От 21 до 24 февруари 2019 г. по молба на Папа Франциск, във Ватикана се събраха президентите на епископските конференции в света, за да размишляват заедно върху кризата на вярата и тази на Църквата, забелязани в цял свят в следствие на разтърсващите новини за сексуални злоупотреби, извършени от църковни лица върху малолетни. Внушителността и тежестта  на информацията от тези престъпления, разтърсиха дълбоко свещеници и миряни, и не малко от тях поставиха под въпрос самата вяра на Църквата като такава.

Трябваше да се даде един силен знак и трябваше да се опитаме да започнем отначало, за да представим като достойна за вярване Църквата като светлина за народите и като сила, която помага в борбата с разрушителните сили. След като самият аз работих, до момента, в който избухна и се даде публичност на кризата и също по време на нейното прогресивно развитие, в отговорната ми позиция на пастир в Църквата, не можех да не се питам – при все, че като почетен Папа нямам никаква пряка отговорност,  как като се отправи един поглед към миналото, бих могъл да допринеса за разрешаване на тази криза. И така, в промеждутъка от време, между известяването за срещата на президентите на епископските конференции до истинското начало на тази среща, сглобих моите бележки, чрез които да помогна и да посоча някаква помощ в този труден момент. След като влязох в контакт с държавния секретар кардинал Паролин, и със самия Свети Отец, мисля да правилно да публикувам родения текст в немския вестник Klerusblatt. Моят труд е разделен на три части. В началото, ще се опитам съвсем накратко да очертая най-общо социалния контекст на въпроса, при липсата на който проблема изглежда неразбираем /непонятен/. Търся да покажа, как през 60-те години на XX век, се доказа съществуването на един неочакван процес, който е  почти без прецеденти в историята на света. Може да се потвърди, че в рамките на 20 години, между 1960 и 1980, смятаните за валидни дотогава критерии за сексуалност се изгубват изцяло и от това се е получила една липса на норми, която междувременно беше ангажирала умовете да търсят лек за нея. На второ място, ще се постарая да разгледам какви са последиците от тази ситуация върху формирането и върху живота на свещениците. Накрая, в третата част ще се постарая да развия някои перспективи за един правилен отговор от страна на Църквата на тази ситуация на криза.

1. Започналият процес през 60-те години и моралното богословие.

Ситуацията започна с нареденото и подкрепяно от държавата въвеждане на децата и младежта в природата на сексуалността. В Германия, Щрьобел, тогавашният здравен министър, продуцира филм с информативна цел, в който беше представено всичко онова, което до този момент не можеше да се показва публично, включително сексуални връзки. Онова, което в началото бе мислено като информация за младите, в последствие, както стана очевидно, бе прието като обща /генерална/ възможност. Австрийското правителство измисли т.нар. Sexkoffer  /куфар за секс/ - не е ясно дали се говори за филм /бел.прев./. Порнографските филми станаха една реалност, и дори ги прожектираха по кината на гарите. Все още си спомням, как един ден, отивайки в Ратисборн, видях едно огромно множество от хора, което чакаше да гледа такъв филм, едно множество, което можеше да се види само по време на война, когато се събираха да очакват нещо да им дадат. Също ми се запечати в паметта, как на Велики петък през 1970 год. пристигнах в града, и видях облепени всички колони с рекламни материали, които в голям размер представяха двама души, изцяло голи, които се притискаха един към друг. Между свободите, които сексуалната революция от 1968 год. искаше да си извоюва бе тоталната сексуална свобода, която вече не толерира никаква норма /правило/. Потайната прожекция на един сексуален филм, понеже в малката общност от пътници често пъти избухваше насилието. Понеже и крайностите в обличането провокираха агресивност, директорите на училищата търсеха да въведат едно ученическо облекло, което можеше да спомага за един нормален климат на учене. Част от физиономията на сексуалната революция от 1968 год. е също факта, че педофилията бе диагностицирана като позволена и подобаваща. Преди всичко за младите в Църквата, но не само за тях, това беше едно много трудно време. Винаги съм се питал, как в тази трудна ситуация, младежите биха могли да достигнат свещеничеството и да го приемат с всичките му последствия. Разпространилият се тогава колапс на свещенически призвания и големият брой на редуцирани до положение на миряни свещеници, бяха едно последствие от всички тези процеси.

