ПОСЛАНИЕТО НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА 58ия СВЕТОВЕН ДЕН
ЗА МОЛИТВА ЗА ПРИЗВАНИЯ

 

Свети Йосиф: сънят на призванието

 

       Скъпи братя и сестри!

На 8 декември,  по повод  150та  годишнина от провъзгласяването на Свети Йосиф  за Покровител на универсалната  Църква,  започна Специалната година, която е посветена на него (виж  Декрет Апостолическата Пенитенцерия, 8 декември 2020). От своя страна аз написах Апостолическото писмо  Patris corde, с цел да «нарасне любовта към този велик Светец». Той наистина е необикновена личност, а същевременно е «толкова близо до човешкото състояние на всеки един от нас». Свети Йосиф не впечатляваше, той не беше надарен със специални харизми, не изглеждаше изключителен в очите на този, който го срещнеше. Той не беше известен и дори не се открояваше: Евангелията не предават дори една негова дума.  И все пак чрез обикновения си живот той постигна нещо изключително  в очите на Бога.

Бог вижда сърцето (виж 1 Цар 16, 17) и в Свети Йосиф Той разпозна сърцето на баща, способен да даде, и да породи живот във всекидневието. Именно към това се стремят призванията: да пораждат  и регенерират животи всеки ден. Господ желае да формира бащински сърца, майчински сърца: отворени сърца способни на големи устреми, щедри в дара на себеотдаването, състрадателни и успокояващи тревогите, твърдо подкрепящи надеждите. Именно от това се нуждаят днес свещенството и посветеният живот  по специален начин във времена, белязани от слабости и страдания дължащи се и на пандемията, която породи несигурности и страхове, касаещи  бъдещето и дори  смисъла на живота. Свети Йосиф идва да ни посрещне със своята нежност, като светец от съседната врата, в същото време неговото силно свидетелство може да ни ориентира по пътя.

Свети Йосиф ни предлага три ключови думи за призванието на всеки човек. Първата дума е мечта. Всички в живота мечтаят да се сбъднат мечтите им. И е справедливо да подхранваме големи очаквания, извисени очаквания, отколкото ефемерни цели като – успех, пари и удоволствие, които не успяват да ни удовлетворят. Всъщност, ако помолим хората с една дума да изразят мечтата на живота си, не би било трудно да си представим отговора: “любов”. Именно любовта дава смисъл на живота, защото тя разкрива тайната в него. Всъщност животът го имаме, само ако го отдадем, ние го притежаваме  в действителност, само ако го отдадем напълно.  Свети Йосиф има много да ни каже по този въпрос, защото чрез мечтите, които Бог му вдъхна, той направи от своето съществуване - дар.

Евангелията разказват за четири сънувания (виж  Мт 1, 20 ; 2, 13.19.22). Това бяха божествени призиви, но те не бяха лесни да се приемат.  След всяко сънуване, Йосиф трябваше да променя своите планове и да ги поставя под въпрос, жертвайки своите собствени намерения, за да удовлетвори онези, мистериозните на Бога. Той се доверяваше до края. Но ние можем да се запитаме: "Какво представлява един нощен сън, за да му се отдаде толкова доверие?". Въпреки че в миналото му се отделяше много внимание, все още това не беше нещо значимо пред конкретната реалност на живота. При това Свети Йосиф се остави да го водят неговите сънища без да се колебае. Защо? Защото неговото сърце беше  ориентирано към Бога, той вече беше предразположен към Неговото намерение. Неговото бдително “вътрешно ухо” имаше нужда само от малък знак,  за да разпознае гласа. Това се отнася също така и за призивите, които са отправени към нас: Бог не обича да се разкрива по грандиозен начин,  като атакува нашата свобода.  Той ни предава Своите проекти с нежност, Бог не ни поразява с бляскави видения,  а се обръща деликатно към нашата вътрешност, ставайки близък  с нас, като ни говори чрез нашите мисли и чувства. И така, както постъпи със Свети Йосиф, Той ни предлага извисени и изненадващи цели.

Сънищата, всъщност водеха Йосиф в приключения, които той никога не би си представил. Първият  дестабилизира неговия годеж, но го направи баща на Месия; вторият го накара да избяга в Египет, но спаси живота на своето семейство. След третия, който известяваше завръщането в неговата родина, четвъртият също му промени плановете, като го отведе в Назарет, там, където Исус щеше да започне  да известява Божието Царство. Във всички тези сътресения, смелостта да следва волята на Бог, се оказа побеждаваща. Така е и с призванието: божественият призив винаги ни подтиква да излезем,  да се отдадем, да отидем по-далеч.  Няма вяра без риск. Само когато се предоставим уверено на благодатта, оставяйки на страна своите собствени планове и своя собствен комфорт, ние казваме „ДА“ на Бог. И всяко  “ДА” дава  плод, защото се придържа към  по-велико намерение, от което ние възприемаме само детайлите, но божественият Творец го познава и движи напред, за да превърне всеки живот в шедьовър. В този смисъл Свети Йосиф представлява икона за пример как се приемат Божиите планове. Но неговото приемане е активно: но никога  не е поразително или това което изоставя, понеже той «не е пасивно примирен човек. Той е силно и смело ангажиран» (Patris corde, т. 4). Може ли той да помогне на всеки, особено на младите хора, в разграничаването, за да постигнат мечтите на Бог за тях; може ли той да вдъхнови смелата инициатива да се каже “ДА” на Господ, който винаги изненадва и никога не разочарова!

Втората дума бележи пътуването на Свети Йосиф и на призванието: служба. От Евангелията произлиза начинът, по който е живял като цяло за другите и никога за самия себе си. Свещеният Божи Народ  го нарича целомъдрен съпруг, разкривайки така неговата способност да обича без  да задържа нищо за себе си. Освобождавайки любовта от всяко притежание, всъщност той се отваря за още по-плодотворна служба: неговата любяща грижа премина през поколенията, загриженото му пазене го направи Покровител на Църквата. Той също така е Покровител на добрата смърт, той, който е знаел как да въплъти жертвения смисъл на живота. Неговата служба и неговите жертви са били възможни само, защото са били подкрепени с най-голяма любов: «Всяко истинско призвание се ражда от себеотдаването, което е съзряване за жертва. Този вид съзряване се изисква също и в свещенството и в посветения живот. Когато едно брачно, безбрачно или девствено призвание не достига до съзряване на себеотдаването, спирайки се само на логиката за жертвата, тогава вместо да бъде направено в знак на красотата и радостта от любовта, то рискува да изрази нещастие, тъга и разочарование»     (ibid., т. 7).

Службата, конкретен израз на себеотдаването, беше не само висок идеал за Свети Йосиф, но става правило за всекидневен живот. Той се наема да намери и да приспособи място, където да се роди Исус; той се постара да Го защити от яростта на Ирод, организирайки на бързо пътуването към Египет; той побърза да се завърне в Йерусалим, за да търси изгубения Исус; той издържа семейството си като работи, дори на чужда земя.  Накратко той се адаптира към различни обстоятелства с поведението на този, който не губи кураж, ако животът не върви така, както го иска: с предразположението  на този който живее, за да служи. В този дух, Йосиф приема многобройни и често пъти непредвидени пътувания  от живота: от Назарет до Витлеем за преброяването, след това до Египет и пак до Назарет, и всяка година до Йерусалим, всеки път, добре предразположен да се срещне с нови обстоятелства, без да се оплаква, от това, което се случваше, готов да помогне, за да се уредят ситуациите. Можем да кажем, че той беше  протегнатата десница на Небесния Отец към Неговия Син на земята. Следователно  той  може  да бъде само модел за всички призвания, които са призовани за това: да бъдат трудолюбивите ръце на Отца,  за Неговите синове и дъщери.

Тогава ми харесва  да си мисля за Свети Йосиф, пазител на Исус и на Църквата, като пазител на призванията. В действителност от неговата готовност да служи произлиза, неговата грижа в опазването. «Той стана взе Младенеца и Майка Му нощем и замина за Египет» (Мт 2, 14), казва Евангелието,  посочвайки неговата готовност и неговата преданост за семейството му. Той не губи време да размишлява върху това, какво не е наред,  за не се отклони от Този, който му беше поверен. Тази внимателна и любезна грижа е знак за успешно призвание. Това е свидетелство за живот докоснат от Божията любов. Какъв хубав пример за християнски живот поднасяме ние, когато не преследваме упорито амбициите си и не си позволяваме да  бъдем парализирани от носталгията си, а се грижим за това, което Господ, чрез Църквата, ни поверява! И тогава Бог излива Своя Дух, Своята креативност над нас; и изпълнява и в нас чудеса както в Йосиф.

В допълнение към Божия призив – който реализира нашите най-големи мечти – и към нашия отговор – който се осъществява в наличната служба и във внимателната грижа- има и трети аспект, който преминава през живота на Свети Йосиф и християнското призвание, внасяйки ритъм във всекидневието: верността. Йосиф е «праведен човек» (Мт 1, 19), който в активната тишина на всекидневието, постоянства в придържането към Бог и Неговите планове. В един изключително труден момент, той започва да “обмисля всички неща” (виж стих 20). Йосиф размишлява, претегля: той не се оставя да го води прибързването, не се поддава на изкушението да взема  необмислени решения , не следва инстинкта си и не живее в непосредственото. Йосиф отглежда всичко с търпение. Той знае, че съществуването може да бъде изградено само върху продължително придържане към големи избори. Това отговаря на трудолюбивата и постоянна кротост, с която Йосиф упражнява скромната си професия на дърводелец  (виж Мт 13, 55), с която не вдъхновяваше хрониките на времето, а ежедневието на всеки баща, на всеки работник, на всеки християнин през вековете. Защото призванието, точно като живота узрява само чрез верността на всеки ден.

Как се подхранва тази лоялност? В светлината на Божията вярност. Първите думи,  които Свети Йосиф чу в съня си, с които се обърнаха към него бяха поканата да не се страхува, защото Бог е верен на Своите обещания: «Йосифе, сине Давидов, не се бой» (Мт 1, 20). Не бой се: това са думите,  които Господ отправя  също и към теб, скъпа сестро и скъпи братко, когато въпреки несигурността и колебанията, ти усещаш, че вече не можеш да сдържаш желанието да Му отдадеш живота си. Това са думи, които Той ти повтаря, когато и където и да се намираш, може би сред изпитания или недоразумения, но ти се бориш, за да следваш всеки ден Неговата воля. Това са думите, които преоткриваш, когато по пътя на призива, ти се обръщаш към първата любов. Това са думите, които като рефрен придружават този, който казва „ДА“ на Бог с живота си, както Свети Йосиф: във верността на всеки ден.

Тази вярност е тайната на радостта. В дома на Назарет, се казва в един литургичен химн, имаше  «безгрижна радост». Това беше ежедневната  и прозрачна радост на простотата, радостта, която изпитва онзи, който пази това, което си струва : вярната близост към Бог и към ближния. Колко красиво би било, ако същата тази проста и лъчезарна атмосфера, чиста  и изпълнена с надежда, проникваше в нашите семинарии, в нашите религиозни институти в нашите енорийски домове! Това е радостта, която аз ви пожелавам, братя и сестри, които великодушно сте превърнали Бог в мечтата на вашия живот, за да Му служите в братята и сестрите, които са ви поверени, чрез верността, която е сама по себе си свидетелство за време белязано от мимолетни избори и чувства, които изчезват без да оставят радост. Нека Свети Йосиф, пазителят на призванията, да ви придружава с бащинско сърце!

В Рим, близо до Свети Йоан Латерански, 19 март 2021, Празникът на Свети Йосиф.

Папа Франциск

 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА
ФРАНЦИСК
ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА
LIVия СВЕТОВЕН ДЕН НА МИРА

1ви януари  2021

 

КУЛТУРАТА ЗА ГРИЖАТА КАТО МАРШРУТ НА МИРА 

 

1. На  прага на Новата Година, аз бих искал да отправя моите най-почитаеми пожелания към Държавните и Правителствените ръководители, към отговорниците на Международните Организации, към духовните ръководители и верните от различните религии, към мъжете и жените с добра воля. Отправям към всички моите най-добри пожелания през тази година човечеството да напредне по пътя на братството,  справедливостта и мира между хората, общностите, народите и Държавите. 

Годината  2020 беше белязана от голямата здравна криза на  Covid-19, която се превърна във много секторен и глобален  феномен, задълбочавайки тясно свързани по между си кризи, като климатичната, хранителната, икономическата и миграционната, причинявайки  големи страдания и неудобства. Мисля преди всичко за тези, които са загубили член на семейството си или любим човек, но също така и за тези, които изгубиха работата си. Специално се обръщам към лекарите, медицинските сестри, фармацевтите, изследователите, доброволците, към духовните наставници  и персонала на болниците и здравните центрове, които се отдаваха  и продължават да го правят с цената на голяма умора и много жертви, като някои от тях умираха в желанието си да бъдат близо до болните, да облекчат техните страдания или да им спасят живота. Отдавайки почит на тези хора аз подновявам призива си към политическите отговорници и частния сектор, да предприемат подходящи мерки за осигуряване достъп до ваксини срещу   Covid-19  и до необходимите технологии за подпомагане на болните и на всички онези, които са по-бедни и по-уязвими.[1]

Мъчително е да се отбележи, че наред с многото свидетелства за милосърдна любов и солидарност, различни форми на национализъм, расизъм и ксенофобия, а също така войните и конфликтите, които сеят  смърт и разрушение, за съжаление придобиват нов тласък.  

Тези и други събития, които белязаха пътя на човечеството през изминалата година ни учат,  че е важно да се грижим едни за други и за сътворението,  за да изградим  едно общество основано на братски взаимоотношения. Ето защо аз избрах като тема на това послание: Културата на грижата като маршрут на мира. Една култура на грижата  за премахване на културата на безразличието, отхвърлянето и конфронтацията, която е често разпространена днес.

2. Бог творец, произхода на човешкото призвание за грижа

В много религиозни традиции има истории, които се отнасят до произхода на човека, до неговата връзка със Създателя,  с природата и със себеподобните му.  В Библията,  Книгата Битие  разкрива от самото начало значението на  грижата  или спазването на Божия план  за човечеството, подчертавайки връзката между човека (Адам) и земята (‘адама), както и между братята. В този библейски разказ за сътворението, Бог предава градината “засадена в Едем” (виж Бит  2, 8) в ръцете на Адам със задачата да  “се грижи за нея и да я пази” (виж Бит  2, 15). Това означава, от една страна да направи земята продуктивна, а от друга да се защити  и да се запази способността й да подкрепя живота.[2] Глаголите “грижа се” и “пазя” описват връзката между Адам и неговия дом-градина, и показват също така доверието, което Бог има в него, като го прави господар и пазител на цялото сътворение.  

