Актуалности

Смелостта да рискуваш за обещанието на Бог

 

Скъпи братя и сестри,

След като миналия октомври изживяхме динамичния и плодотворен опит на Синода специално посветен на младите хора, а наскоро отпразнувахме в Панама 34ите Световни Дни на Младежта. Тези  две големи срещи позволиха на Църквата да се вслуша в гласа на Духа, както и да погледне към живота на младите хора и да чуе техните питания от една страна за отегчението, което ги потиска, а от друга за надеждите, които живеят в тях.  

Като взема предвид това, което имах възможността да споделя с младежите в Панама, аз бих искал в този световен Ден за Молитва за званията да поразмишляваме върху начина, по който призивът на Господ ни прави носители на едно обещание и същевременно ни моли да имаме смелостта да рискуваме с Него и за Него. Аз бих искал да се спра накратко върху два аспекта – обещанието и риска – съзерцавайки  заедно с вас евангелската сцена с призива на първите ученици близо до Галилейското езеро (Мк 1, 16-20).

Две двойки братя– Симон и  Андрей,  Яков и Йоан  – които  изпълнят своите всекидневни задължения като рибари. В този труден  занаят, те са изучили законите на природата и дори няколко пъти е трябвало  да се изправят срещу тях, когато ветровете са били насрещни, а вълните са подмятали лодките. В някои дни изобилният  улов възнаграждаваше тяхната голяма умора, но друг път усилията на една цяла нощ не са стигали, за да се напълнят мрежите и те са се завръщали на брега изтощени и разочаровани.

Това са обичайни ситуации от живота, в които всеки от нас се измерва с желанията, които носи в сърцето си, посвещава се на дейности, които се надява да бъдат плодотворни и напредва  в “морето” с различни начини в търсене на правилния път, който да може  да утоли жаждата му за щастие. Понякога се радва на добър улов, друг  път напротив, но човек трябва да се въоръжи със смелост, за да държи здраво кормилото на лодката подмятана от вълните, или да се изправи пред неудовлетвореността, когато се окаже с празни мрежи.

Както в историята на всеки призив, така и в този случай има една среща. Исус върви, вижда рибарите и се приближава… Така се случи и с човека, с когото сме избрали  да споделим живота си в брак, или пък когато почувствахме привличането към  посветения живот: ние преживявахме изненадата от една среща и в този момент забелязахме обещанието за радостта, радост- способна да изпълни живота ни.  Така и в този ден близо до Галилейското езеро, Исус е отишъл  да се срещне с тези рибари,  прекъсвайки «парализата на нормалността» (Проповед за XXIIия Световен ден за посветен живот, 2 февруари 2018). И веднага им даде обещание: «Ще ви направя ловци на човеци» (Мк 1, 17).

Тогава призивът на Господ не е намеса на Бог в нашата свобода; това не е  “клетка” или бреме, с което сме натоварени.  Напротив това е инициатива изпълнена с  обич, с която Бог идва да се срещне с нас и да ни покани да вземем участие в голям проект, в който Той иска да ни направи участници, устремени към хоризонта на обширното море и изобилния  улов. 

Наистина желанието на Бог е нашият живот да не се превръща в затворник на очевидното, да не се води от инерцията на всекидневните  навици, както  и да не оставаме безучастни пред възможностите за избор, които биха могли да придадат смисъл на живота.  Господ не иска да се примирим и да живеем ден за ден, мислейки си, че няма нищо,  за което да си струва да се ангажираме със страст. Той иска да нарушим  вътрешното си безпокойство и да търсим нови пътища  за нашата навигация. Ако понякога Господ ни кара да опитваме един  “чудотворен улов”, то е защото иска да ни накара да преоткрием, че всеки от нас е призван – по различен начин – към нещо велико, и животът не трябва да остава заплетен в мрежите на безсмислието, защото от това само страда сърцето.  Накратко, призванието е покана да не се спираме на брега с мрежи в ръка, а да следваме Исус  по пътя, който Той е обмислил за нас, за нашето блаженство и за доброто на тези, които са около нас.

Естествено, за да се прегърне това обещание - се изисква смелост да рискуваш в избора. Първите ученици, почувствайки се призвани от Него да вземат участие в една по-голяма мечта, «веднага изоставиха техните мрежи и Го последваха» (Мк 1, 18). Това означава, че за да се приеме  призива на Господ е необходимо  да се впуснеш в играта с всичко и със самия себе си и да прибегнеш до риска, за да се изправиш пред неочаквано предизвикателство;  трябва да изоставим  всичко, което иска да ни завърже за нашата малка лодка и да ни попречи  да направим окончателен избор; от нас се изисква тази дързост, която силно ни подтиква към откриването на Божия замисъл за нашия живот. Всъщност, когато ние сме изправени пред необятното море на званието, няма как да останем да поправяме мрежите си в лодката, която ни дава сигурност, а трябва да се доверим на обещанието на Господ.

