ни. Но ние, «Защото ние не проповядваме себе си, а Исус Христос като Господ и себе си като ваши слуги, заради Исус» (виж 2 Кор 4, 5). Ето защо ние чуваме да отеква в нашите общности и в нашите семейства Словото на живота, което отеква в сърцата ни и ни казва: «Няма Го тук, Той възкръсна» (Лк 24, 6) ; Слово на надежда, което разчупва всеки детерминизъм и на тези, които позволят да ги докосне им дава свобода и смелост необходими, за се изправят и да потърсят творчески всички възможни начини да живеят състраданието, това „свещенодействие“ на близостта на Бог с нас, Който не изоставя никого край пътя. В това време на пандемия, изправени пред изкушението да замаскираме и да оправдаем безразличието и апатията в името на едно здравословно социално дистанциране, е спешна(наложителна) мисията на състраданието, която е способна да превърне необходимата дистанция в място за среща, грижа, насърчения. «Това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20), милосърдието с което са се отнесли към нас, се преобразува в отправна точка и увереност, която ни позволява да преоткрием споделената страст, за да създадем «общност на принадлежност и солидарност, на която да посветим време, усилия и блага» (Енцикиката Fratelli tutti, т. 36). Именно Неговото Слово ни изкупва всекидневно и ни спасява от оправданията, които ни карат да се заключим в най-подлия скептицизъм: “каквото и да е, нищо няма да се промени ”. И изправен пред въпроса: “защо да се лишавам от моите сигурности, от моя конфорт и моите удоволствия, ако не мога да видя никакъв значим резултат?”; отговорът остава винаги един и същ: «Исус Христос победи греха и смъртта и е изпълнен със сила. Исус Христос наистина живее» (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, т. 275) и Той ни иска също живи, братски и способни да приемем и да споделим тази надежда. В съвременния контекст има належаща нужда от мисионери на надеждата, които помазани от Господ са способни да напомнят пророчески, че никой не се спасява съвсем сам.

Подобно на Апостолите и на първите християни ние също казваме с всички сили: «Защото е невъзможно да мълчим, за това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20). Всичко, което сме получили, всичко, което Господ ни е дал същевременно и пропорционално, Той ни го е дал, за да го вкараме в действие и да го дадем безвъзмездно на другите. Подобно на Апостолите, които видяха, чуха и се докоснаха до спасението на Исус (виж 1 Йн 1, 1-4), така днес ние можем да се докоснем до страдащата и радостната плът на Христос в ежедневната история и да се насърчим да споделяме с всички съдбата на надеждата, тази недвусмислена характеристика, която произтича от факта, че ние знаем, че сме придружени от Господ. Като християни ние не можем да пазим Господ само за себе си: евангелизиращата мисия на Църквата изразява нейната пълна и обществена стойност в преобразуването на света и в опазването на сътворението.

Покана към всеки от нас

Темата за Световния Ден на Мисиите за тази година, « Защото ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20), е покана към всеки от нас да "поеме тази отговорност" и да разбере какво има в сърцето си. Тази мисия е и винаги е била идентичността на Църквата: «Тя съществува, за да евангелизира» (Свети Павел VI, Апостолическо насърчение Evangelii nuntiandi, т. 14). Животът на вяра отслабва, губи пророчество и способност да удивлява и да се благодари в лично уединение или затваряйки се в малки групи. Чрез своята собствена динамика тя изисква нарастващо отваряне способно да достигне и обхване целия свят. Първите християни са далеч от това да се поддадат на изкушението да се затворят в елит, те са привлечени от Господ и чрез новия живот, който Той им предлагаше да отидат между народите и да свидетелстват за това, което са видели и чули: Божието Царство е съвсем близо. Те го направиха с великодушие, безвъзмездност, признателност и благородството на тези, които сеят, знаейки че другите ще ядат плода на тяхната отдаденост и жертва. Ето защо ми харесва да мисля, че «дори най-крехките, най-ограничените и най-наранените могат да бъдат [мисионери] по свой начин, защото винаги трябва да позволяваме доброто да се известява, дори да съжителства с многобройни слабости» (Апостолическо постсинодално насърчение Chritus vivit, т. 239).

В Световния Ден на Мисиите, който се отбелязва всяка година в предпоследната неделя на месец октомври, ние с благодарност си спомняме за всички хора, чието свидетелство на живота ни помага да подновим своя кръщелен ангажимент да бъдем великодушни и радостни апостоли на Евангелието. Ние си спомняме по-специално за онези, които са способни, да тръгнат на път, да изоставят своята земя и семействата си, та Евангелието да достигне незабавно и без страх до най-отдалечените народи и градове, където толкова много животи са зажаднели за благослов.

Да съзерцаваме тяхното мисионерско свидетелство ни насърчава да бъдем смели и да молим настойчиво «Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си» (Лк 10, 2). Всъщност ние осъзнаваме, че призванието за мисия не е нещо от миналото или романтичен спомен за някога. Днес Исус има нужда от способни сърца да изживеят своето призвание като истинска история на любовта, която да ги изведе в периферията на света да станат пратеници и инструменти на състрадание. И това е призив, който Той отправя към всички, дори и да не е по един и същ начин. Нека си припомним, че има покрайнини, които са близо до нас, в центъра на града, или в собственото семейство. Съществува и аспект за универсално отваряне на любовта, който не е географски, а екзистенциален. Винаги, но особено в това време на пандемия, е важно да развиваме всекидневна способност да разширяваме нашия кръг, за да достигнем до онези, които спонтанно не бихме почувствали като част от "нашия кръг на интереси", дори и да са близо до нас. (виж Енциклика Fratelli tutti, т. 97). Да живеем мисията, означава да се осмелим да развием същите чувства на Исус Христос и да вярваме с Него, че този който е до мен ми е и брат и сестра. Нека Неговата състрадателна любов също да пробуди сърцата ни и да ни направи всички ученици-мисионери.

Нека Мария, първата мисионерска ученичка да даде да нарасне при всички кръстени желанието да бъдат сол и светлина по нашите земи. (виж Мт 5, 13-14).

Близо до Свети Йоан Латерански на 6 януари 2021 година, Тържеството на Богоявление Господне.

Папа Франциск