Раждането на Каин и Авел провокира историята между братята, чиито взаимоотношения ще бъдат  тълкувани -негативно– от Каин по отношение на  закрилата  или пазенето. След като е убил брат си Авел, Каин отговаря на въпроса на Бог: « Да не съм пазител на брат си? » (Бит 4, 9).[3] Да, със сигурност! Каин  е  “пазител” на брат си. «В тези така древни истории, заимствани от дълбоката символика, вече е присъствало настоящото убеждение: всичко е свързано и автентичната защита на нашия собствен живот както и нашите отношения с природата са неделими от братството, справедливостта, както и лоялността към другите».[4]

3Бог творец, пример за грижа

Свещеното Писание представя Бог не само като творец, но  и също като този, Който поема грижата за своите създания, специално за Адам, Ева  и техните деца. Същият Каин, въпреки че проклятието пада върху него, поради престъплението, което е извършил, получава като дар от Създателя знак за закрила,  за да може животът му да бъде защитен (виж Бит 4, 15). Този факт едновременно с това потвърждава  неприкосновеното  достойнство   на личността създадена по образ и подобие  на Бог, показва божествения план за запазване на хармонията  в сътворението, защото «мирът и насилието не могат да живеят в едно и също жилище».[5]

Грижата за сътворението е именно в установяването на Шабат (Shabbat), който има за цел освен да регулира богослужението и да възстанови  социалния ред и вниманието към бедните (виж Бит 1, 1-3 ; Левит 25, 4). Честването на Юбилея по повод седмата шабатна година даваше почивка на войната, на робите и на задлъжнелите хора. В тази благодатна година  се погрижиха за най-уязвимите като им предоставиха нова перспектива за живот, така че да няма нито един нуждаещ се сред народа (виж  Втор 15, 4).

Забележителна е и пророческата традиция, според  която върхът на библейското разбиране за справедливостта се проявява в начина, по който общността се отнася към най-слабите в нея.  Ето защо Амос  (2, 6-8 ; 8) и Исая (58), по -специално, непрекъснато издигат глас в полза на справедливост за бедните, които заради своята уязвимост и липса на власт са изслушвани от самият Бог, Който поема грижата за тях   (виж Пс  34, 7 ; 113, 7-8).

4Грижата в  Служението на Исус

Животът и Служението на Исус въплъщават върха на откровението на любовта на Отца към човечеството (виж Йн  3, 16). В синагогата на Назарет, Исус се представя като този, Когото Господ освети и   «прати да благовестя  на бедните, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане,   да пусна на свобода измъчените» (Лк 4, 18). Тези месиански действия, типични за юбилеите, са най-красноречивото свидетелство за мисията, която Отец Му е поверил.  В Своето състрадание Христос се приближава до болните телом и духом и ги изцелява. Той прощава на грешниците и им дава нов живот. Исус е Добрият Пастир, който се грижи за овцете. (виж Йн 10, 11-18 ; Иез 34, 1-31). Той е Добрият Самарянин, който се навежда над наранения човек,  обгрижва раните му и поема грижата за него.  (виж Лк 10, 30-37).

На върха на Своята мисия, Исус подпечатва грижата, която има към нас,  поднасяйки се на Кръста, като по този начин ни освободи от робството греха и смъртта. Чрез дара на Своя живот и своята жертва, Той ни отвори пътя на любовта и каза на всеки от нас: “Следвай Ме. И ти постъпвай така” (виж Лк 10, 37).

5. Културата на грижата в живота на учениците на Исус

Милосърдните духовни и телесни дела съставляват сърцето на Служението за милосърдната любов на ранната Църква. Християните от първото поколение практикуват споделянето, за да не се окаже някой от тях изпаднал в нужда(виж  Деян 4, 34-35) и полагаха усилия да превърнат общността в приветлив дом, отворен за всяка човешка ситуация, готов да поеме отговорността за най-слабите. Стана обичайно да се правят дароприношения, за да се нахранят бедните, за да се погребат мъртвите и да се нахранят сираците, възрастните хора и жертвите на бедствията, както и корабокрушенците. Когато през следващите дни щедростта на християните загуби малко от своя устрем, някои Отци на Църквата настояват върху факта, че собствеността е създадена от Бог за общото благо. Амброзий твърдеше, че «природата е разпространила всички неща за хората и за общо ползване. […] Следователно природата произвежда с общо право за всички, но алчността го превърна в право само за някои».[6] След приключване на преследванията от първите векове, Църквата се възползва от свободата, за да вдъхновява обществото и неговата култура. «Потребностите на времето изискваха нови ангажименти в служба на християнската милосърдна любов. Историческите хроники разказват за безброй примери на милосърдни дела. От тези съгласувани усилия на многобройните институции за облекчаване на всички човешки нужди се появиха: болници, жилища за бедни, сиропиталища, детски домове, приюти за преминаващи хора и т.н.».[7]

6Принципите на социалната  доктрина на Църквата, като основа за културата на грижата

Дяконията  на произхода, обогатена от размишлението на Отците и водена през вековете от действащата милосърдна любов  на толкова много светли свидетели на вярата, е станала туптящото сърце на социалната доктрина на Църквата, която се предлага на всички хора с добра воля,  като ценно наследство на принципи, критерии и предписания, от които да черпим  “граматиката” на грижата: насърчаването на достойнството на всяка човешка личност, солидарността  с бедните и беззащитните, загрижеността за общото благо и опазването на сътворението.

*Грижата като насърчаване на достойнството и правата на личността.

«Самата концепция за човека родена и съзряла в християнството, помага да се продължи пълното човешко развитие. Защото, който казва личност винаги казва връзка, а не индивидуализъм, утвърждава включване, а не изключване, присъщо и неприкосновено достойнство, а не експлоатация ».[8] Всяка човешка личност е цел сама по себе си, никога прост инструмент, който се оценява само според неговата полезност. Тя е създадена, за да живее заедно в семейство, в общност, в общество, където всички членове са равни по достойнство. От това достойнство произтичат човешките права, както и задълженията, които напомнят например за отговорността да приемем и да подкрепим бедните, болните, маргинализираните, всеки, който е наш  «ближен, близък, или по-далечен в пространството и във времето».[9]

*Грижата за общия дом. 

Всеки аспект за социалния, политическия и икономическия живот намира своето изпълнение, когато се постави  в служба на общото благо, т.е.  на  «този набор от социални условия, който позволява както на групите така и на всеки от техните членове да постигнат своето съвършенство по един цялостен и лесен начин».[10] Следователно нашите планове и нашите усилия трябва винаги да отчитат ефектите върху цялото човешко семейство, като претеглят последиците за настоящия момент и за бъдещите поколения.  Пандемията на  Covid-19  показва колко вярно и актуално е това,  пандемията пред която «ние си дадохме сметка, че се намираме в една и съща лодка, всички  уязвими и дезориентирани, но в същото време всички важни и необходими, всички призвани да гребем заедно»,[11] защото «никой не се спасява съвсем сам»[12] и никоя Държава изолирана не може да осигури общото благо за своето собствено население.[13]

*Грижа чрез солидарност.                  

Солидарността изразява конкретно любовта към другия, не като неясно чувство, а като  «твърда и постоянна решителност да се работи за общото благо, т.е. за доброто на всички и на всеки, защото всички ние сме наистина отговорни за всички».[14] Солидарността ни помага  да гледаме на другия – дали като личност или в по-широк смисъл като народ,  или като нация– но не като на статистическа информация или средство за експлоатация, която след това да бъде захвърлена, когато повече не е така полезна, но като на наш ближен, спътник, призван да вземе участие като нас в трапезата на живота, на който всички по-равно са поканени от Бог.

* Грижата и опазването на сътворението

Енцикликата „Хвален Си  Laudato si’” напълно приема взаимовръзката на цялата създадена реалност и подчертава изискването същевременно да се  слуша вика на нуждаещите се и този на сътворението. От това внимателно и постоянно слушане може да се породи ефективна грижа за земята, нашият общ дом и за бедните. В тази връзка бих искал да повторя, че «усещането за съкровен съюз с други същества от природата  не може да бъде реално, ако в същото време  в сърцето няма нежност, състрадание и загриженост за другите човешки същества».[15] « Мир, справедливост и опазване на сътворението са три изцяло свързани  въпроса, които не могат да бъдат разделени, за да бъдат разглеждани индивидуално,  в противен случай те ще изпаднат отново  в редукционизъм».[16]

 7. Компас за общ курс  

Във време доминирано от културата на отхвърлянето, пред задълбочаване на неравенствата  в народите и между тях,[17] бих искал да поканя ръководителите на Международните Организации и Правителствата, икономическият свят и научният свят, социалните комуникации и образователните институции да вземат в ръце този “компас” на споменатите по-горе принципи,  за да начертаят  общ курс за процеса на глобализация, «един курс наистина хуманен».[18] Всъщност това би позволило да се оцени стойността и достойнството на всяка личност, да се действа заедно и солидарно за общото благо, облекчавайки тези, които страдат от бедност, болест, робство, дискриминация и конфликти.  С този компас насърчавам всеки да стане  пророк и свидетел  на културата на грижата, за да преодолеем многобройните социални неравенства.  И това ще бъде възможно само със силно и широко участие на жените, в семейството и във всяка социална, политическа и институционална среда.

Компасът   на социалните принципи, необходим за насърчаване на културата на грижата, е показателен дори за отношенията между нациите, които би трябвало да са вдъхновени от братството, взаимното уважение, солидарността и спазването на международното право. В тази връзка закрилата и насърчаването на основните човешки права, които са неприкосновени, универсални и неделими, трябва да бъдат препотвърдени.[19]

Трябва се припомни и зачитането на хуманитарното право, особено в този момент, когато конфликтите и войните се следват без прекъсване. За съжаление много райони  и общности, вече не помнят времето, когато са живели в мир и сигурност. Много градове са се превърнали в епицентрове на несигурност: жителите им се борят,  за да поддържат нормален ритъм, понеже са атакувани и бомбардирани безразборно от експлозиви, артилерия и стрелково оръжие. Децата не могат да учат. Мъжете и жените не могат да работят, за да изхранват семействата си. Гладът пуска корени там, където някога беше непознат. Хората са принудени да бягат, като оставят след себе си не само домовете си, но също така и семейната си история и културните си корени. 

Причините за конфликт са многобройни, но резултатът винаги е един и същ: разрушения и хуманитарна криза. Ние трябва да се спрем и да се запитаме: какво води към нормализирането на конфликта в света? И преди всичко, как да обърнем сърцата си и да променим манталитета си, за да търсим истински мир в солидарността и в братството ?

Колко много ресурси бяха пропилени за оръжия, особено за ядрени оръжия,[20] ресурси, които биха могли да бъдат използвани за по-значими приоритети  за гарантиране на сигурността на хората, такива като насърчаването на мира и интегралното човешко развитие, борбата срещу бедността, гарантирането на здравеопазване. Някои световни проблеми като настоящата пандемия на Covid-19 и климатичните промени също хвърлят светлина върху тях. Какво смело решение би било това  «с парите, които се използват за оръжия и други военни разходи да съставим един “Световен Фонд”, за да можем да изкореним окончателно глада и да допринесем за развитието на най-бедните страни» ![21]

8. За възпитание в култура на грижата

Насърчаването на културата на грижата изисква един възпитателен процес. За това компасът на социалните принципи представлява един надежден инструмент за различни взаимозависими контексти. Бих искал да дам няколко примера по този въпрос.

- Възпитанието за грижата се ражда в семейството, естествен и основен елемент на обществото, където се учим да живеем във връзка и във взаимно уважение. При това семейството има нужда да бъде поставено в условия, които да му позволяват да изпълни този жизненоважен  и необходим дълг.

- Също така в сътрудничество със семейството други важни участници в образованието са  училището и университетът, по аналогичен начин в някои аспекти, участниците в социалната комуникация.[22] Те са призвани да предадат система от ценности, основана на признаването на достойнството на всяка личност, на езикова, етническа и религиозна общност, на всеки народ и на основните права, които произтичат от него. Възпитанието представлява един от най-справедливи и обединени стълбове на обществото.

- Религиите като цяло,  и религиозните лидери  особено могат да изиграят незаменима роля, предавайки на верните и на обществото ценности на солидарност, уважение към различията, приемане и грижа за най-уязвимите братя. По този въпрос припомням думите на Папа Павел VI, отправени към Парламента на Уганда  през 1969г.: «Не се страхувайте от Църквата: тя ви почита, възпитава ви като честни и лоялни граждани, тя не предизвиква съперничество, нито разделения, а търси начин как да насърчи здравословната свобода, социалната справедливост и мира. Ако тя има някакво предпочитание, то това предпочитание е към бедните, към възпитанието на малките и народа, с грижа за тези, които страдат или са пренебрегнати».[23]

- Към тези, които са ангажирани в служба на населението в международни организации, правителствени и неправителствени, към тези, които имат образователна мисия, и към всички, които по един или друг начин действат в областта на образованието и научните изследвания, аз подновявам моето насърчение, за да можем да постигнем целта на едно образование  «по-отворено и приобщаващо, способно на търпеливо изслушване, конструктивен диалог и взаимно разбирателство»[24]. Пожелавам тази покана отправена в рамките на Глобалния образователен пакт, да намери широка и разнообразна подкрепа.

9. Няма мир без култура на грижата

 Култура на грижата, този общ солидарен и отдаден ангажимент за закрила и насърчаване на достойнството и благото на всички, това разположение да се интересуват, да обръщат внимание на съчувствието, помирението и изцелението, взаимното уважение и взаимното приемане, представлява привилегирован път за изграждане на мира. «На много места по света са необходими мирни маршрути, които водят до заздравяване на раните. Необходими са миротворци  готови с интелигентност и дръзновение да разработят процеси, за да лекуват  и да  се съберат отново».[25]

В това време, когато лодката на човечеството, разтърсена от бурята на кризата, мъчително напредва в търсене на по-спокоен и по-ведър хоризонт, кормилото на достойнството на човешката личност и  „компасът” на основните социални принципи могат да ни позволят да управляваме с общ сигурен курс. Като християни, ние не откъсваме поглед от Дева Мария, Звезда на морето и Майка на надеждата. Нека всички заедно да си сътрудничим, за да напредваме към един нов хоризонт на любов и мир, на братство и солидарност,  на взаимна подкрепа и взаимно приемане.  Нека не се поддаваме на изкушението да не се интересуваме от другите, и особено от по-слабите,  да не свикваме да отвръщаме поглед,[26] а  всеки ден да се ангажираме конкретно, за да «формираме общност съставена от братя, които се приемат взаимно, поемайки грижата едни за други ».[27]

От Ватикана на 8 декември  2020 година.

 

Папа Франциск

 
[1] Cf. Vidéomessage à l’occasion de la 75ème Session de l’Assemblée Générale des Nations Unies, 25 septembre 2020.