Независимо от това развитие, в онези години се осъществи един колапс в католическото морално богословие, което остави Църквата беззащитна по отношение на тези процеси в обществото. Ще се опитам да очертая съвсем накратко развитието на този динамичен процес. До Вторият Ватикански Събор, католическото морално богословие широко се обосноваваше но един юридически начин, докато Светото Писание се използваше само като за поддръжка, само за фон. В започнатата битка на Събора за едно ново разбиране на Божието откровение, юридическата опция в моралното богословие беше почти изцяло забравено и се поиска едно морално богословие изцяло базирано върху Библията. Още си спомням как богословския факултет на йезуитите във Франкфурт подготви един млад, много кадърен отец /Бруно Шулер/, за да създаде едно морално богословие, изцяло основано върху Светото Писание. Хубавата дисертация на отец Шулер показва първата стъпка към разработването на едно морално богословие, базиращо се на Писанието. След това пратиха отец Шулер в САЩ, за да продължи обучението си, и той се върна в Германия, осъзнал, че не беше възможно систематично да се разработи едно морално богословие, само като се изхожда от Библията. След това, той се опита да разработи едно по-прагматично морално богословие, без обаче да успее да даде един отговор на кризата в морала. Накрая, здраво се утвърди схващането, че морала трябва да бъде определен единствено и само като се изхожда от целите на човешкото действие. Древната поговорка „целта оправдава средствата” не се втълпяваше по един груб начин, и въпреки това, смисъла, който тя изразяваше се наложи с решителна сила. Поради това вече не можеше да има нито нещо, което е в абсолютна степен добро, нито пък нещо  абсолютно зло, имаше само човешки относителни оценки. Повече не се виждаше благото като добро, но от значение беше само онова, което в момента и според обстоятелствата се представя като по-добро. Към краят на 80-те години и в началото на 90-те на XX век кризата във фундаментите и тази в представянето на католическия морал  прие драматични форми. На 5 януари 1989 г. беше публикувана „декларацията от Кьолн”, подписана от 15 професори по католическо богословие, в която се наблягаше върху някои критични моменти във връзката на поучението на епископите във вярата /магистериум/ и задачата на богословието. Този текст, който отначало не отиваше отвъд обичайните оплаквания, започна да придобива сила за кратко време и дори се преобразува като протестен вик срещу магистериума на Църквата, събирайки по един ясно изразен начин опозиционната сила, която в цял свят издигаше глава срещу очакваните поучителни текстове на Папа Йоан-Павел Втори. Този Папа, Който познаваше много добре положението на моралното богословие и го следеше с внимание1 разпореди да се започне работа по една енциклика, която да постави на място нещата. На 6 август 1993 беше публикувана тази папска енциклика с името Veritatis splendor /Блясъкът на Истината/, която предизвика яростни противоположни реакции от страна на моралните богослови. Преди това, Катехизисът на Католическата Църква, беше изложил систематично по един убедителен начин морала, поучаван от Църквата. Не мога да забравя, че Франц Бьокле – един от най-големите немски богослови в областта на морала, след като бе номиниран за почетен професор в университета се оттегли в своята родина Швейцария, с оглед на възможните решения на енцикликата „Блясъкът на Истината”, и този професор заяви, че ако тази енциклика реши, че има действия, които винаги и при всяко едно обстоятелство се разглеждат като лоши /зли дела/, той би се опълчил и би издигнал своя глас на протест с всичките си сили. Добрият Бог му спести тази инициатива – той умря на 8 юли 1991. Енцикликата бе публикувана на 6 август 1993 и съдържаше това твърдение – има човешки действия, които никога не могат да бъдат добри. Папата осъзнаваше напълно тежестта на това решение в онзи нелек момент, и поради това, в тази част на своята енциклика, се беше консултирал още веднъж с експерти от най-висок ранг, които не участваха в редактирането на текста на енцикликата. Не можеше и не трябваше да има и най-малкото съмнение, че морала, който се базира върху принципа на уравновесяването на благата, трябва да се ограничава с някакъв краен лимит. Има блага, които не са на разположение. Има ценности, които не могат да бъдат никога пожертвани в името на една по-възвишена ценност и които стоят над запазването на физическия живот. Бог е много по-важен от физическото оцеляване. Един живот, спечелен с цената на отричането на Бог, един живот, който се основава на последната лъжа, е един лъжлив живот / не – живот/. Мъченичеството е фундаментална категория от християнското съществуване. Че това мъченичество, според възгледите на професор Бьокле и на много други, в крайна сметка морално не е необходимо, показва, че с тези възгледи се маха самата същност на християнството. Междувременно, в моралното богословие придоби напираща сила един друг въпрос – придоби широка популярност тезата, че магистериума на Църквата има последна и окончателна компетентност /”незаблудимост”/ само по въпросите на вярата, докато моралните въпроси не биха могли да станат обект на незаблудими решения на църковното поучение. В тази теза има без съмнение нещо правилно, което заслужава да бъде допълнително обяснено и задълбочено. И все пак име един морален минимум, който е неразривно свързан с фундаменталното решение на вярата, и който трябва да бъде защитен, ако не искаме за принизим /редуцираме/ вярата до една теория, и обратно, да се припознае изискването, което вярата предявява за конкретния живот. От всичко това се вижда как радикално се поставя под съмнение авторитета на Църквата в  областта на морала. Който в тази област отрича правото на Църквата да има последна доктринална компетентност, я принуждава да мълчи, точно когато е на преден план границата между истина и лъжа. Независимо от този въпрос, в широки сектори на моралното богословие се разви тезата, че Църквата няма и не може да има свой собствен морал. В потвърждаване на това се подчертава, как всички морални твърдения биха имали еквиваленти в останалите религии, и следователно не би могло да съществува нещо оригинално, специфично християнско. Но по отношение на въпроса за специфичното на едно морално учение, основаващо се на Библията, не се отговаря, като се твърди, че за всяка отделна фраза някакъв еквивалент и в останалите религии. Всъщност, библейският морал в своята цялост /съвкупност/  е нов и различен по отношение на отделните части. Специфичността на моралното учение на Светото Писание, в крайна сметка стои в нейната вкорененост в образа на Бог, във вярата в единствения Бог, Който ни се е открил в Исус Христос и е  живял като Човек. Десетте Божи заповеди са като една апликация на библейската вяра в Бог в живота на човека. Божият образ и морала вървят заедно и раждат онова, което е специфичното, новото в християнското поведение по отношение на света и на човешкия живот. Освен това, още от самото си начало, християнството е било описвано с думата “hodos” /пътуване/. Вярата е едно пътуване, един начин на живот. В древната Църква, по отношение на една все по-развратена светска култура, е бил въведен пътя на оглашените към вярата /катекуменат/ като едно жизнено пространство, в което онова, което е било специфичното и новото в начина на живот на християнина се е поучавало и защитавало от всеобщия начин на живот. Мисля, че също и днес е необходимо нещо подобно /катекуменални общности – да не се бъркат с „неокатекумените” бел.прев./ та християнския живот да намери и да се утвърди в своята уникалност.