Мисля преди всичко за призива към християнския живот, който всички ние получаваме с Кръщението и който ни напомня как нашият живот не е плод на случайността, а дар да бъдем чеда обичани от Господ, събрани в голямото семейство на Църквата. Християнското съществуване се ражда и се развива именно в църковната общност, преди всичко благодарение на Литургията, която ни въвежда  в слушането на Словото Божие и в благодатта на Тайнствата; и в нея от най-ранна възраст ние сме въведени в изкуството на молитвата и в братското споделяне. Именно защото ни ражда в новия живот и ни води към Христос, Църквата е наша майка; ето защо трябва да я обичаме и дори, когато открием бръчките, породени от крехкостта и греха,  по нейното лице – ние трябва да помогнем, за да  я направим по-хубава и по- светла, за да може да бъде  свидетел на Божията любов в света.

Тогава Християнският живот намира своя израз в тези избори, които докато  дават  точна насока на нашата навигация, допринасят също така и за израстването на Божието Царство в обществото. Аз мисля за избора да се ожениш в Христос, и да създадеш семейство, както и за останалите призвания свързани със света на труда и занаятите, с ангажимента в областта на милосърдната любов и солидарността, с обществените и политически отговорности, и така нататък и т.н.. Отнася се за призванията, които ни правят носители на обещанието за добро, за любов и правда, не само за самите  нас, но и в социален и културен контекст, в контекста , в който живеем, който се нуждае от смели християни и истински свидетели на Царството Божие.  

В срещата с Господ някои хора може да почувстват привличане с призив към посветен живот или към ръкоположено свещенство. Касае се за едно откриване, което ентусиазира и което същевременно ни плаши, когато почувстваме, че сме призвани да станем «ловци на човеци » в лодката на Църквата чрез цялостно дароприношение на самите себе си и с ангажираност във вярна служба на Евангелието и на братята. Този избор ни води към риска да оставим всичко, за да последваме Господ и да се посветим изцяло на Него, за да станем сътрудници в Неговото дело. Много вътрешни съпротиви могат да ни попречат да вземем едно такова решение, както  и някои прекалено секуларизирани контексти, където изглежда, че няма място нито за Бог, нито за Евангелието, човек може да се обезсърчи и да попадне в  «умората от надеждата» (Проповед със свещеници, общества за посветен живот и светски движения, Панама, 26 януари 2019).

При това няма по-голяма радост от тази да рискуваш живота си за Господ! Особено на вас, младите, бих искал да кажа: не бъдете глухи за призива на Господ! Ако Той ви кани по този път, не излизайте от играта и Му се доверете. Не се оставяйте да ви зарази страха, който ни парализира пред високите върхове, които ни предлага Господ. Винаги помнете, че на тези, които оставят мрежите си и лодката, за да Го последват –Господ обещава радостта на новия живот, която изпълва сърцето и оживява пътя.

Прескъпи, не винаги е лесно да разграничим призванието си и да ориентираме живота си по правилния начин. Това изисква обновен ангажимент от страна на цялата Църква – свещеници, общества с посветен живот, пасторални аниматори, възпитатели – да предоставят, преди всичко на младите хора, възможности за слушане и разграничаване. Необходима е пасторала за младите хора и званията, която ще помага в откриването на Божия замисъл, и по-специално чрез  молитва  и размишление върху Божието Слово, евхаристийно обожаване и духовно съпътстване.

Както ни се случи няколко пъти по време на Световните Дни на Младежта в Панама, ние трябва да гледаме към Мария. В историята на тази девойка призванието беше същевременно обещание и риск.  Нейната мисия не беше лесна, при това тя не позволи на смущението  й да вземе връх.  Нейното  “ДА” беше « Да-то” на тази, която иска да се ангажира и рискува, на тази която иска всичко да заложи, без никаква друга сигурност,  освен увереността, че именно тя беше носителка на едно обещание. И аз питам всеки от вас: чувствате ли се носители на едно обещание? Какво обещание нося в сърцето си да изпълня? Мария, без съмнение щеше да има трудна мисия, но трудностите не бяха повод, за да се каже “НЕ”. Разбира се, че ще има трудности, но това няма да са същите затруднения, които се появяват, когато малодушието ни парализира, понеже не всичко е ясно или осигурено предварително» (Бдение за младите хора, Панама, 26 януари 2019).

В този Ден нека се обединим в молитва, като помолим  Господ да ни даде да открием Неговия замисъл за нашия живот, и да ни даде смелостта да рискуваме  по пътя, който винаги е мислил за нас.

Ватикана,  31 януари  2019 година, Възпоменание за Свети Йоан Боско.

Папа  Франциск

© Copyright - Libreria Editrice Vaticana