[2] Cf. Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 67.

[3] Cf. “Fraternité, fondement et route pour la paix”, Message pour la 47ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2014 (8 décembre 2013), n. 2.

[4] Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 70.

[5] Conseil Pontifical Justice et Paix, Compendium de la Doctrine sociale de l’Église, n. 488.

[6] De officiis, 1, 28, 132 : PL 16, 67.

[7] K. Bihlmeyer-H. Tüchle, Church History vol. 1, Westminster, The Newman Press, 1958, pp. 373, 374.

[8] Discours aux participants au Congrès organisé par le Dicastère pour le Service du Développement humain Intégral à l’occasion du 50ème anniversaire de l’Encyclique “Populorum progressio” (4 avril 2017).

[9] Message à la 22ème Session de la Conférence des États Parties à la Convention-Cadre des Nations Unies sur les Changements Climatiques (COP 22), (10 novembre 2016). Cf. Table Ronde Interdicastérielle du Saint Siège sur l’Écologie Intégrale, En chemin pour le soin de la maison commune. Cinq ans après Laudato si’, LEV, 31 mai 2020.

[10] Conc. Oecum. Vat II, Const. past. Gaudium et spes, n. 26.

[11] Moment extraordinaire de prière en temps d’épidémie, 27 mars 2020.

[12] Ibid.

[13] Cf. Lett. Enc.  Fratelli tutti (3 octobre 2020), nn. 8.153.

[14] S. Jean-Paul II, Lett. enc.  Sollicitudo rei socialis (30 décembre 1987), n. 38.

[15] Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 91.

[16] Conférence de l’Episcopat Dominicain, Lett. past. Sobre la relación del hombre con la naturaleza (21 janvier 1987) ; cf. Lett. enc. Laudato si’ (24 mai 2015), n. 92.

[17] Cf. Lett. enc. Fratelli tutti (3 octobre 2020), n. 125.

[18] Ibid., n. 29.

[19] Cf. Message aux participants à la Conférence internationale “Les droits humains dans le monde contemporain : conquêtes, omissions, négations”, Rome, 10-11 décembre 2018.

[20] Cf. Message à la Conférence des Nations Unies pour la négociation d’un instrument juridiquement contraignant visant à interdire les armes nucléaires en vue de leur élimination complète, 23 mars 2017.

[21] Message vidéo à l’occasion de la Journée Mondiale de l’Alimentation 2020, 16 octobre 2020.

[22] Cf. Benoît XVI, “Éduquer les jeunes à la justice et à la paix”, Message pour la 45ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2012 (8 décembre 2011), n. 2 ; “Gagne sur l’indifférence et remporte la paix”, Message pour la 49ème Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2016 (8 décembre 2015), n. 6.

[23] Discours aux Députés et aux Sénateurs de l’Ouganda, Kampala, 1er août 1969.

[24] Message à l’occasion du lancement du Pacte Éducatif, 12 septembre 2019.

[25] Lett. enc. Fratelli tutti (3 octobre 2020), n. 225.

[26] Cf. Ibid., n. 64.

[27] Ibid., n. 96 ; cf. “Fraternité, fondement et route pour la paix”, Message pour la 47e Journée Mondiale de la Paix 1er janvier 2014 (8 décembre 2013), n. 1.


 © Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА МИСИИТЕ  2021

 

« Защото ние не можем да не говорим за това,  което сме видели и чули.  » (Деян 4, 20)

 

            Скъпи братя и сестри,

Когато ние изпитваме силата на Божията любов, когато ние признаваме Неговото присъствие като Отец в нашия личен живот и в живота на общността, ни е невъзможно да не известяваме и да не споделяме това, което сме чули и видели. Връзката на Исус с Неговите ученици, Неговата хуманност, която ни се разкрива  в тайната на Въплъщението, в Неговото Евангелие и в Неговата Пасха ни дават да видим до каква степен Бог обича нашето човечество и прави Свои нашите радости и страданията ни, нашите желания и нашите безпокойства (виж Вторият Екуменичен Ватикански Събор,  Const.past. Gaudium et spesт. 22). Всичко в Христос ни напомня, че светът, в който живеем и нуждата му от изкупление не са Му чужди, а също така ни приканва да се почувстваме активната част от тази мисия: «Затова идете по кръстовищата и всички, които срещнете ги поканете» (Мт 22, 9) ; никой не е чужд, никой не може да се почувства чужд или отдалечен от тази състрадателна любов.

         Опитът на Апостолите

Историята на евангелизацията започва със страстното търсене на Господ, Който призовава и иска да започне приятелски диалог  с всеки човек, там, където се намира (виж Йн 15, 12-17). Апостолите са първите, които ни разказват това, дори си спомнят деня  и часа, когато са Го срещнали: «Беше около четири часа след обяд» (Йн 1, 39). Приятелството с Господ е да Го видят как изцелява болните, яде заедно с грешниците, храни гладните, приближава се до изолираните, докосва се до нечистите хора, идентифицира Се с нуждаещите се, кани към блаженства, обучава по нов начин изпълнен с  авторитет, оставя незабравим отпечатък способен да породи удивление и експанзивна и безвъзмездна радост, която не може да бъде сдържана. Както казваше пророк Йеремия този опит е пламтящ огън за Неговото активно  присъствие в нашето сърце, което ни подтиква към мисията, дори ако тя понякога включва и жертви  и недоразумения (виж 20, 7-9). Любовта винаги е в движение и ни тласка към движение, за да споделим най-хубавата вест, извор на надеждата: «Намерихме Месия» (Йн 1, 41).

С Исус видяхме, чухме и почувствахме, че нещата могат да бъдат различни. Той постави началото още от днес за бъдни  времена, като ни припомни една важна характеристика на човешката природа, толкова често забравяна: «ние сме създадени само за пълнотата, която се постига  в любовта» (виж Енцикликата Fratelli tutti, т. 68). Новите времена, които пробуждат вярата, способна да насърчава инициативи и да изковава общности от мъже и жени, които се учат  да  поемат отговорност за собствената си немощ и тази на другите, насърчавайки  братство и социално приятелство (виж ibid., т. 67). Църковната общност показва своята красота всеки път, когато припомня с благодарност, че Господ ни обикна пръв (виж 1Йн 4,19). Това «любящо предразположение на Господ ни изненадва и чудото по своята същност не може да бъде притежавано или налагано от нас. […] Само по този начин може да се изпълни чудото на безвъзмездността, на безвъзмездния дар на себеотдаването. Дори мисионерското дръзновение не може да бъде постигнато вследствие на разсъждения или сметки. Фактът да се поставиш  “в състояние на мисия” е отражение на благодарността.» (Послание за Папските Мисионерски Дела , 21 май 2020).

Времената обаче не винаги са били лесни; първите християни започват живота си с вяра във враждебна и трудна среда. Истории за маргинализация и пленничество се преплитаха с вътрешна и външна съпротива, които сякаш изглеждаха противоречиви и дори отричаха това, което са видели и чули; но това далеч не беше затруднение или пречка, които биха ги накарали да се оттеглят или да се затворят в себе си, а ги подтикваше към преобразуване на всяко неудобство,  противопоставяне и затруднение във възможност за  мисия. Ограниченията и препятствията също се превърнаха в привилегировано място за помазване на всичко и всички с Духа Господен. Нищо и никой не можеше да остане чужд на известяването за освобождение.

Имаме живото свидетелство за всичко това в Деянията на Апостолите, книга, която учениците мисионери имат  винаги под ръка. Това е книгата, която разказва как благоуханието на Евангелието  се  разпростира по пътя им, пораждайки радостта, която само Духът може да ни предложи. Книгата Деяния на Апостолите ни учи да изживяваме изпитанията, като се придържаме  към Христос,  за да узрее «убеждението, че Бог може да действа при всякакви обстоятелства, дори в средата на видими неуспехи» както и увереността, че  «този, който се отдава и се поверява на Бог от любов, със сигурност ще бъде плодотворен» (Апостолическо увещание Evangelii gaudium, т. 279).

Така за нас също: настоящият момент на нашата история също не е лесен. Пандемията разкри и засили болката, самотата, бедността и неправдите, от които толкова много хора вече пострадаха, и разобличи нашите фалшиви сигурности и разделенията, както и поляризациите, които мълчаливо ни разкъсват. Най-крехките и най-уязвимите изпитаха още повече своята уязвимост и немощ. Преживяхме обезкуражаване, разочарование, умора; и дори конформистка горчивина, която ограбва надеждата и дори може да владее  погледите ни. Но ние, «Защото ние не проповядваме себе си, а Исус Христос като Господ и себе си като ваши слуги, заради Исус» (виж 2 Кор 4, 5). Ето защо ние чуваме да отеква в нашите общности и в нашите семейства Словото на живота, което отеква в сърцата ни и ни казва: «Няма Го тук, Той възкръсна» (Лк 24, 6) ; Слово на надежда, което разчупва всеки детерминизъм и на тези, които позволят да ги докосне им дава свобода и смелост необходими, за се изправят и да потърсят творчески всички възможни начини да живеят състраданието, това „свещенодействие“ на близостта на Бог с нас, Който не изоставя никого край пътя. В това време на пандемия, изправени пред изкушението да замаскираме и да оправдаем безразличието и апатията в името на едно здравословно социално дистанциране, е спешна(наложителна) мисията на състраданието, която е способна да превърне необходимата дистанция в място за среща, грижа, насърчения. «Това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20),  милосърдието с което са се отнесли към нас, се преобразува в отправна точка и увереност, която ни позволява да преоткрием споделената страст, за да създадем  «общност на принадлежност и солидарност, на която да посветим време, усилия и блага» (Енцикиката  Fratelli tutti, т. 36). Именно Неговото Слово ни изкупва всекидневно и ни спасява от оправданията, които ни карат да се заключим  в най-подлия скептицизъм: “каквото и да е, нищо няма да се промени ”. И изправен пред въпроса: “защо да се лишавам от моите сигурности, от моя конфорт и моите удоволствия, ако не мога да видя никакъв значим резултат?”; отговорът остава винаги един и същ: «Исус Христос победи греха и смъртта и е изпълнен  със сила. Исус Христос наистина живее» (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, т. 275) и Той ни иска също живи, братски и способни да приемем и да споделим тази надежда. В съвременния контекст има належаща нужда от мисионери на надеждата, които помазани от Господ са способни да напомнят пророчески, че никой не се спасява съвсем сам.

Подобно на Апостолите и на първите християни ние също казваме с всички сили: «Защото е невъзможно да мълчим, за това, което сме видели  и чули» (Деян  4, 20). Всичко, което сме получили, всичко, което Господ ни е дал същевременно и пропорционално, Той ни го е дал, за да го вкараме в действие и да го дадем безвъзмездно на другите.  Подобно на Апостолите, които видяха, чуха и се докоснаха до спасението на Исус (виж 1 Йн 1, 1-4), така днес ние можем да се докоснем до страдащата и радостната плът на Христос в ежедневната история и да се насърчим да споделяме с всички съдбата на надеждата, тази недвусмислена характеристика, която произтича от факта, че ние знаем, че сме придружени от Господ.    Като християни ние не можем да пазим Господ само за себе си: евангелизиращата мисия на Църквата изразява нейната пълна и обществена стойност в преобразуването на света и в опазването на сътворението.

          Покана към всеки от нас

Темата за Световния Ден на Мисиите за тази година, « Защото ние не можем да не говорим за това, което сме видели и чули» (Деян 4, 20),  е покана към всеки от нас да  "поеме тази отговорност" и да разбере какво има в сърцето си. Тази мисия е и винаги е била идентичността на Църквата: «Тя съществува, за да евангелизира» (Свети Павел VI, Апостолическо насърчение Evangelii nuntiandi, т. 14). Животът на вяра отслабва,  губи пророчество и способност да удивлява  и да се благодари  в лично уединение или затваряйки се в малки групи. Чрез своята собствена динамика тя изисква нарастващо отваряне способно да достигне и обхване целия свят. Първите християни са  далеч от това да се поддадат на изкушението да се затворят в елит, те са привлечени от Господ и чрез новия живот, който Той им предлагаше да отидат между народите и да свидетелстват за това, което са видели и чули: Божието Царство е съвсем близо. Те го направиха с великодушие, безвъзмездност, признателност и благородството на тези, които сеят, знаейки че другите ще ядат плода на тяхната отдаденост и жертва. Ето защо ми харесва  да мисля, че «дори  най-крехките, най-ограничените и най-наранените могат да бъдат [мисионери] по свой начин, защото винаги трябва да позволяваме доброто да се известява, дори да съжителства с многобройни  слабости» (Апостолическо постсинодално  насърчение Chritus vivit, т. 239).

В Световния Ден на Мисиите, който се отбелязва всяка година в предпоследната неделя на месец октомври, ние с благодарност си спомняме за всички хора, чието свидетелство на живота ни помага да подновим своя кръщелен ангажимент да бъдем великодушни и радостни апостоли на Евангелието. Ние си спомняме по-специално за онези,  които са способни, да тръгнат на път, да изоставят своята земя и семействата си, та Евангелието да достигне незабавно и без страх  до най-отдалечените народи  и градове, където толкова много животи са зажаднели за благослов.

Да съзерцаваме тяхното мисионерско свидетелство ни насърчава да бъдем смели и да молим настойчиво  «Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си» (Лк 10, 2). Всъщност ние осъзнаваме, че призванието за мисия не е нещо от миналото или романтичен спомен за някога. Днес Исус има нужда от способни сърца да изживеят своето призвание като истинска история на любовта, която да ги изведе в периферията на света да станат пратеници и инструменти на състрадание. И това е призив, който Той отправя  към всички, дори и да не е по един и същ начин.  Нека си припомним, че има покрайнини, които са близо до нас, в центъра на града, или в собственото семейство. Съществува и аспект за универсално отваряне на любовта, който не е географски, а екзистенциален. Винаги, но особено в това време на пандемия, е важно да развиваме  всекидневна способност да разширяваме нашия кръг, за да достигнем до онези, които спонтанно не бихме почувствали като част от  "нашия кръг на интереси", дори и да са близо до нас. (виж Енциклика Fratelli tutti, т. 97). Да живеем мисията, означава да се осмелим да развием същите чувства на Исус Христос и да вярваме с Него, че този който е до мен ми е и брат и сестра. Нека Неговата състрадателна любов  също да пробуди сърцата ни и да ни направи всички ученици-мисионери.

Нека Мария, първата мисионерска ученичка да даде да нарасне при всички кръстени желанието да бъдат сол и светлина по нашите земи. (виж  Мт  5, 13-14).

Близо до Свети Йоан Латерански на 6 януари 2021 година, Тържеството на Богоявление Господне.