2. Първите църковни реакции

Процесът на разложение на християнското разбиране за морала, подготвен от дълго време, и който продължава и днес, през 60-те години на XX век, както се постарах да покажа, позна едно радикално развитие, невиждане никога в Църквата. Това разложение на доктриналния авторитет на Църквата в областта на морала, трябваше по необходимост да се отрази в различните области от живота на Църквата. По време на срещата на президентите на епископските конференции от цял свят, се повдигна много важният въпрос за свещеническия живот и за живота в семинариите. По отношение на подготовката на семинариста за свещенически живот, се констатира един колапс в съществуващите досега форми за подготовка на кандидатите в семинариите. В различни семинарии се формирали „хомосексуални клубове”, които съществували повече или по-малко открити, и които категорично са променили климата в семинариите. В една семинария в южна Германия, кандидатите за свещеничеството и кандидатите за Служение в Църквата като миряни, живееха заедно. По време на общите трапези, семинаристите се хранели заедно с служители-миряни, някои от които били придружавани от съпругите им и от децата им; в отделни случаи – от техните годеници. Създаденият по този начин климат не можеше да помогне за свещеническата формация. Светият Престол знаеше за тези проблеми, без да бъде информирана подробно. Като първа стъпка на реакция, беше наредено едно Апостолическо посещение в семинариите на САЩ.

Понеже след Вторият Ватикански Събор бяха променени дори критериите за избор и номина на епископите, връзката на епископа със семинарията също се промени. Като критерии за номина на нови епископи, имаше значение преди всичко тяхната „съборност” /според Втория Ватикански Събор/, като с това понятие могат да се разбират най-различни неща. На много места в Църквата, съборната чувствителност беше разбирана, като една позиция на критика и на негативно отричане на съществуващата до този момент традиция на Църквата, която би следвало да се замени от една нова връзка, радикално отворена със света. Един Епископ, Който преди това е бил ректор на една семинария, е показвал на своите семинаристи порнографски филми, предполагайки, че по този начин ще им помогне да станат твърди и да отстоят на изкушенията, несъвместими с вярата. Имаше и отделни епископи – при това не само в САЩ – които отхвърляха католическата традиция в нейната цялост, които се опитваха в своите епархии да създават една нова, модерна „католичност”. Може би си струва да се каже и факта, че не в малко на брой семинарии, семинаристи, които са били засичани да четат моите книги, са били третирани като неподходящи да бъдат свещеници.  Моите книги се криеха като опасна и вредна литература, и се четяха само нелегално.

Апостолическата визита /посещение/ в САЩ, не донесе нова информация, понеже беше очевидно че различни сили се бяха съюзили с цел да укрият реалната ситуация. Тогава бе наредена една втора визита, която донесе доста повече информация, но като цяло без никакви последствия. Въпреки това, като се започне от 70-те години на миналия век, ситуацията в семинариите като цяло беше укрепена /заздравена/. И въпреки това, само спорадично /колебаещо се, тук-там/ имаше увеличаване на свещеническите призвания, защото като цяло ситуацията се беше развила по различен начин. Въпросът за педофилията, доколкото си спомням, стана парлив, само през втората половина на 80-те години на миналия век. Междувременно в САЩ педофилията растеше, и ставаше един обществен проблем. Така американските епископи поискаха помощ от Рим, защото каноническото право, така, както е определено в новия кодекс, не беше достатъчно, за да вземат необходимите мерки. В един начален момент, Рим и римските канонисти се затрудняваха с тази молба на епископите от САЩ; според тях, за да се очисти църквата от тази поквара и да се внесе яснота, би било достатъчно наказанието – временно отстраняване /суспенсия/ от свещеничество. Това не можеше да бъде прието от американските епископи, защото по този начин, наказаните свещеници оставаха като служители на Епископа, и по този начин се възприемаха като личности, тясно и пряко свързани с Епископа. Едно обновяване и задълбочаване на наказателното право, което новия кодекс имаше намерение да направи, но това можеше да стане много бавно. Към това се прибави и един фундаментален проблем, който засяга концепцията на наказателното право. Вече беше смятана за „съборно”, само т.нар. „гарантизъм”, т.е.  осигуряване на поръчителства, гаранции. Това означаваше, че трябваше да бъдат опазени и гарантирани преди всичко правата на обвинените свещеници, и това дори се стигаше до там да се изключи едно осъждане. Като противовес на възможността, често недостатъчна, да се защитиш от страна на обвинените лица, тяхното право на защита беше така разширено, че се стигаше до „гарантизъм”, и осъжданията ставаха почти невъзможни. Но нека ми бъде позволено на този етап едно уточнение. По отношение на разпространяването на педофилията, ми идва на ум един израз на Исус, Който казва: „Който съблазни един от тези, малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му окачат воденичен камък и да го хвърлят в морето” /Мк.9,42/. В Своят първоначален смисъл, това Слово не говори за съблазняване /прелъстяване/ на деца за сексуални цели. Понятието „малки” в езика на Исус, се отнася за обикновените вярващи, които биха могли да бъдат разтърсени във вярата си от интелектуалната гордост на онези, които се възприемат за интелигентни. Тук Исус защитава благото на вярата с една безапелационна /категорична/ заплаха за онези, които вредят на вярата. Модерният начин за използване на тези думи не е погрешен в себе си, но не бива да замъглява техният оригинален смисъл. В него, против всяка форма на „гарантизъм” се вижда съвсем ясно, че е изключително важно и има нужда от гаранции, не само правото на обвинения. Също толкова са важни скъпите блага, както вярата например. Едно еквилибрирано каноническо право, което отговаря на посланието на Исус в Евангелието, в неговата цялост, не би следвало само да се гарантират правата на обвинения, чието уважение е благо, гарантирано от закона. Трябва да се защити също вярата, която по същия начин е едно благо, гарантирано от закона. Едно каноническо право, изградено по правилен начин, трябва да съдържа една двойна гаранция : юридическа защита на обвиняемия и юридическа защита на поставеното под въпрос благо. Когато днес се излага тази ясна в себе си концепция, обичайно се срещаме с глухотата и безразличието по отношение на въпроса за юридическата гаранция на вярата. В общото юридическо съзнание, вярата не изглежда да има стойността на едно благо, което да се защитава. Това е една притеснителна ситуация, върху която пастирите на Църквата трябва да размишляват сериозно и да я вземат под внимание.