Папа Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

 

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ПО СЛУЧАЙ  XXVIIIия СВЕТОВЕН ДЕН НА БОЛНИТЕ

                  за  2020 година

 

 

«Елате  при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя» (Мт 11, 28)

 

                  Скъпи братя и сестри,

  1. Думите, които Исус произнася: «Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя» (Мт 11, 28) посочват тайнствения път на благодатта, който се разкрива на обикновените и който предлага утеха на тези, които се мъчат и които са уморени. Тези думи изразяват солидарността на Човешкия Син, Исус Христос пред лицето на потиснатото и страдащото човечество. Колко хора страдат тялом и духом! Той призовава всички хора да отидат при Него, «елате при Мене», и Той им обеща утеха и покой. «Когато Исус казва това,  Той се изправя пред хората, които среща всеки ден по пътищата на Галилея: толкова много обикновени хора,  бедни, болни, грешници, изключени по силата на закона и потискащата социална система ... Тези  хора непрекъснато Го следваха, за да слушат Неговото слово – слово, което даваше надежда.» (Ангел Господен, 6 юли 2014).

 В този  XXVIIIми Световен Ден на Болните, Исус  отправя своята покана към болните и угнетените, към   бедните,  които знаят, че зависят изцяло от Бог и които наранени от бремето на изпитанията имат нужда от   изцеление.  Исус Христос не налага закони на онези, които изпитват безпокойство, заради собственото си       положение на крехкост, болка и слабост, но Той им предлага Своето милосърдие, т.е. Своята личност, с която ги   утешава. Исус гледа нараненото човечество. Той има очи, които виждат, които възприемат, защото виждат в   дълбочина. Това не е един бърз и безразличен поглед, а поглед, който се задържа и приема всеки човек, всеки   човек в неговото здравословно състояние без да изключва никого,  канейки всеки да влезе в Неговия живот,  за   да изпита нежност.

  1. Защо Исус Христос храни  тези чувства? Защото самият Той стана слаб като изпита човешкото страдание и от своя страна получи  утеха от Отца. Всъщност само този, който лично е изпитал утехата може да бъде утеха за другия. Съществуват различни тежки  форми на страдание: нелечими и хронични заболявания, психични патологии, тези които се нуждаят от рехабилитация или палиативни грижи, различни увреждания, както болести на детството така и на старостта … При тези обстоятелства понякога се усеща, че липсва човечност и тогава се оказва необходимо да персонализираме подхода към болния не само като го обгрижваме, но и да поемем грижата за едно цялостно човешко изцеление. Когато човек е болен усеща не само, че неговата физическа цялост е нарушена, но и неговите релационни, интелектуални, емоционални и духовни измерения също са нарушени. Затова очаква освен терапията подкрепа, загриженост и внимание … накратко очаква любов. Освен това наред с пациента е и неговото семейство, което страда и което също се нуждае от утеха и близост.
  2. Скъпи болни братя и сестри, болестта ви поставя по един специален начин сред тези, които са «уморени и потиснати», тези които привличат погледа и сърцето на Исус. Ето откъде идва светлината за вашите моменти на тъмнина, както и надеждата за вашата утеха. Той ви кани да отидете при Него: «Елате». Наистина в Него безпокойствата и въпросите, които възникват във вас в тази  “нощ” на тялото и духа ще намерят сили да бъдат преодолени. Със сигурност  Христос не  ни дава рецепти, но чрез Неговото страдание, Неговата смърт и Неговото Възкресение Той ни освобождава от потисничеството на злото.

 Във вашето състояние вие със сигурност имате нужда от място, където да се утешите. Църквата иска да бъде все   повече и все по-доброто “убежище ” на добрия Самарянин,  който е Христос (виж Лк 10, 34), именно домът,     където вие можете да намерите Неговата благодат, която се изразява чрез близостта, приемането и облекчението.   В  този дом, вие ще можете да срещнете хора, които са изцелени  чрез Божието  милосърдие и в тяхната немощ   ще съумеят да ви помогнат да си носите кръста, чрез техните собствени наранявания, през които да погледнете   хоризонта отвъд болестта  и да получите светлина и въздух за вашия живот.

 Именно  в това дело за утеха на болните братя се намира и службата на здравния персонал, на лекаря, на   медицинските сестри, на здравните и административни работници, на санитари и доброволци,  които чрез своите  компетенции  действат така , че да се  усеща присъствието на Христос,  Който предлага Своята утеха и поема   грижа за болния, като лекува неговите наранявания.  Но те също така са мъже и жени, с тяхната уязвимост и   техните заболявания. За тях специално се прилага този  принцип, според който «веднъж получили утеха и покой   от Христос ние сме призвани на свой ред да станем утеха и покой за нашите братя, с благо и смирено   отношение, по подобие на Учителя.» (Ангел Господен, 6 юли 2014г.).

  1. Уважаеми дейци в света на здравеопазването, всяка предварителна, диагностична, терапевтична намеса, изследвания грижи и рехабилитация са адресирани към болния човек, където съществителното име “личност, човек” винаги има предимство над прилагателното „болен“. Следователно вашите действия постоянно трябва да се стремят към достойнството и живота на човека, и никога да не отстъпват пред актовете на евтаназията, на асистираното  самоубийство или отнемането на живота, дори когато етапът на заболяването е необратим.

 В опита на ограниченията и дори при възможен провал в медицинската наука изправена пред все по-   проблематичните клинични случаи  и фатални диагнози, вие сте призвани да се отворите към трансцедентното   измерение, което може да ви предложи  цялостния  смисъл  на вашата професия. Нека помним, че животът е   свещен, че принадлежи на Бог и следователно е неприкосновен и не можем да разполагаме  с него (виж   Instr. Donum vitae, т. 5 ; Енцикликата Evangelium vitae, т. 29-53). Животът трябва да бъде приет, защитен,     уважаван  и служен от раждането до смъртта: това е едновременно изискване  както на разума така и на вярата в   Бог, създател на живота. В някои случаи,  възражението по съвест е необходимият избор за вас,  за да останете и   да подкрепите с  “да” живота и личността.  Във всеки случай вашият професионализъм воден от християнската   милосърдна любов, ще бъде най-добрата услуга предоставена на истинското човешко право: правото на живот.   Когато не можете да излекувате, вие винаги можете да се погрижете с жестове и процедури, които да дадат   облекчение и утеха на болния.

 За съжаление в контекста на войната и на сблъсъци породени от насилие, здравният персонал и структурите,   които се ангажират с приемането и оказването на помощ на болните са взети на прицел.   В някои области   политическата власт също претендира да манипулира  здравеопазването  в своя полза, като ограничава самата   автономност на медицинската професия. В действителност да се атакуват  тези, които се посвещават  в служба   на страдащите членове на социалното тяло не е от полза за никого.

  1. В този XXVIIIмиСветовен ден на Болните, аз мисля за многобройните братя и сестри, които в целия свят нямат възможност  за  достъп  до медицинско обслужване,  защото живеят в бедност. Затова се обръщам към  здравните институции и правителствата на всички страни  по света, нека не пренебрегват социалната справедливост  в полза  на икономическия аспект. Надявам се, съчетавайки принципите на солидарност и субсидиарност  да  бъде възможно сътрудничеството, така че всеки да има достъп до подходящи грижи за опазване и възстановяване на здравето. Благодаря от все сърце на доброволците, които се поставят в служба на болните, като често се опитват да компенсират структурните недостатъци, отразявайки чрез жестове на нежност и близост, образът на Христос, Добрия Самарянин.

 Поверявам на Дева Мария здравето на болните, всички хора, които носят бремето на болестта с техните   семейства, както и целия здравен персонал. Уверявам ви, че съм близо до всички вас в молитва и ви изпращам от   все сърце Апостолически Благослов.

Ватикана,  3 януари 2020г., Възпоменание на Пресветото Име Исусово.

Папа Франциск 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА ФРАНЦИСК
ЗА 55 -ия СВЕТОВЕН ДЕН
ЗА СОЦИАЛНИ КОМУНИКАЦИИ

 

«Ела и виж! » (Йн 1,46). Общувайте с хората, когато ги срещнете където и каквито са те

 

Скъпи братя и сестри,

Поканата за «ела и виж», която съпътства първите емоционални срещи на Исус с Неговите ученици, също е и подход за всяко истинско човешко общуване. За да разкажем истината за живота, който се превръща в история. (виж  Послание за 54-ия  Световен Ден на Социалните Комуникации, 24 януари 2020), е необходимо  да се измъкнем от удобната презумпция «вече знаем» и да тръгнем, да отидем да видим, да бъдем с хората, да ги изслушаме, да съберем предложения от реалността, които винаги ще ни изненадат в един или друг аспект. «Отвори с учудване очите си за това, което ще видиш и остави ръцете си да се изпълнят със свежестта на мъзгата, така че когато другите  те четат да докоснат с пръсти туптящото чудо на живота», съветваше своите колеги журналисти, блаженият Мануел Лозано Гаридо (Manuel Lozano Garrido)[1]. Тази година аз желая да посветя Посланието на призива «ела и виж», като предложение за всеки израз за комуникация, който иска да бъде прозрачен и честен: както в редакцията на вестника, така и в света на интернет, в обикновената проповед на Църквата както и в политическото и  социално общуване. «Ела и виж» е начинът, по който се известява християнската вяра, като се тръгне от първите срещи на бреговете на река Йордан и на Галилейското езеро.

Изтърквайте подметките на обувките

Нека помислим за голямата тема на информацията. Загрижени  гласове оплакваха от дълго време риска за приравняване  на  „вестниците фотокопие“ или в информациите  по телевизията и радиото, както и  в идентичните по същество интернет сайтове, където жанра на проучване и репортажи губи място и качество за сметка на  изфабрикуваната информация, “която идва от горе”, самодостатъчна, която винаги успява по-малко да усети истината  за нещата и конкретния живот на хората, и която също така не умее да долови най-сериозните  социални  явления, нито позитивните енергии, които идват от основата на обществото. Кризата в издателството рискува да доведе до изфабрикувана информация в редакциите, пред компютрите, екраните на агенциите и социалните мрежи, без изобщо да се излиза на улицата,  без повече да се “изтъркват подметките на обувките”,  без да се срещат с хората,  за да търсят истории или да докажат от първа ръка определени ситуации.  Ако не се отворим за среща, ние ще останем външни наблюдатели, въпреки технологичните нововъведения, които имат способността да ни поставят пред една обширна реалност, в която изглежда, че сме потопени. Всеки инструмент е ценен и полезен, само ако ни подтиква да отидем да видим неща, които иначе ние не бихме узнали,  ако поставя в мрежа познания, които другаде не биха циркулирали, ако позволи срещи, които в противен случай не биха се състояли.

Тези актуални подробности в Евангелието

На първите ученици, които искат да Го опознаят след Кръщението в река Йордан, Исус отговаря: «Елате и вижте» (Йн 1, 39), като ги кани да живеят връзката с Него. Повече от половин век по-късно, когато Йоан доста възрастен изготвя своето Евангелие, той припомня някои „актуални“ подробности, които разкриват неговото присъствие на място и въздействието, което това присъствие е оказало върху живота му: «Беше около десетият час», подчертава той, което ще рече четири часа следобед (виж стих  39). На следващия ден Йоан продължава  – Филип  разказва на Натанаил за неговата среща с Месията. Неговият приятел е скептичен. «От Назарет, може ли да произлезе нещо добро?». Филип не се опитва да го убеди чрез разсъждения: «Ела и виж», каза му той. (виж стих 45-46). Натанаил отиде и видя и от този момент неговият живот се промени. Християнската вяра започва така. И тя общува по този начин: като директно познание, породено в опита, а не от слухове. «Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме», казват хората на Самарянката, след като Исус се беше спрял в тяхното село.  (виж Йн 4, 39-42). «Ела и виж» е най-обикновения метод, за да се опознае реалността. Това е най-честната проверка за всяко известие, защото,  за да опозная, трябва да срещна, да позволя  на този пред мен да ми говори, да оставя неговото свидетелство да ме докосне (да дойде при мен).

Благодаря за смелостта на многобройните журналисти

Журналистиката, като разказ за реалността изисква способността да отидеш там, където никой не отива: преместването (пътуването) е желание да видиш. Любознателност, отвореност, страст. Трябва да кажем благодаря за смелостта и ангажимента на многобройните професионалисти – журналисти, оператори, монтажисти, сценаристи, които често работят на ръба на риска – ако ние днес знаем  например  за  трудното положение на преследваните малцинства в различни части по света; ако са били осъдени много злоупотреби и несправедливости срещу бедните хора и сътворението; ако са разказани толкова много забравени войни. Би било голяма загуба, не само като информация, но за цялото човечество и за демокрацията, ако тези гласове изчезнеха: едно обедняване за нашето човечество.

Много реалности на планетата, още повече в това време на пандемия,  се обръщат към света на комуникацията с поканата  “ела и виж”. Съществува риск да се разкаже за пандемията, както и по същия начин за всяка криза,  само чрез погледа на най-богатите и да се поддържа „двойно счетоводство“. Нека помислим за въпроса за ваксините, както и този за медицинското лечение като цяло, за риска от изключване на най-нуждаещите се части от населението. Кой ще ни разкаже за чакането на излекуване в най-бедните села от Азия, Латинска Америка и Африка? Така социалните и икономически различия на планетарно ниво рискуват да характеризират  реда на разпределение на ваксините срещу  Covid ; като бедните винаги са последни, и правото на здравеопазване за всички се утвърждава по принцип, но е лишено от своята реална стойност. Но също така в света на щастливците социалната драма на семействата, които бързо са изпаднали  в бедност, остава до голяма степен скрита: хората, които преодолявайки срама си се нареждат на опашка пред центровете на Каритас,  за да получат пакет с храна, са изстрадали и не вдигат много шум.  

Възможности и опасности от интернет

Мрежата със своите многобройни социални изрази може да умножи способността за разказване и споделяне: много допълнителни погледи отворени към света, постоянен поток от изображения и свидетелства. Цифровата технология ни дава възможност за достъп до пряка и бърза информация, която понякога е много полезна: да помислим например за някои спешни ситуации по повод на които първите новини, а също и първите комуникации за обслужване на населението, циркулират именно в интернет. Това е страхотен инструмент, който ни прави отговорни както като потребители, така и като бенефициенти. Всички  ние потенциално можем да станем свидетели на събития, които иначе биха били пренебрегнати  от  традиционните медии,  да дадем своя граждански  принос, и да проникнем в повече истории, особено положителни.   Благодарение на интернет имаме възможността да разкажем, това което виждаме, което става пред очите ни, да споделим свидетелства.