Към кратките ми бележки за съвременната ситуация при формиране на свещениците, към момента за избухване на кризата в обществото, бих искал сега да допълня някои индикации за еволюцията на каноническото право по този въпрос. За престъпленията, извършени от свещенослужители, отговаря Конгрегацията за клира. Понеже гарантизма доминираше широко в нея, съгласихме се с Папа Йоан-Павел Втори за възможността да де даде компетентност по отношение на тези престъпления и на Конгрегацията за доктрината на вярата, титулярно име “Delicta maiora contra fidem”. С това ставаше възможно налагането на максимално наказание, като привеждане /редукция/  на свещеника в състояние на мирянин, което наказание не би могло да се даде от други юридически титолатури. Това не беше като едно улеснение да се заплашва и дава максимално наказание, то като едно следствие от тежестта на вярата за Църквата. Всъщност, нека да се има в предвид, че при тези престъпления на свещениците, накрая се уврежда самата вяра: само там, където вярата не определя действията на хората са възможни такива престъпления. Тежестта на наказанието предполага все пак едно ясно доказателство за извършеното престъпление: това е съдържанието на „гарантизма”, което остава в сила. С други думи: за да можеше законно да се иска най-тежкото наказание беше необходим един истински наказателен процес. И въпреки това, по този начин се искаше много както от Светия престол, така и от епархията. И така определихме една минимална форма на наказателен процес и оставихме отворена възможността, самият Свети Престол да запази за себе си наказателния процес, в случаите, когато епархията или митрополията не бяха в състояние да го осъществят. При всички случаи, процесът трябваше да бъде утвърден от Конгрегацията за доктрината на вярата, за да се гарантират правата на обвинения. Обаче накрая, при feria IV /означава събирането на всички членове на Конгрегацията/ бяхме създали една инстанция за възражение, за да се има също възможността, за едно действие против процеса. Понеже всичко това, в действителност отиваше отвъд силите на Конгрегацията за доктрината на вярата, и също се потвърждаваха закъснения, които по отношение на материята трябваше да ни бъдат допускани, папа Франциск предприе следващи реформи.

3. Някои перспективи

Какво трябва да сторим? Трябва ли да създаваме една друга църква, за да може нещата да си дойдат на мястото? Този експеримент вече е бил направен и е вече фалирал. Само любовта и послушанието на нашият Господ Исус Христос могат да ни посочат правилния път. Затова да се опитаме преди всичко да възприемем по един нов начин и в дълбочина какво  е пожелал Господ и сега иска от нас.