 Но всички вече са осъзнали рисковете на социалното общуване лишено от проверки. Отдавна се научихме, че новините и дори изображенията лесно се манипулират по хиляди причини, понякога дори само заради банален нарцисизъм. Това критично осъзнаване подтиква не към диаболизиране на инструмента, а към по-голяма способност за разпознаване и по-зряло чувство за отговорност, както когато тези съдържания се разпространяват, така и когато се получават. Всички ние сме отговорни за комуникацията, която правим, за информациите, които даваме, за контрола, който можем да упражняваме  заедно върху фалшивите новини, като ги разобличаваме. Всички ние сме призвани да бъдем свидетели на истината: да отидем да видим и да споделим.

Нищо не замества факта да се види лично

В комуникацията нищо не може да замести напълно факта да се види лично. Някои неща могат да се научат само като ги изживеем. Всъщност ние общуваме не само чрез думи, но с очи, с тона на гласа, с жестовете си. Силата на привличането на Исус върху тези, които Го срещат зависеше от истината на Неговата проповед, но ефективността на това, което казваше беше неделима част от погледа Му, от поведението Му и дори от Неговото мълчание. Учениците  не  само  слушаха думите Му, но те Го гледаха как говори. Всъщност в Него  – въплътеното Слово  (Logos) – Словото стана Лице, невидимият Бог позволи да Го видят, чуят и докоснат, както пише самият Йоан (виж 1 Йн 1, 1-3). Словото е ефективно само, ако се  “види”, ако ни направи участници в опита, в диалога. Именно по таза причина  “ела и виж” беше, и е от съществено значение.

Да си помислим колко празно красноречие изобилства и в наше време, в средите на обществения живот, в търговията, както и в политиката. «Той може да говори до безкрай без да казва нищо. Това, което е добро в неговите речи е като две пшенични зрънца скрити в две крини трици. Трябва да ги търсиш цял ден, за да ги намериш  и когато ги намериш, те вече не си струват труда, който сме вложили».[2]  Язвителните  думи  на английския драматург се отнасят и за нас, християнските комуникатори. Благата вест на Евангелието се разпространява по света благодарение на срещите на човек с човека, от сърце до сърце. Мъжете и жените, които приеха същата покана, “Ела и виж”, и които бяха поразени от „излишъка“ на хуманност, която прозираше в погледа, в думите, в жестовете на хората, които свидетелстваха за Исус Христос. Всички инструменти бяха важни в този велик комуникатор, който се наричаше Павел от Тарс, който със сигурност днес би използвал и електронна поща и социални посланияНо именно неговата вяра, надежда и милосърдна любов,  впечатлиха  неговите съвременници, които го слушаха да проповядва и които имаха щастието да прекарат време с него, да го видят по време на събрание или на индивидуален разговор. Те констатираха, виждайки го в действие на местата, където се намираше, колко вярно и плодотворно за живота беше неговото послание за спасение, което той носеше по Божията благодат. И дори там, където този Божи сътрудник не можеше да бъде посрещнат лично, неговият начин на живот в Христос беше засвидетелстван  от изпратените от него ученици. (виж 1 Кор 4, 17).

«В ръцете ни има книги, в очите ни факти», заявяваше Свети Августин,[3]  насърчавайки ни да проверяваме в реалността изпълнението на пророчествата представени в Свещеното Писание. Така, Евангелието  се възпроизвежда отново днес, всеки път, когато получаваме ясно свидетелство от хора, чийто живот е променен след срещата с Исус. Повече от две хиляди години една поредица от срещи ни известява очарованието на християнското приключение. Предизвикателството, което ни очаква впрочем е това да общуваме с хората, които срещаме, където и каквито са.

 

Господи, научи ни да излезем от себе си,
и да тръгнем да търсим истината.

Научи ни да отидем и да видим,
научи ни да слушаме,
да нямаме предразсъдъци,
и да не правим прибързани заключения.

Научи ни да отидем там, където никой не иска да отиде,
да отделим време да проумеем,
да обърнем внимание  на същественото,
да не се разсейваме от излишното,
да  разграничаваме  измамната  външност от истината.

Дай ни благодатта да разпознаем Твоите жилища  в света  
и честност да разкажем за това, което сме видели.

Дадено в Рим, до Свети Йоан Латерански на 23 януари 2021 година, в навечерието на Възпоменанието на Свети Франциск Салски.  

 

Папа Франциск

[1] Испански журналист, роден през 1920 и починал през 1971, беатифициран през 2010 година.

[2] Уйлям Шекспир, Венецианският търговец, Действие I, Сцена I.

[3] Sermo 360/B, 20.

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ

за Великия пост 2021г

 

«Ето, отиваме в Йерусалим ... » (Мт 20,18).

Великият пост: време за подновяване на нашите вяра, надежда и милосърдие

 

 

Скъпи братя и сестри,

Известявайки Своето Страдание, смъртта и Възкресението Си  на своите ученици, изпълнявайки така волята на Отца, Исус им разкрива дълбокия смисъл на Своята мисия и ги призовава да се присъединят към нея, за спасението на света.

Докато вървим по пътя на Великия Пост, който ни води към Служенията на Пасха, ние възпоменаваме Този, който «стана послушен дори до смърт- до смъртта на  кръста»  (Фил 2,8). В това време на обръщане ние подновяваме вярата си, черпим от «живата вода»  на надеждата и приемаме с отворено сърце Божията любов, която ни превръща в братя и сестри в Христос. В Пасхалната нощ ние ще подновим обещанията на нашето Кръщение, да се преродим в нови мъже и жени, под действието на Светия Дух. Маршрутът на Великия пост, както и цялото християнско пътуване е вече под светлината на Възкресението, което вдъхновява чувствата, нагласите и избора на тези, които искат да следват Христос.

Постът, молитвата и милостинята, така както са представени от Исус в Неговата проповед (виж Мт 6, 1-18), са условията и израза на нашето обръщане. Пътят на бедността и лишенията (постенето), погледът и жестовете на любов към наранения човек (милостиня) и синовния диалог с Отца (молитва) ни позволяват да въплътим искрена вяра, жива надежда и дейна милосърдна любов.

 1.Вярата ни призовава да приемем Истината и да станем нейни свидетели пред Бога и пред всички наши братя и сестри.

В това време на Великия  пост нека да приемем и изживеем Истината, проявена в Христос,  това означава преди всичко да се оставим да бъдем докоснати от Божието Слово, което идва при нас предавано от поколение на поколение чрез Църквата. Тази Истина не е едно изграждане на интелект, запазено за няколко избрани умове, висши или различни. Тя е послание, което получаваме и можем да разберем благодарение на интелигентността на сърцето, отворено за величието на Бог, който ни обича, преди ние самите да го осъзнаем. Тази Истина е самият Христос, който приемайки напълно нашата човечност, стана Пътят - взискателен, но отворен за всички - който води до пълнотата на Живота.

 

Постът, изживян като изпитване на лишение, кара тези, които го живеят с простота на сърцето, да преоткрият Божия дар и да разберат нашата реалност като създания по Негов образ и подобие, които намират пълнотата си в Него. Изпитвайки осъзнатата бедност, тези, които постят стават бедни с бедните и «трупат» богатството на любовта, получена и споделена. Разбрано и практикувано по този начин, постенето ни помага да обичаме Бог и ближния, защото, както учи Свети Тома Аквински, любовта е движение, което, което води до концентрация на вниманието върху другия «като го идентифицираме със самия себе си» (виж Енциклика  Fratelli tutti,т. 93).

Великият пост е време да вярваме, тоест да приемем Бог в живота си и да Му позволим да «установи дома Си»  в нас (виж. Йн 14,23). Постът означава да освободим съществуването си от всичко, което го обременява, дори от насищането с информация - вярна или невярна – както и от продуктите за потребление, за да отворим вратите на нашите сърца за Този, който идва при нас беден във всичко, но «пълен с благодат и истина»  (Йоан 1,14): Синът на Бога Спасител.

  1. Надеждата като «жива вода», която ни позволява да продължим нашия път

Самарянката, която Исус помоли да Му даде да пие до кладенеца, не разбира когато й казва, че би могъл да й предложи «жива вода»  (Йоан 4,10). В началото тя естествено мисли за материалната вода. Но Исус има предвид Светия Дух, този Когото ще даде в изобилие в Пасхалната Тайна и Който ще ни изпълни с надежда, която не разочарова. Още с известяването на Своето страдание и Своята смърт, Исус известява надежда, когато казва: «и на третия ден Той ще възкръсне отново» (Мт 20,19). Исус ни говори за бъдещето широко отворено чрез милосърдието на Отца. Да се ​​надяваме с Него и благодарение на Него означава да вярваме, че историята не свършва с нашите грешки, нашите насилия  и несправедливости и с греха, който разпва Любовта. Да се надяваме означава да черпим прошката на Отца от Неговото отворено Сърце.

В настоящия контекст на загриженост, в който живеем и в който всичко изглежда крехко и несигурно, говоренето за надежда може да изглежда като провокация. Времето на Великия пост е направено за надежда, за да обърнем погледа си към търпението на Бог, който продължава да се грижи за своето Сътворение, докато ние често сме се отнасяли зле с Него (виж Енцикликата Laudato  si 32-33.43-44). Това е надеждата в помирение, към която Свети Павел ни призовава настойчиво: «Помирете се с Бога»  (2 Кор. 5,20): Получавайки прошка, в Тайнството, което е в основата на нашия процес на обръщане, ние от своя страна се превръщаме в дейци на прошката. Ние можем да  предложим прошката, която самите ние  сме получили,  чрез способността да водим добронамерен диалог и чрез възприемане на поведение, което утешава тези, които са наранени. Божията прошка, също чрез нашите думи и жестове, ни позволява да живеем Пасха на братството.

Във Великия пост ние сме по-внимателни да «казваме насърчителни думи, които утешават, които дават сила, които успокояват, които стимулират», вместо «думи, които унижават, натъжават, дразнят или презират» (Енцикликата Fratelli  tutti, т.223). Понякога, за да дадем надежда, е достатъчно да бъдем «любезен човек, който оставя настрана своите грижи и неотложни случаи, за да обърне внимание, да дари усмивка, да каже някоя насърчаваща дума, за да направи възможно едно пространство за слушане между тях двамата  сред толкова безразличие » (пак там, 224).

В размишлението и тихата молитва,  надеждата ни е дадена като вдъхновение и вътрешна светлина, която осветява предизвикателствата и избора на нашата мисия. Ето защо е от съществено значение да се оттегляме, за да се молим (виж Мт. 6, 6) и да се присъединим на това тайно място към Отца на всяка нежност.

Да живеем Великия пост с надежда означава да чувстваме, че в Исус Христос сме свидетели на новото време, в което Бог иска «да прави всичко ново»  (виж Откр. 21,1-6). Това означава да получим надеждата на Христос, който отдава живота си на кръста и че Бог възкръсна на третия ден, «Бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда.»  (l Петър 3,15).

 3.Милосърдната любов, която ние живеем по начина на Христос, във внимание и състрадание към всеки един, е най-висшият израз на нашата вяра и нашата надежда.

Милосърдната любов се радва да види другия как расте. Ето защо тя страда, когато другият страда: сам, болен, без дом, презрян, нуждаещ се ... Милосърдната любов е импулсът на сърцето, който ни кара да излезем от себе си и който поражда връзката на споделяне и общение.

«Въз основа на социалната любов, е възможно да се премине към цивилизация на любовта, към която всички можем да се чувстваме призвани. Милосърдната любов с нейната универсална динамика може да изгради един нов свят, защото тя не е безплодно чувство, а най-добрият път да се постигнат ефективни начини за развитие за всички » (Енциклика FT, т 183).

Милосърдната любов е дар, който придава смисъл на живота ни. Благодарение на нея ние считаме тези, които са в лишение, като член на нашето собствено семейство, като приятел, като брат. Малкото, когато е споделено с любов, никога не се изчерпва, а се трансформира в резерв за живот и щастие. Така се случи с брашното и маслото на вдовицата на Сарепта, когато предлага сладкиш на пророк Илия (виж 1 Царе 17: 7-16); както и с хлябовете, които Исус благослови, разчупи и даде на Апостолите, за да ги раздадат на събраното множество (виж  Мс 6, 30-44). Така се случва с нашите милостини, били те малки или големи, предложени с радост и простота.

Да живееш Великия пост с милосърдна любов, означава да се грижиш за тези, които са в условията на страдание, изоставяне или стрес поради пандемията Covid-19. В контекста на голямата несигурност относно утрешния ден, спомняйки си за думата, отправена от Бог към Неговия слуга: «Не бой се, защото те изкупих»  (Ис 43,1), ние предлагаме нашата милостиня  с думи на доверие и ние караме другия да почувства, че Бог го обича като Свое собствено дете.

«Само с поглед, чийто хоризонт се преобразява от милосърдната любов, която го кара да възприеме  достойнството на другия, бедните се откриват и оценяват в огромното си достойнство, уважавани в собствения си начин на живот  и култура и следователно наистина интегрирани в обществото » (FT, т. 187).

Скъпи братя и сестри, всеки етап от живота е време за вярване, надежда и Любов. Нека този призив да живеем Великия пост като път на обръщане, молитва и споделяне на нашите блага, да ни помага да посетим отново в нашата памет,  общностна и лична, вярата, която идва от живия Христос, надеждата, оживена от диханието на Духа и любовта, чийто неизчерпаем източник е милосърдното сърце на Отца.

Нека Мария, Майка на Спасителя, вярна в подножието на кръста и в сърцето на Църквата, да ни подкрепя със своето грижовно присъствие и нека благословията на Възкръсналия ни придружава по пътя към Пасхалната светлина.

Дадено в Рим, близо до Сан Джовани ин Латерано, на 11 ноември 2020 г., Възпоменанието на Свети Мартин от Тур

Папа Франциск

ПОСЛАНИЕ  НА ПАПА ФРАНЦИСК
ПО ПОВОД  XXIXия  СВЕТОВЕН ДЕН НА БОЛНИТЕ     

2021година

 

Защото един е вашият Учител-Христос, а вие всички сте братя (Мт 23, 8). Връзката на доверие е в основата на грижата за болните

 

Скъпи братя и сестри!

Честването на  29ия Световен Ден на Болните, който ще се проведе на 11 февруари 2021, в деня на Възпоменание на Дева Мария от  Лурд, е подходящо време да се отдели специално внимание на болните хора и на тези, които им помагат, както и на местата посветени на грижи в лоното на семейството и на общностите. Моите мисли са специално насочени към всички, които по целия свят  страдат от последиците на пандемията на коронавируса. Искам да изразя на всички специално на най-бедните и на изключените, че духовно съм близо до тях и ги уверявам в загрижеността и съпричастността на Църквата.

  1. Темата за този Ден е вдъхновена от евангелския пасаж, в който Исус критикува лицемерието на онези, които говорят, а не вършат (виж Мт 23, 1-12). Когато свеждаме вярата до безплодни вербални упражнения, без приложение в историята и в потребностите на другия, тогава съгласуваността изчезва между изповядваното верую и реално живяното. Рискът е голям, Ето защо Исус използва силни изрази, за да предупреди за опасността да се плъзнат в идолопоклонство към себе си и заявява: «Защото един е вашият Учител-Христос, а вие всички сте братя»(стих 8).

      Критиката на Исус е отправена към тези,  които «говорят, а не вършат» (стих 3) е винаги полезна за всички, защото никой        не е имунизиран срещу злото на лицемерието, едно много сериозно зло, което в последствие предотвратява да разцъфтим        като деца на единния Отец, призвани да живеем в универсално братство. 

      Изправени пред нуждите на нашия брат и на нашата сестра, Исус ни предлага модел на поведение, което е съвсем                    противоположно на лицемерието. Той предлага да се спрем, да изслушаме, да установим пряка и лична връзка с другия,            да почувстваме съпричастност и  емоция към него или към нея, да се оставим да ни докосне страданието им, докато се              ангажираме за това чрез услуга. (виж Лк 10, 30-35).

  1. Опитът на болестта ни кара да почувстваме нашата уязвимост и същевременно вродената ни необходимост от другия. Нашето състояние става още по-ясно и ние по очевиден начин изпитваме зависимостта си от Бог. Когато сме болни, всъщност несигурността, страха, а понякога дори тревогата нахлуват в умовете и сърцата ни, ние изпадаме в състояние на безпомощност, защото нашето здраве не завсиси само от нашите способности или от нашето   “терзание ” (виж Мт 6, 27).

      Болестта налага искане за смисъл, който във вярата е насочен към Бог, искане, което търси ново значение и нова посока          за  нашето съществуване и които понякога не могат веднага да намерят отговор. Семейството и приятелите не винаги са в        състояние да ни помогнат в това трудоемко търсене.

      В това отношение библейската фигура на Йов е емблематична. Съпругата и приятелите му не успяват да го придружат в            неговото нещастие, още по-зле те засилват у него самотата и недоумението, като го обвиняват. Йов потъва в състояние на        безпомощност и неразбиране. Но именно чрез тази изключителна крехкост, отхвърляйки всяко лицемерие и избирайки              пътя на искренността към Бог и към другите, той отправя своя настоятелен вик към Бог, който в крайна сметка му отговаря        като му отваря нов хоризонт.  Той му потвърждава, че неговото страдание не е наказание или възмездие; то дори не е              отдалечаване от Бог или знак за Неговото безразличие. Така тази жизнена и трогателна декларация на Господ бликва от          нараненото и излекувано сърце на Йов: «По слухове те познавах, но  сега очите ми те видяха» (42, 5).

  1. Болестта винаги има лице, и не само едно: тя има лицето на всеки болен, както и на тези, които се чувстват пренебрегнати, изключени, жертви на социални несправедливости, които отричат техните основни права (виж Енцикликата Fratelli tutti, т. 22). Настоящата пандемия разкри много недостатъци в здравните системи и пропуски в предоставянето на помощ на болни хора. Достъпът до грижи не винаги е подсигурен за възрастните хора, за най-слабите и най-уязвимите, и не винаги по справедлив начин. Това зависи от политическия избор, начина на администриране на ресурсите и ангажираността на тези, които заемат отговорни постове. Да се инвестират ресурси в грижи и помощ на болните хора е приоритет свързан с принципа, че здравето е основно общо благо. В същото време пандемията подчертава всеотдайността и великодушието на здравните работници, доброволците, работниците, свещениците, монасите и монахините, които с професионализъм, самоотвержено с чувство за отговорност и любов към  ближния, помагаха,  обгрижваха, утешаваха и служеха много на болните и на техните семейства. Едно мълчаливо мнозинство от мъже и жени, които избраха да наблюдават тези лица, поемайки грижа за нараняванията на пациентите, които чувстваха близки, поради общата им принадлежност към човешкото семейство.

      Всъщност близостта е скъпоценен балсам, който често носи подкрепа и утеха на тези, които страдат от болестта. Като                християни ние изпитваме близостта, като израз на любовта на Исус Христос, Добрият Самарянин,  който със състрадание          става близък на всяко човешко същество, наранено от греха. Обединени с Него под действието на Светия Дух, ние сме              призвани да бъдем милосърдни като Отца и да обичаме особено нашите болни, слаби и страдащи братя (виж Йн 13, 34-35).        И ние живеем в тази близост, не само лично, но също така под формата на общност: всъщност братската любов в Христос          поражда общност способна за изцеление, която не изоставя никого, която включва и приема, особено най-слабите.

      Във връзка с това бих искал да припомня значението на братската солидарност, която се изразява конкретно в служението        и може да приема много разнообразни форми, всички насочени да подкрепят ближния. «Да служим означава да се грижим        за слабите членове на нашите семейства, на нашето общество, на нашия народ.» (Проповед в Хавана, 20 септември                  2015г.). В това усилие всеки е способен  да стои настрана от своите стремежи, пожелания, желания за всяка власт,                    виждайки конкретно най-уязвимите. […] Службата винаги се стреми към лицето на брата, докосва неговата плът, чувства          неговата близост  и дори в някои случаи  “страда” и търси усъвършенстването на брата. Ето защо службата никога не е              идеологическа,  стига да не служи на идеи, а на хората» (ibid.).

  1. За да бъде добра една терапия, релационният аспект е решаващ, защото дава възможност за цялостен подход към болния човек. Оценяването на този аспект също така помага на лекарите, медицинските сестри, специалистите и доброволците да поемат отговорност за тези, които страдат, за да ги придружават в изцелителното пътуване, благодарение на изграденото доверие в междуличностните отношения (виж Новата Харта на Здравните Оператори(2016), т. 4). Следователно става въпрос за пакт между тези, които се нуждаят от грижи и тези, които се грижат за тях; пакт основан върху взаимното доверие и уважение, върху искреността, върху готовността, за да се преодолее  всяка защитна бариера, да се постави достойнството на пациента в центъра, да се защити професионализма на здравните работници и да се поддържат добри  отношения със семействата на пациентите.

      Тази връзка с болния човек намира точно неизчерпаем източник за мотивация и сила в милосърдната любов на Христос,            както показва хилядолетното свидетелство на мъже и жени, които са се осветили, служейки на болните. Всъщност от                тайната на смъртта и Възкресението на Христос бликва тази любов, която е в състояние да придаде пълен смисъл,  както          на  състоянието на пациента така и на състоянието на онези, които се грижат за него. Евангелието го потвърждава много          пъти, показвайки че изцеленията извършени от Исус, никога  не са магически жестове, а винаги са плод на среща на                  междуличностна връзка,   където на Божия дар поднесен от Исус отговаря вярата на този, който я приема, в резюме на              думите на Исус, които Той често повтаря: «Твоята вяра те спаси».

  1. Скъпи братя и сестри, заповедта за любов, която Исус остави на Своите ученици се осъществява конкретно в отношенията с болните хора. Едно общество е толкова по-хуманно, колкото повече поема грижата за своите крехки и страдащи членове и колкото повече умее да го направи с ефикасност водена от братска любов.  Нека се стремим към тази цел и да направим така,  че никой да не остане сам, никой да не се чувства нито изключен, нито изоставен. 

     Аз поверявам болните хора, здравните работници, тези които работят до страдащите на Мария, Майка на милосърдието и         Здраве за болните. От Пещерата в Лурд и от нейните безброй Светилища издигнати по цял свят, нека тя подкрепи  нашата       вяра и нашата надежда и да ни помогне да поемем грижата едни за други с братска любов. Над всички и на всеки давам от       все сърце моята Благословия.

          Рим, Свети Йоан Латерански, 20 декември  2020 година, четвърта Неделя на Адвента.

Папа Франциск 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana

АПОСТОЛИЧЕСКО ПИСМО

PATRIS CORDE

НА СВЕТИЯ ОТЕЦ ФРАНЦИСК

ПО СЛУЧАЙ  150- ГОДИШНИНАТА
ОТ ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО НА СВЕТИ ЙОСИФ,
КАТО ПОКРОВИТЕЛ НА ВСЕЛЕНСКАТА ЦЪРКВА

 

 

С бащинско сърце: именно така Йосиф обичаше Исус, Който е наричан и в четирите Евангелия «син на Йосиф».[1]

Двамата евангелисти, Матей и Лука, които подчертаха неговия  образ, разказват малко, но напълно достатъчно, за да се разбере какъв баща е бил той и каква мисия му е поверило Провидението.  

Знаем, че беше смирен дърводелец (виж Мт 13, 55), обещан в брак на Мария (виж Мт 1, 18 ; Лк  1, 27) ; един «праведен мъж » (Мт 1, 19), винаги готов да изпълни волята Божия, проявена в неговия Закон  (виж Лк 2, 22.27.39), и в четирите му сънища (виж Мт 1, 20 ; 2, 13.19.22). След дълго и изморително пътуване от Назарет до Витлеем, Йосиф видя как се роди Месията в един обор, защото другаде «нямаше място за тях» (Лк 2, 7). Той стана свидетел на обожаването на пастирите (виж Лк 2, 8-20) и на Влъхвите (виж Мт 2, 1-12), които съответно представляваха народа на Израил и езическите народи.

Йосиф  имаше смелостта да поеме законното бащинство на Исус, на Когото даде името, разкрито от Ангела: «Ще му дадеш името Исус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му» (Мт 1, 21). Както знаем  даването на име на човек или на нещо означаваше при древните народи да се сдобие с притежанието му, както направи Адам в историята на Битието.  (виж 2, 19-20).

Четиридесет дни след раждането, Йосиф, заедно с майка Му поднесе Детенцето в Храма на Господ и с изненада чу пророчеството на Симеон, отнасящо се за Исус и Мария (виж Лк 2, 22-35). За да защити Исус от Ирод, той пребивава в Египет като пришълец  (виж  Мт 2, 13-18). Завърнал се в своята родина Йосиф живее скришом в малкото непознато село Назарет в Галилея – откъдето, както се казваше, "не се появява никакъв пророк" и "и че нищо добро не може да излезе оттам" (виж Йн  7, 52 ; 1, 46) –, далеч от Витлеем, неговия роден град и от Йерусалим, където се издигаше Храма. Когато точно по време на едно поклонение до Йерусалим, те изгубиха дванадесетгодишния Исус, и заедно с Мария Го търсиха разтревожени и Го откриха в Храма да дискутира с докторите по Право (виж  Лк  2, 41-50).

След Мария, Божията Майка, никой светец не е заемал толкова много място в Папското Учителство, колкото Йосиф, нейният съпруг.Моите предшественици задълбочиха посланието,  съдържащо  се в малкото данни предадени от Евангелията, за да подчертаят още повече централната му роля в историята на спасението: Блаженият Пий ІХ го обяви за «Покровител на Католическата Църква»,[2] почитаемият Пий ХІІ го представи като   «Покровител на работниците»,[3] и Свети Йоан Павел ІІ като «Пазител на Изкупителя».[4] Хората го призовават като «Покровител на добрата смърт».[5]

Следователно по случай 150 годишнината от провъзгласяването му за Покровител на Католическата Църква, направено от  Блажения Пий ІХ на 8 декември 1870 година, аз бих искал така – както каза Исус– че "устата да изрази  това, което прелива от сърцето" (виж Мт 12, 34), за да споделя с вас няколко лични размишления за този необикновен образ, толкова близо до човешкото състояние на всеки от нас.  Това желание съзрява през тези месеци на пандемия, през които ние можем да експериментираме как в разгара на кризата, която ни засегна «нашият живот е изтъкан и подкрепен от обикновени хора, често забравени, които не са част от имената във вестниците и списанията,  нито  се появяват на големите паради  на последното шоу, но които без съмнение днес пишат решаващите събития от нашата история: лекари, медицински сестри и фелдшери, служители в супермаркети, хора от поддръжката, доставчици на домашни грижи, превозвачи, силите на реда, доброволци, свещеници, монахини и толкова други, които разбраха, че никой няма да се спаси сам. […] Колко много хора проявяват търпение и внушават надежда  всеки ден, като внимават да не създават паника, а съвместна отговорност! Колко бащи и майки, баби и дядовци, колко учители показват на нашите деца чрез обикновени всекидневни жестове, как да се изправят и преодолеят една криза, като пренастроят навиците си, гледайки нагоре и насърчавайки молитвата! Нека хората се молят, поднасят и се застъпват за доброто на всички».[6] Всички ние можем да намерим в Свети Йосиф, човекът, който преминава незабелязан, човекът с ежедневно присъствие, дискретен и скрит, един застъпник, опора и водач по време на трудности. Свети Йосиф ни напомня, че всички онези, които привидно са скрити или са на  "втора линия" играят несравнима роля в историята на спасението. Към всички тях отправям моите думи на признателност и благодарност.

  1. Обичан баща

Величието на Свети Йосиф се състои в това, че той беше съпруг на Мария и баща осиновител на Исус. Като такъв, той «се постави в услуга на намерението  за спасение», както потвърждава Свети Йоан Златоуст.[7]

Свети Павел VI отбелязва, че неговото бащинство се изразява конкретно във факта  «че е превърнал живота си в служба, в жертва на тайната на Въплъщението и на мисията на Изкуплението, към която се присъединява; като използва законната си власт, която му се полага в Светото Семейство, за да отдаде изцяло себе си, своя живот и труда си, за да превърне своето човешко призвание за любов към семейството в свръхчовешко дароприношение на себе си, на сърцето си и на цялата си способност за любов в служба на Месията, покълнал в неговия дом».[8]

Заради своята роля в историята на спасението, свети Йосиф е баща, който винаги е бил обичан от християнския народ, както го показва и факта, че в целия свят има толкова много църкви посветени на него.  Много религиозни Институти, Братства и църковни групи са вдъхновени от неговата духовност и носят неговото име, а различни представителства се развиват от векове в негова чест. Многобройни светци и светици бяха негови предани последователи, сред които Тереза Авилска, която го  прие за  адвокат и застъпник, която му се поверява и получава всички благодати, които му е поискала; насърчена от своя опит, светицата убеждаваше и други да му бъдат предани последователи.[9]

Във всеки наръчник за молитва, намираме молитви към Свети Йосиф. Към него се отправят специални призовавания всяка сряда и по-специално през месец март, който традиционно е посветен на него.[10]

Доверието на хората в Свети Йосиф е обобщено в израза "ite ad Joseph идете при Йосиф", който се отнася до времето на глада в Египет, когато хората молеха фараона за хляб, той им отговаряше: «Идете намерете Йосиф и направете това, което той ще ви каже» (Бит 41, 55). Отнасяше се за Йосиф, синът на Яков, който от ревност  е бил продаден от своите братя (виж Бит 37, 11-28) и който според библейския разказ става по-късно наместник на фараона в Египет (виж Бит 41, 41-44).