На първо място, бих казал, че ако искаме наистина да обобщим максимално съдържанието на вярата, основаваща се на Библията, бихме могли да кажем: „Господ е започнал с нас една история на любов и желае да възобнови в нея цялото творение. Противоотровата на злото, което заплашва нас и целия свят напоследък, е тази: да приемем тази любов и да принесем живота си на нея. Това е истинската противоотрова на злото. Силата на злото се ражда от нашето отхвърляне на любовта към Бог. Изкупен е онзи, който се доверява на Божията любов. Нашето състояние на „не-изкупени” се основава на това, че не обичаме Бог. Да се научим да обичаме Бога – това е пътят за изкупление на човешкия род.  Ако сега се опитаме да разгледаме в детайли това същностно съдържание на Божието Откровение, бихме могли да кажем: първият голям дар, който вярата ни дава се състои в сигурността, че Бог съществува. Един свят без Бога, не може да бъде нещо друго, освен един свят без смисъл. Всъщност, откъде произхожда всичко, които съществува? Във всеки случай би било лишено от една духовна основа. По някакъв начин би съществувало и толкова, и нямаше да има никакво цел и никакъв смисъл. Нямаше да има повече никакви критерии за добро и за зло. Следователно би имало смисъл само онова, което е по-силно. И тогава силата става единствено начало на всичко. Истината не означава нищо, даже тя не би съществувала. Само, когато нещата имат една духовна основа, само когато са пожелани и мислени – само ако има един Бог – Творец, Който е Добър и желае доброто, тогава и живота на човека придобива смисъл. Че Бог е като Творец и мярка за всички неща, е преди всичко една първична необходимост. Но ако този Бог не се открива, ако не се оставяше да бъде познат, би останал само като една хипотеза и тогава не би определял формата на нашия живот. За да бъде Бог наистина Бог в осъзнатото сътворяване, ние трябва да очакваме, че Той ще се открие по някакъв начин. Той го е сторил по много начини, и по един решителен начин в призванието, което даде на Аврам, с което човек получи онази насока в живота, за да търси Бог, която надхвърля всяко едно очакване. В Исуса Христа, Бог идва като едно творение сред нас, говори на нас хората като истински Човек. Така най-накрая изразът, че „Бог е вечно съществуващия”, става наистина една блага вест, защото е повече от едно познание, защото ражда любов, понеже е любов. Да се открие и да даде отново на хората тази блага вест, за да я осъзнаят, е първата голяма задача, която Господ ни дава. Едно общество, в което Бог отсъства, едно общество, което не Го познава повече и се отнася към Бога като несъществуващ, е едно общество, което губи своите критерии. В нашето време бе измислено мотото за „смъртта на Бог”. Когато в едно общество Бог умира, то става свободно, ни бе казвано. Истина е, че в едно общество, в което Бог не е жив, там свършва свободата, защото умира смисъла, който дава ориентири на живота ни. И понеже го няма критерия, който да ни насочва в живота, който ни позволява да разграничаваме доброто от злото,човека се губи. Западното общество е едно общество, в чиято публична сфера  Бог отсъства и там именно Той няма нищо какво да каже. И затова това общество губи все повече критерия и мярката за човечността. В някои места, понякога става внезапно осезаемо, че злото е нещо много очевидно и което разрушава човека – например случаите с педофилията. Определена преди не много време като изцяло правилна, тя се е разпространила повсеместно. И сега, разтърсени и скандализирани, признаваме, че с нашите деца и младежи се вършат неща, които рискуват да ги унищожат. Че това би могло да се разпространи също и в Църквата и между свещениците, би трябвало дълбоко да ни разтърси и скандализира по особен начин. Как е могла педофилията да се разпространи толкова повсеместно? При задълбочен анализ се вижда, че последният критерий е отсъствието на Бог. Също и ние, християни и свещеници, предпочитаме да не говорим за Бога, защото изглежда, че е едно говорене, което няма практическа полезност. След ужасите на Втората световна война, в Германия приеха в новата конституция израза, с който се казваше, че сме отговорни пред Бога и този критерий ни водеше. Половин век по-късно вече не бе възможно в европейската конституция да се приеме отговорността пред Бог като критерий, който да води живота. Бог бе видят като занимание за една малка партия и не може повече да бъде приет като критерий за мярка на целия живот в обществото. В това решение виждаме ситуацията на западното общество, в което Бог е станал нещо лично в живота на едно малцинство.  Първата задача, която имаме да решим, произлязла от този катаклизъм на педофилията в наши дни се състои в това, самите ние да започнем отново да живеем с Бог, обърнати към Него и в послушание. Преди всичко, трябва самите ние да се научим отново да поставяме Бог като фундамент на нашия живот, и да не Го отделяме, сякаш е една празна дума в живота ни. Винаги ме е впечатлявало предупреждението, което великият богослов Ханс Урс Фон Балтазар очерта веднъж върху своите билети за триединния Бог: Отец, Син и Свети Дух – да не Го допускаме като предположение, но да Го поставим на първи план. Всъщност и в богословието Бог се допуска като някаква очевидност, но в конкретен план не се занимаваме с Него. Темата за „Бог” става така нереална, така далечна от нещата, които ни интересуват. И все пак, всичко се променя, когато Бог не се допуска като съществуващ, а се поставя на пръв, на преден план. Ако не се оставя по някакъв начин на заден план, но се познава като център на нашата мисъл, реч и действие. Бог е станал Човек за нас. Тази твар, човека, стои така на сърцето Му, че Той се е съединил с нея, като е влязъл по конкретен начин в историята. Говори с нас, живее с нас, страда с нас и за нас е взел върху себе Си смъртта. За това разбира се, говорим често в богословието с един език и с ерудирани концепции. Но точна така се ражда опасността, да се почувстваме господари на вярата, вместо да се оставим да бъдем обновени и водени от вярата. Да се спрем на това, като размишляваме върху един централен пункт на вярата ни – отслужването на Светата Евхаристия. Нашата връзка с Евхаристията не може да не извика притеснение у нас. Правилно Вторият Ватикански Събор разбра да постави отново в центъра на християнския живот и в самото съществуване на Църквата това тайнство на присъствие на Тялото и Кръвта Христови, присъствие на Неговата личност, на Неговото страдание, смърт и възкресение. Отчасти това наистина се е случило и за това желаем от сърце да благодарим на Господа. Но широко доминира в Църквата едно друго поведение – не доминира един нов, дълбок респект по отношение на присъствието на смъртта и възкресението на Христос, но едно поведение, чрез което се разрушава величието на тайнството. Замиращото участие на неделната Литургия /Евхаристия/ показва колко малко, ние, днешните християни сме в състояние да оценим величието на Дара, Който е в Христовото реално присъствие. Евхаристията е декласирана до един церемониален жест, когато се смята за очевидно, че добрите маниери казват, че трябва да се причестяват всички поканени на неделната Литургия, целия им род, когато се отслужва на семейни празници, или при някои събития като погребение или венчавка. Очевидността, която прозира при отслужването на Литургията на някои места, където присъстващите като такива приемат Светото Причастие показва как в причестяването се вижда само един церемониален жест. Ако размишляваме върху това, и колко има да се работи, разбираме, че нямаме нужда от една друга църква, създадена от нас. Това, което всъщност е необходимо е едно обновяване на вярата в реалното присъствие на Исус, дадено на нас в Пресветото Тайнство.

В разговорите си с жертвите на педофилията, осъзнах все повече за тази необходимост от обновяване на вярата в реалното присъствие на Исус. Едно младо момиче, което прислужваше на Олтара като министрант, ми разказа, че енорийския викарий, който й беше като Супериор, понеже тя беше министрант, така започвал сексуалната си злоупотреба с нея, с тези думи: „Това е моето тяло, което се дава на теб”. Очевидно е, че тази девойка не би могла повече да слуша думите от Литургията за освещаването, без да изпитва по един жесток начин върху себе си цялото страдание на изтърпяната гавра. Да, трябва спешно да просим прошка от Господа, и преди всичко да Го молим и умоляваме да ни научи да разберем отново величието на Неговото страдание, на Неговата жертва. И трябва да правим всичко възможно, за да защитим от злоупотреби дара на Светото Причастие.

И ето накрая, тайната на Църквата. Остават запечатани в паметта ни думите, които преди почти 100 години, Романо Гуардини изразяваше с тях радостната си надежда, която имаше той и много други: „едно събитие с неизчислима възможност е започвало – Църквата се събужда в душите на хората”. С това той искаше да каже, че Църквата вече не беше както преди, като нещо външно, което ни се представя, живяна и възприемана като някаква служба, но че започва да се чувства и да живее в сърцата на хората: не като нещо външно, но като вътрешна сила, която ни докосва и преобразува. Петдесет години по-късно, като размишляваме върху този процес, и като виждаме какво се случва сега, бях изкушен да кажа фразата: „Църквата умира в душите”. Всъщност, днес Църквата в голямата си част е виждана само като някакъв политически апарат. За Нея се говори само като се използват политически категории, и това се отнася дори за епископите, които оформят вижданията си за утрешната Църква, като използват широко политически понятия. Кризата, породена от много случаи на злоупотреби на свещеници, ни подтиква да определим Църквата като нещо несполучливо, което ние решително да вземем в ръцете си и да го преобразуваме. Но една църква, направена от  нас, не може да дава никаква надежда. Самият Исус е сравнил Църквата Си с една рибарска мрежа, уловила добри и лоши риби, като Бог е Този, Който накрая ще раздели добрите от лошите. И до тази притча има друга, която вижда Църквата като едно поле, на което зрее доброто семе, посято от Бог, но също и „плевелите”, които са били посети скрито от врага сред житото. В действителност, плевелите посети в полето на Бог, се издигат в Църквата и впечатляват със своето количество, а също и лошите риби в мрежата показват силата си. Но полето остава все пак, поле на Бог и рибарската мрежа също принадлежи на Бога, Който лови рибата. Във всички времена е имало и ще има не само плевели и лоши риби, но също ще има Божия пшеница и Божи риби. Да се благовести по еднакъв начин, със сила, не е една фалшива апологетика, но една необходима за истината служба. В тази връзка е необходимо да видим един важен текст от Откровението /Апокалипсиса/ на Свети Йоан. В него, дявола е назован обвинител, който обвинява нашите братя пред Бог ден и нощ /Апок.12,10/. По този начин Откровението взема една мисъл, която стои в центъра на разказа, който е като връхна точка в книгата на Йов /Йов 1 и 2, 10; 42,7-16/. Тук се разказва как дявола търси начин да злепостави праведността и вярата на Йов, като чисто външни и изкуствени. Отнася се точно за това, за което говори Откровението: дявола иска да покаже, че няма праведници; цялата праведност на хората е само една външна показност. Ако би се разгледала в детайли, съвсем бързо изглеждащата външна праведност би изчезнала. Разказът започва с един разговор на Бога с дявола, в който Бог посочва за пример Йов като истински праведник. И отсега Йов ще стане място за проверка кой е имал право. „Вземи му онова, което има – аргументира се дявола – и ще видиш, че нищо няма да остане от неговата набожност”. Бог позволява това изкушение, от което Йов ще излезе изцяло позитивен, победител. Но дяволът продължава и казва: „Кожа за кожа, всичко онова, което има, човек е готов да го даде за своя живот. Но протегни за малко ръката си и докосни го в костите и в плътта, и ще видиш как ще те благославя в лицето” /Йов 2, 4/. Така Бог дава на дявола една втора възможност. Позволено му е също да протегне ръката си над Йов. Единствено му е забранено да го погуби. За християните е ясно, че този Йов, който за цялото човечество стои по особен, уникален начин пред лицето на Бог, е Исус Христос. В Откровението, драмата на човека, е представена в нейната цялост. На Бога – Творец се противопоставя дявола, който дискредитира цялото творение и цялото човечество. Той се обръща не само към Бога, но преди всичко към хората, като казва: „Я вижте какво е сторил този Бог. На пръв поглед е създал едно добро творение. Но в действителност е пълна с мизерия и отвращение. Опетняването на сътворението е в действителност едно опетняване на Бог. Дяволът желае да покаже, че самия Бог не е добър и желае да ни отдалечи от себе Си. Актуалността на онова, което ни казва Откровението на Йоан е като проблясък. Обвинението срещу Бога днес се концентрира преди всичко в дискредитирането на Църквата Му в Нейната цялост и така да се отдалечим от Нея. Идеята за една отлична църква, създадена от нас самите, е в действителност едно предложение на дявола, с което иска да ни отдалечи от живия Бог, като си служи с една лъжлива логика, която всеки може лесно да приеме. Не, също и днес Църквата не се състои само от лоши риби и от плевели. Божията Църква е жива и днес, и точно днес, Тя е инструмента, чрез който Бог ни спасява. Много е важно да противопоставим на лъжите и на полуистините на дявола цялата истина: да, греха и злото съществуват в Църквата. Но също и днес има днес Света Църква, Която е неразрушима. Също и днес има много хора, които смирено вярват, страдат и обичат и в които ни се явява истинския Бог, Този, Който обича. Също и днес Бог има своите свидетели /Мъченици/ по света. Само трябва да останем будни, за де ги видим и чуем. Терминът „мъченик”  е взет от наказателното право. В процеса срещу дявола, Исус Христос е първият и автентичният Мъченик, първият Мъченик, Който е бил последван от необятния сбор на многобройните Мъченици за вярата. Църквата днес е както никога досега Църква на мъчениците и с това свидетелка на живия Бог. Ако с открито и будно сърце се огледаме наоколо, и се заслушаме, навсякъде, сред обикновените и прости хора, но и сред висшата йерархия на Църквата, можем да намерим свидетели, които със своя живот и своето страдание се ангажират пред Бога. Леност на сърцето е да не искаме да се досетим за тях. Между великите и фундаментални задължения на нашето благовестие има, в границите на възможностите ни, да създаваме жизнени пространства за вярата, и преди всичко да ги намираме и да ги разпознаваме.

Живея в един дом, в който една малка общност от хора, открива в своето ежедневие, такива свидетели /Мъченици/ на живия Бог, показвайки ги с радост и на мен. Да видиш и да откриеш Църквата жива е една чудна, великолепна задача, която дава сили на самите нас, и която винаги по нов начин ни прави да бъдем радостни от вярата.

В края на моите размишления бих искал да благодаря на Папа Франциск за всичко онова, което върши, за да ни показва все повече Божията светлина, която свети и днес. Благодаря, Свети Отче!

Превел интегралния текст от италиански – отец Койчо Димов.