Като потомък на Давид  (виж Мт 1, 16.20), коренът, от който трябваше да покълне Исус,  според обещанието дадено на Давид от пророк Натан (виж  2 Цар7), и като съпруг на Мария от Назарет, свети Йосиф е свързващото звено, която обединява Стария и Новия Завет.  

  1. Баща в нежността

Йосиф виждаше ден след ден как растеше Исус «в мъдрост, възраст и любов пред Бога и хората» (Лк 2, 52). Точно както Господ беше постъпил с Израил, "той го беше научил да ходи, държейки го за ръка: той беше за Него като баща, който повдига новороденото към бузата си, той се навеждаше към Него, за да Го нахрани (виж Осия 11, 3-4).

Исус виждаше в Йосиф Божията нежност: «Както ласката на бащата към неговите синове, така нежността на Господ към този, който се бои от Него» (Пс 103, 13).

Йосиф със сигурност беше слушал в синагогата, по време на молитвата за Псалмите, че Богът на Израил  е Бог на нежността,[11] че Той е добър към всички и че «Неговата нежност е за всички Негови дела» (Пс 145, 9).

Историята на спасението се изпълнява, «надявайки се и когато нямаше никаква надежда» (Рим 4, 18), чрез нашите слабости. Често пъти ние си мислим, че Бог се опира само на нашата добра и печеливша страна, докато всъщност по-голямата част от Неговите намерения се осъществява въпреки нашата слабост.  Това е, което кара Свети Павел да каже: «И за да не се превъзнасям, поради премногото откровения, дадено ми бе жило в плътта, ангел на Сатаната, който да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям. Заради това аз три пъти молих Господ да го отстрани от мене. А Той ми рече: "Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се проявява напълно в твоята немощ." » (2 Кор 12, 7-9).

Ако това е перспективата на икономиката на спасението, тогава трябва да се научим да приемаме нашата слабост с дълбока нежност. [12]

Дяволът ни подтиква да гледаме към нашата слабост с негативно осъждане. Напротив Духът я подчертава с нежност. Нежността е най-добрият начин да  се докоснем до това, което е крехко в нас. Да сочим с пръст и да осъждаме, което ние използваме за другите често пъти е знак за неспособност да приемем в нас нашата собствена слабост, нашата собствена уязвимост. Само нежността ще ни спаси от делото на Обвинителя (виж  Деян 12, 10). Ето защо е важно да се срещнем с Божието Милосърдие, именно в Тайнството на Помирението, изпитвайки истината и нежността. Парадоксално Дяволът също може да ни каже истината. Но ако го направи, то е за да ни осъди. Ние знаем обаче, че истината, която идва от Бог не ни осъжда, но ни приема, прегръща, подкрепя и ни прощава. Истината винаги ни се представя като милосърдният Отец от притчата (виж  Лк 15, 11-32) : тя идва да ни срещне, дава отново достойнство, изправя ни на крака, организира ни празник, защото «този мой син беше мъртъв и оживя,  беше изгубен и се намери» (v. 24).

Волята на Бог, Неговата история, Неговото намерение също минават през загрижеността на Йосиф. Йосиф ни учи, че да имаме вяра в Бог означава да вярваме също, че Той може да действа чрез нашите страхове, нашите слабости, нашата уязвимост. И Той ни учи, че в житейските бури ние не трябва да се страхуваме да оставим кормилото на нашата лодка на Бога.  Понякога ние бихме искали  всичко да контролираме, но Той винаги гледа по-надалеч от нас.

          3.Баща в послушание

Бог също разкри на Йосиф Своите намерения  чрез сънища, по аналогичен начин, както бе постъпил с Мария, когато й извести Своя план за спасение. В Библията, както и при всички древни народи, сънищата бяха считани като един от начините, чрез които Бог проявява Своята воля.[13]

Йосиф е много обезпокоен за неразбираемата бременност  на Мария: той не иска «да я обвини публично»[14] но решава да «я изпрати  тайно» (Мт 1, 19). В първия сън, ангелът му помага да разреши дилемата си: «Не бой се да приемеш Мария за своя жена, понеже заченатото в нея е от Светия Дух. Тя ще роди Син и ти ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от грреховете му» (Мт 1, 20-21). Неговият отговор е незабавен: «когато Йосиф се събуди, направи така, както му беше заповядал ангелът Господен» (Мт 1, 24). Благодарение на послушанието той преодолява своята драма и спасява Мария.

Във втория сън, ангелът моли Йосиф: «Стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет. Остани там докато ти кажа, защото Ирод ще  търси Младенеца,  за да Го погуби.» (Мт 2, 13). Йосиф не се поколеба  да се подчини, без да задава въпроси относно трудностите, които ще трябва да срещне: «Той стана взе Младенеца и майка Му нощем и замина за Египет. И остана там до смъртта на Ирод» (Мт 2, 14-15).

В Египет Йосиф с търпение и доверие чака  вестта обещана от ангела, за да се завърне в своята страна. В третия сън божественият пратеник , след като го информира, че тези, които търсеха да убият детето са мъртви, му нарежда да стане, да вземе Детенцето и майка Му и да се завърне в земята на Израил. (виж Мт 2, 19-20). И още веднъж той се покори без колебание: «И той стана взе Младенеца и майка Му и се върна в Израилската земя» (Мт 2, 21).

Но в пътуването на обратно, като чу, че «в Юдея царува Архелай, наследил баща си, уплаши се да отиде там. И след като бе предупреден от Бога на сън, замина в пределите на Галилея, като пристигна и се засели в един град наричан Назарет» (Мт 2, 22-23).

Евангелистът Лука разказва, че Йосиф е изправен пред дълго и мъчително пътуване от Назарет до Витлеем, за да се регистрира в родния си град, според преброяващия закон на императора Цезар Август. Исус е роден и при това обстоятелство (виж Лк 2, 1-7) Той беше вписан в регистъра на Империята като всички останали деца.

Свети Лука, специално подчертава, че родителите на Исус спазваха всички предписания на Закона: обредите за обрязването  на Исус, за очистването на Мария след раждането, дароприношението за първородна рожба пред  Бога. (виж 2, 21-24).[15]

При всички обстоятелства в своя живот, Йосиф знаеше как да произнесе своето "да бъде- fiat", точно както Мария при Благовещението и както Исус в Гетсимания.

В своята роля на глава на семейството, Йосиф учи Исус да се подчинява на своите родители (виж Лк  2, 51), според Божията заповед (виж Изх 20, 12).

По време на тайния си живот в Назарет, Исус се учи да изпълнява волята Божия в училището на Йосиф. Тази воля става Негова ежедневна храна (виж Йн 4, 34). Дори в най-трудния момент от живота Си в Гетсимания, Той предпочита да изпълни по-скоро волята на Отца, отколкото Своята,[16] и Той става «послушен до смъртта  […] на Кръста» (Фил 2, 8). Ето защо авторът на Посланието до  Евреите заключава, че Исус «се учи на послушание чрез Своите страдания » (5, 8).

От всички тези събития следва, че Йосиф «беше призован от Бог да служи пряко на личността и на мисията на Исус, изпълнявайки  своето бащинство. Именно по този начин той съдейства в пълнотата на времената за голямата Тайна на Изкуплението и че е наистина е служител на спасението».[17]

  1. Баща в приемането

Йосиф прие Мария без да поставя предварителни условия. Той се довери на думите на Ангела. «Благородството на сърцето му го накара да се подчини на милосърдната любов, която беше научил от Закона. И днес в този свят, където психологическото, вербалното и физическото насилие над жената е патент, Йосиф се представя като образа на уважителния деликатен мъж, който дори без да разполага с пълна информация, избира да защити реномето, достойнството и живота на Мария. И в своето съмнение, за да  постъпи по най-добрия начин, Бог му помага да избере, като осветлява неговата преценка».[18]

Много пъти в живота ни се случват събития, на които ние не разбираме значението. Доста често първата ни реакция е разочарование и разбунтуване. Йосиф остава на страна тези размишления, за да направи място на това, което се случва, колкото и тайнствено да му се струва той го приема, поема отговорност за него и се помирява със собствената си история.  Ако ние не се помирим с нашата история, ние не ще успеем да направим следващата стъпка, защото винаги ще бъдем заложници на нашите очаквания и разочарованията, които произтичат от тях. 

Духовният живот, който Йосиф ни показва не е път, който обяснява, а път който приема.  Именно от това приемане, от това помирение, можем да прозрем една по-голяма  история, един по-дълбок смисъл. Изглежда, че отекват пламенните думи на Йов, който на поканата на жена си да се разбунтува срещу цялото зло, което му се случва, отговаря: «Ако приемаме щастието като идващо от Бог, как да не приемем и нещастието» (Йов 2, 10).

Йосиф не е пасивно примирен човек. Той е силно и смело ангажиран. Приемането  е начин,  чрез който дарът на силата, който ни идва от Свети Дух  се проявява в нашия живот.  Само Господ може да ни даде сили да приемем живота такъв какъвто е, да направим място и за тази противоречива, неочаквана и разочароваща част от съществуването.

Идването на Исус сред нас е дар от Отца, за да може всеки да се помири с плътта на своята история, дори когато не я разбира напълно.

Това, което Бог каза на нашия светец: «Йосифе, сине Давидов не бой се» (Мт 1, 20), изглежда ни го повтаря също и  на нас: "Не бойте се!". Трябва да оставим на страна гнева и разочарованието, и да направим място, без никакви светски претенции, но със сила изпълнена с надежда, че не ние сме избрали и при това то съществува.  Да приемем живота така ни въвежда в скрит смисъл. Животът на всеки може по чудо да започне отново, ако ние намерим смелост да го живеем според това, което ни казва Евангелието. И няма значение дали всичко изглежда вече се е объркало зле и дали някои неща вече  са необратими. Бог може да накара цветята да поникнат в скалите. Дори нашето сърце да ни обвинява, Той «е по-велик от нашето сърце, и Той познава всички неща.» (1Йн 3, 20).

Християнският реализъм, който не отхвърля нищо от съществуващото, се връща отново. Реалността в своята тайнствена непреводимост и сложност, носи усещането за съществуване със своите светлини и сенки. Именно това кара Апостол Павел да каже: «Ние знаем, че с онези, които Го обичат, Бог сътрудничи във всичко за тяхно добро.» (Рим 8, 28). А Свети Августин допълва: « …дори в това, което се нарича зло (etiam illud quod malum dicitur) ».[19] От тази глобална перспектива вярата дава смисъл на всяко събитие, щастливо или тъжно.

Тогава е далеч от нас да си мислим, че да вярваме означава да намерим решения лесни и утешителни решения. Вярата, на която ни е научил Христос напротив е тази, която виждаме в Свети Йосиф, който не търси преки пътища, а се изправя  “с отворени очи” пред това, което му се случва и поема лично отговорност за него.

Приемането на Йосиф ни кани да приемем другите без изключение, такива каквито са, с предимство за най-слабите, защото Бог избра този, който е слаб (виж 1 Кор 1, 27). Той е «баща на сираци, защитник на вдовици» (Пс 68, 6) и заповядва да обичаме пришълеца.[20] Искам да си представя, че за притчата за Блудния син и милостивият баща, Исус се е бил вдъхновил от поведението на Йосиф. (виж Лк 15, 11-32).

  1. Баща с творческа смелост

Ако първата стъпка във всяко истинско вътрешно изцеление се състои в това да приемем собствената си история, т.е. да освободим място в нас самите, включително и за това, което не сме избрали в живота си, трябва обаче да добавим една друга важна характеристика: творческата смелост, особено, когато срещаме трудности. В действителност, когато се сблъскаме с трудности, можем де спрем и да изоставим играта, или пък можем да положим усилияи да продължим. Понякога трудностите черпят ресурси от нас, които ние дори не подозираме, че притежаваме.

Много пъти, четейки “Евангелията за детството”, се питаме защо Бог не се е намесил ясно и открито. Но Бог се намесва чрез събитията и хората. Йосиф е човек, чрез който Бог поема грижата за началото на историята на Изкуплението. Той е истинското “чудо”, чрез което Бог спасява Детенцето и Майка Му. Небето се намесва, като се доверява на творческата смелост на този мъж, който пристигайки във Витлеем и не намирайки  място, където Мария да може да роди, пригодява един обор и го подрежда така, че да стане, до колкото е възможно приветливо  място  за Божия Син, който идва на света (виж Лк  2, 6-7). Изправен пред непосредствената опасност на Ирод, който иска да убие Детенцето, Йосиф е предупреден, още веднъж насън, за да Го защити, той организира посреднощ бягството в Египет  (виж Мт 2, 13-14).

Едно бегло прочитане на тези истории винаги оставя впечатлението, че светът е на милостта на силните и властващите.  Но “Благата вест” на Евангелието е да покаже как въпреки арогантността и насилието на доминиращите земни управници, Бог винаги намира начин да постигне Своя план за спасение. Дори животът ни понякога да изглежда, че е в милостта на силните власти. Но Евангелието ни казва, че това, което има значение, Бог винаги успява да го спаси, стига да имаме творческата смелост  на дърводелеца от Назарет, който умее да преобрази  един проблем във възможност, като винаги се уповава на Провидението.

Ако понякога изглежда, че Бог не ни помага, това не означава, че Той ни е изоставил, а че ни има доверие, доверява се на това, което ние можем да планираме, да измислим, да намерим.

Същата творческа смелост проявяват и приятелите на паралитика, които го спускат през покрива, за да го представят на Исус  (виж  Лк 5, 17-26). Трудностите не спират дръзновението и упоритостта на тези приятели. Те бяха убедени, че Исус можеше да изцели болния и «като не намериха откъде да го внесат, поради навалицата, качиха се на къщата и през покрива го спуснаха с носилката в средата, пред Исус. Като видя вярата им, Той каза: “Човече, прощават ти се греховете”» (19-20). Исус признава творческата вяра, с която тези хора търсеха  начин да доведат при Него своя болен приятел.

Евангелието не дава информация за времето, през което Мария, Йосиф и  Детенцето останаха в Египет. Със сигурност обаче те трябва да ядат, да си намерят къща, да си намерят работа. Не трябва богато въображение, за да се запълни тишината в Евангелието по този въпрос. Светото Семейство трябваше да се изправи пред конкретни проблеми, както всички останали семейства, както много от нашите братя мигранти, които и днес още рискуват своя живот, принудени от глада и нещастията. В този смисъл вярвам, че Свети Йосиф е наистина специален покровител за тези, които трябва да оставят земята си, заради войни, омраза, преследване и мизерия.

В края на всяко събитие, в което виждаме Йосиф като главен герой, Евангелието отбелязва, че той става, взема със себе си Детенцето и Майка му и прави това, което Бог му е наредил  (виж Мт 1, 24 ; 2, 14.21). Исус и Мария, Неговата Майка са наистина най-скъпоценното съкровище на  нашата вяра.[21]

В плана на спасението не можем да отделим  Сина от Майката, от тази, която «напредваше  в своето пътуване на вярата, пазейки вярно единението със своя Син, чак до самия Кръст.».[22]

Ние винаги трябва  да се питаме дали защитаваме с всичките си сили Исус и Мария, които тайнствено са поверени на нашата отговорност, на нашата грижа, и на нашата охрана. Синът на Всемогъщия идва в света, приемайки състояние на голяма слабост. Стана зависим от Йосиф, за да бъде защитаван, закрилен, обгрижван, възпитаван. Бог се доверява на този човек, както го прави и Мария, която намира в Йосиф този, който, не само иска да й спаси живота, но който винаги ще се грижи за нея и за Детенцето. В този смисъл, Йосиф не може да не бъде Пазител и на Църквата, защото Църквата е продължение на Тялото Христово в историята и същевременно в майчинството на Църквата е очертано майчинството на Мария.[23] Йосиф, продължавайки да закриля Църквата, продължава да закриля Детенцито и Майка Му, а ние също обичайки Църквата, продължаваме да обичаме  Детенцето и Майка Му.

Това Детенце е онова, което ще каже: «Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили» (Мт 25, 40). Така всеки нуждаещ се, всеки беден, всеки страдащ, всеки умиращ, всеки пришълец, всеки пленник, всеки болен е  “Детенцето”, което Йосиф продължава да закриля. Ето защо Свети Йосиф е призоваван като закрилник на нещастните, нуждаещите се, изгнанниците, потиснатите, бедните и умиращите.  И затова Църквата не може да не обича преди всичко последните, защото Исус положи в тях предпочитание  и Той се идентифицира лично с тях. Ние трябва да се учим от Йосиф на същата грижа и на същата отговорност: да обичаме Детенцето и Майка Му; да обичаме Тайнствата и милосърдната любов; да обичаме Църквата и бедните. Всяка от тези реалности  винаги е  Детенцето и Майка Му.

  1. Баща работник

Отношението към работата е аспект, който характеризира свети Йосиф и който се подчертава още в първата социална Енциклика, Rerum novarum, на Лъв ХІІІ. Свети Йосиф беше дърводелец, който работеше честно, за да изкарва прехраната на семейството си. Исус научи от него стойността, достойнството и радостта от това, какво означава да ядеш хляба, плод на твоя труд.  

В наше време, когато трудът изглежда отново представлява неотложен социален проблем и където понякога безработицата достига до впечатляващи нива, включително в държави, където в продължение на десетилетия сме живели с известно благополучие,  е необходимо да се разбере с обновено осъзнаване значението на труда, който дава достойнство и на който нашият Светец е Покровител за пример.

Трудът става участие в самото дело на спасението, възможност за ускоряване на идването на Царството, за развитие на способности и лични качества,  които да поставим в услуга на обществото и на общението. Трудът се превръща във възможност за реализация, не само на самия себе си, но преди всичко за първоначалното ядро на обществото, което е семейството. Семейство, в което липсва работата е  повече изложено на трудности, напрежения, счупвания и дори на отчаяно и безнадеждно изкушение да се разпадне. Как бихме могли да говорим за човешко достойнство без да искаме за всички и за всеки да осигурим възможност за достойно съществуване ?

Човекът, който работи, каквато и да е задачата му, съдейства на Бог и става малко  по-креативен за света, който ни заобикаля.  Кризата на нашето време, която е икономическа, социална, културна и духовна, може да представлява за всички призив за преоткриване на стойнсотта, значението и необходимостта от труда, за да се роди една нова  “нормалност”, от която никой не е изключен. Трудът на свети Йосиф ни напомня,  че самият Бог направи човека да не презира труда. Загубата на работа, която засегна много братя и сестри, и се увеличава в последно време поради пандемията Covid-19, трябва да бъде напомняне  за преразглеждане на нашите приоритети. Нека умоляваме Свети Йосиф работника, за да можем да намерим пътища, които да ни ангажират, за да кажем: няма млади хора, няма човек, няма семейство без работа!

  1. Баща в сянка

Полският писател  Ян  Добрачински (Dobraczyński), в своята книга  „Сянката на Отца“,[24] разказва за живота на свети Йосиф под формата на роман. С внушаващият образ на сянката, той определя фигурата на Йосиф, който е за Исус сянката на Небесния Отец върху земята. Той го пази, закриля, никога не се отделя от Него, за да следва стъпките му. Нека помислим за онова, което Мойсей напомни на Израил: «Ти също го видя в пустинята: Йехова, твоят Бог те подкрепяше, както човек подкрепя сина си» (Втор1, 31). Именно така Йосиф изпълнява бащинството през целия си живот.[25]

Не се раждаме бащи, ставаме бащи. И ставаме не само, защото се ражда дете на света, а защото поемаме отговорно грижата за него.   Всеки път, когато някой поеме отговорност за живота на другия, в известен смисъл той упражнява бащинство над него. 

В съвременното общество, децата често изглеждат, като сираци без бащи.  Дори Църквата днес има нужда от бащи.  Предупреждението на Свети Павел към Коринтяните винаги е актуално: «Защото дори и да имате безброй наставници на вярата в Христос, нямате много бащи» (1 Кор 4, 15). Всеки свещеник или Епископ би трябвало да може да каже като Апостола: «Защото аз ви родих за Исус  Христос чрез Благовестието» (ibid.). А на Галатяните той казва: «Чеда мои, аз отново изпитвам родилни мъки за вас, докато във вас бъде изобразен Христос» (4, 19).

Да бъдеш баща означава да въведеш детето в опита на живота и в реалността. Не да го забавяш, не да го затваряш, не да го притежаваш, но да го направиш способно за избор, за свобода и за заминавия (за начала). Ето  може би защо, до определението  баща, традицията квалифицира Йосиф като  “доста целомъдрен”. Това не е просто афективна индикация, но синтез на едно поведение, което изразява обратното на притежание. Целомъдрието е да се освободим от притежанието във всички области на живота. Само когато една  любов е целомъдрена, наистина е любов. Любовта, която иска да притежава накрая става опасна, тя затваря, задушава, огорчава. Самият Бог обичаше  човека с целомъдрена любов, оставяйки го свободен, дори да се подведе и да се обърне срещу Него. Логиката на любовта винаги е логиката на свободата, и Йосиф умееше да обича по необикновено свободен начин.  Никога не се поставяше в центъра. Той умееше да измести фокуса си и да постави в центъра на своя живот Мария и Йосиф. 

Щастието на Йосиф не е в логиката на саможертвата, а в себеотдаването. Никога не забелязваме в този човек разочарование, а само увереност. Неговото продължително мълчание не е изпълнено с оплаквания, а винаги с конкретни жестове на доверие. Светът има нужда от бащи, той отказва шефове, отрича този, който иска да използва притежанието над другия, за да запълни своята собствена празнота; отказва тези, които бъркат авторитета с авторитаризъм, службата със сервилност, противопоставянето с потисничество, милосърдната любов с асистенство, силата с унищожението. Всяко истинско призвание се ражда от себеотдаването, което е съзряване на обикновената жертва.  Този тип зрялост се изисква дори от свещенството и в посветения живот. Там, където брачното, безбрачното или девственото призвание  не достига до зрялост и себеотдаване, а се спира само пред логиката  на жертвата, тогава вместо да стане знак за красота и радост от любовта, рискуваме то да изразява нещастие, тъга и разочарование.

Бащинството, което се отказва от изкушението да живее живота на децата си, винаги отваря широки пространства за безпрецедентното. Всяко дете винаги носи със себе си тайна, недоизказана, която може да бъде разкрита само с помощта на един баща, който зачита неговата свобода. Бащата осъзнава, че е допълнил своето възпитаващо действие и изжиивял напълно  бащинството  едва, когато се е оказал вече “ненужен”, когато види че детето е самостоятелно и ходи съвсем само по пътеките на живота, когато се постави в ситуацията на Йосиф, който винаги знаеше ,че това Детенце не е негово, а само беше поверено на неговите грижи. По принцип това се чува, когато Исус казва: «И никого на земята недейте нарича свой отец, защото е един вашият Отец, Който е на небесата.» (Мт 23, 9).

Всеки път, когато се оказваме в състояние, че упражняваме бащинство, ние трябва винаги да помним, че никога не се отнася по упражняване на притежание, но  до един “знак”, който се отнася към по-висше бащинство. В известен смисъл, ние винаги сме в състоянието на Йосиф: сянка на единствения Небесен Отец, Който  «оставя Своето слънце  да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни» (Mt 5, 45) ; и една сянка, която следва Сина.

* * *

«Стани, вземи Младенеца и майка Му» (Мт 2, 13), казва Бог на свети Йосиф.

Целта на това Апостолическо Писмо е да направим по-голяма любовта към този велик Светец, за да бъдем подтиквани да умоляваме за неговото застъпничество и да му подражаваме в неговите  добродетели  и в неговия устрем.

Всъщност специфичната мисия на светците е не само да дават чудеса и благодати, а да се застъпват за нас пред Бога, както го направиха Авраам [26] и Мойсей,[27] както го направи Исус, «единствен медиатор» (1 Тим 2, 5) Който е нашият «застъпник»  пред Бог- Отец (1 Йн 2, 1), «винаги жив, за да се застъпи в [наша] полза» (Евр 7, 25 ; виж Рим 8, 34).

Светците помагат на всички верни «да търсят светостта и съвършенството, присъщи за тяхното състояние».[28] Техният живот е конкретно доказателство, че е възможно да живеем според Евангелието.

Исус каза: «Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце» (Мт 11, 29), и те на свой ред са пример за живот, на който трябва да се подражава. Свети Павел изрично призова: «Затова ви моля, подражавайте ми» (1 Кор 4, 16).[29] Свети Йосиф го казва чрез красноречивото си мълчание. 

Изправен пред примера на толкова много светци и светици, свети Августин се запита: «Това което тези тук можаха да направят, ти не би ли могъл да го направиш?». И така постигна окончателното обръщане, възкликвайки: «Твърде късно, аз те обичах, о Красота, така древна и така нова! ».[30]

Остава ни само да умоляваме Свети Йосиф за благодатта на благодатите: нашето обръщане.

Ние му отправяме нашата молитва:

Здравей, пазителю на Изкупителя,
съпруг на Дева Мария.
На тебе Бог повери Сина Си;
в тебе Мария възстанови доверието си ;
с теб Христос стана човек.

О, благословени Йосифе,
покажи се като баща и за нас,
и ни води по пътя на живота.
Сдобий ни с благодатта, милосърдие и смелост,
и ни закриляй от всяко зло. Амин.

Дадено в Рим, Свети Йоан Латерански, на 8 декември, Тържеството на Непорочното Зачатие на Блажена Дева Мария, в 2020 година, осмата от моя Понтификат.   

Папа Франциск

[1] Lc 4, 22 ; Jn 6, 42 ; cf. Mt 13, 55 ; Mc 6, 3.

[2] S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus, (8 décembre 1870): Pii IX P.M. Acta, pars I, vol. V, 283.

[3] Cf. Discours aux ACLI à l’occasion de la Solennité de saint Joseph Artisan (1er mai 1955) : AAS 47 (1995), p. 406.

[4] Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989) : AAS 82 (1990), pp. 5-34.

[5] Catéchisme de l’Église Catholique, n. 1014.

[6] Méditation en période de pandémie (27 mars 2020) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (31 mars 2020), p. 5.

[7] In Matth. Hom., V, 3 : PG 57, 58.

[8] Homélie (19 mars 1966) : Enseignements de Paul VI, IV (1966), p. 110.

[9] Cf. Livre de la vie, 6, 6-8.

[10]: Всеки ден, в продължение на повече от четиридесет години, след Утринните молитви (Lauds), аз казвах молитва към Свети Йосиф взета от една френска книга за набожности от 1800-те години, от Конгрегацията на Монахините на Исус и Мария, която изразява преданост, доверие и определено предизвикателство към свети Йосиф: «Славни патриархо, свети Йосифе, чиято сила знае как да направи възможни -невъзможните неща, ела ми на помощ в тези моменти на мъка и трудности. Вземи под твоя защита тези толкова сериозни и трудни ситуации, които ти препоръчвам, за да имат щастлив край. Възлюбени мой Отче, цялото ми доверие е в тебе. За да не кажеш, че напразно съм те призовал и тъй като ти можеш всичко пред Исус и Мария, покажи ми, че твоята  доброта е също толкова голяма, колкото твоята сила. Амин»

[11] Cf. Dt 4, 31 ; Ps 69, 17 ; 78, 38 ; 86, 5; 111, 4 ; 116, 5 ; Jr 31, 20.

[12] Cf. Exhort. ap. Evangelii gaudium (24 novembre 2013), nn. 88.288.

[13] Cf. Gn 20,3 ; 28, 12 ; 31, 11.24 ; 40, 8 ; 41, 1-32 ; Nb 12, 6 ; 1S 3, 3-10 ; Dn 2 ; 4 ; Jb 33, 15.

[14] La lapidation était aussi prévue dans ces cas (cf. Dt 22, 20-21).

[15] Cf. Lv 12, 1-8 ; Ex 13, 2.

[16] Cf. Mt 26, 39 ; Mc 14, 36 ; Lc 22, 42.

[17] S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos (15 août 1989), n. 8 : AAS 82 (1990), p. 14.

[18] Homélie de la Sainte Messe avec Béatifications, Villavicencio - Colombie (8 septembre 2017) : L’Osservatore Romano, éd. en langue française (14 septembre 2017), p. 12 : AAS 109 (2017), p. 1061.

[19] Enchiridion de fide, spe et caritate, 3,11 : PL 40, p. 236.

[20] Cf. Dt 10, 19 ; Ex 22, 20-22 ; Lc 10, 29-37.

[21] Cf. S. Rituum Congreg., Quemadmodum Deus (8 décembre 1870) : AAS (1870-71), p. 194.

[22] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 58.

[23] Catéchisme de l’Église Catholique, nn. 963-970.

[24] Edition originale : Cień Ojca, Warszawa 1977.

[25] Cf. S. Jean-Paul II, Exhort. ap. Redemptoris custos, nn. 7-8 : AAS 82 (1990), pp. 12-16.

[26] Cf. Gn 18, 23-32.

[27] Cf. Ex 17, 8-13 ; 32, 30-35.

[28] Conc. Œcum Vat. II, Const. dogm. Lumen gentium, n. 42.

 

[29] Cf. 1 Co 11, 1 ; Ph 3, 17 ; 1 Th 1, 6.

[30] Les Confessions, 8, 11, 27 : PL 32, 761 ; 10, 27, 38 : PL 32, 795.

 

 

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana