1. Каква беше целта на вашето посещение в България и дали тук намерихте това, което очаквахте?
2. Придобихте ли впечатления за състоянието на КЦ в България? Бихте ли ги споделили?
3. Могат ли религиите да живеят в мир?
4. Мислите ли, че в тази връзка Католическата църква прави достатъчно усилия?
5. Как мислите, нашата църква ще успее ли да задържи младежите и дали дава отговори на въпросите, които ги вълнуват?
1. Аз не очаквах нещо особено, защото преди да дойда, не познавах България, но имах едно силно желание да познавам християнството в неговата католическа форма тук. Знаех, че то е едно малцинство. Когато на една територия, в една страна, християнството, католичеството е едно малцинство, християните, които го изповядват са по-автентични. И следователно дойдох тук, в България, за да се запозная с този начин на живеене на вярата – по-автентичен и по-малко „приспан”, както сме свикнали да виждаме в някои страни с едно голямо присъствие на Католическата Църква, но където вярата се живее по навик. Същото е когато се обича един човек „по навик”, няма нужда да се виждаш с него, защото сте свикнали един с друг да се обичате по този странен начин, по навик, без да се виждате. Докато, да си спомняш за другия, да копнееш за него – променя всичко.
2. Би било дръзко и надменно да кажа нещо мое, в тези няколко дни, макар, че докоснах живота на тези свещеници, от епархията, с които се сприятелих през тези дни, които са водачи на Божия народ в тази страна. Със сигурност най-голямото предизвикателство на Църквата в България е да се опита да се върне в сърцевината на християнството. И това е да се победи безразличието на хората, и да се потърси начин да се влезе в живота на хората, в техните преживявания. Следователно не е достатъчно да се възвестява Исус, но да се помогне на хората да почувстват, че имат нужда да срещнат Исус, т.е. всички, като се събудим сутрин търсим един смисъл на живота си, и дори да не го осъзнаваме всички ние търсим Него – Исус. Вярвам, че голямото предизвикателство пред Църквата в България е да разбуди тази голяма потребност у хората от Христос, която се намира в сърцето на всеки един човек, на всеки човек.
3. Мирът идва по два пътя – първият път е да се преструваме, че всички сме единодушни и в съгласие помежду си. Това е един фалшив, илюзорен мир. И понякога този мир го търсим и го пазим чрез една форма на толерантност, която не е позитивна. Това означава, че ако искаме да продължим да живеем в единодушие помежду си, аз трябва да се преструвам, че не съм аз и ти също трябва да се преструваш, че не си ти, за да изградим една неутрална територия, на която ние сме в един привиден мир, който се изчерпва само с изречените думи. Да намерим истинският мир, означава, че аз трябва да бъда изцяло това, което съм и приемам напълно, че ти си различен/на от мен. Красотата на християнството се състои във факта, че Исус още от самото начало на възвестяване на Евангелието е избрал хора не сходни един с/на/ друг, но Го благовестил на хора, много различни един от друг. В апостолската колегия е имало различни хора – имало рибари, но имало също събирачи на мито, имало грамотни, които можели да четат и да пишат и такива, които не можели нито да четат, нито да пишат. След възкресението на Исус и след Петдесятница, когато е родена Църквата това се е видяло веднага, още от самото начало на Църквата в живеенето на християнската вяра е имало различни начини на живеене на същата вяра, които трябвало да съжителстват в мир, следователно мирът идва от това да приемем, че различията са винаги едно богатство и никога не трябва да ги елиминираме, за да постигнем единомислие. Но в същото време трябва с голямо смирение да разберем, че нашия поглед ни е помогнал да живеем вярата, но от наша гледна точка, трябва да приемем факта, че за някой друг е напълно възможно да преживее същата вяра но по друг начин, от своята си гледна точка. И това, за различните християнски вероизповедания е много важно, т.е. да се уважава нашето различие. Да се намери общението в Църквата означава да приемем, че сме различни и да разберем, че онова, което е общо и ни обединява, не е факта, че сме симпатични един на друг, но факта, че сме чеда на един и същ Отец. Това прави нашето братство истинно. В останалите религии, уважението идва от факта, че по същност в сърцето на всяко религиозно преживяване е желанието за щастие, и за това ни е поучил добре Втория Ватикански Събор. Той не ни казва, че всеки религиозен път е еднакъв на другия и всички религии са еднакви пътища към Бога, но казва, че Бог действа основно на широкия път на Църквата, но също има и свободата да действа навън, извън този път. Бог действа където пожелае и когато пожелае. И следователно кой съм аз да кажа, че в сърцето на един човек, който външно е много различен от мен, не действа Бог? Следователно, трябва да приема с уважение, че Бог чрез Своя Дух действа и в сърцето на различния от мен човек.
4. Това е един много хубав въпрос, който самата Църква в България би трябвало да си поставя. В тези дни на духовните упражнения, докато размишлявахме и се молихме в светлината на Божието Слово, се появи една мисъл тук, сред нас - казахме, че първата голяма стъпка в евангелизацията е да се върнем при културата, да сътворяваме култура. Защото културата има тази роля, да възпитава хората да си възвърнат вътрешния живот, който подготвя духовния живот. А това означава Църквата да навлезе във всички динамики от живота на един човек, това означава да се твори култура, във всички динамики от живота на един човек. Евангелието казва винаги верни неща, но ако няма култура, те остават винаги отделени и неприсъстващи в живота на един човек; да се сътворява култура е да накараш хората да разберат, че красотата на природата в България, така също литературата, изкуството, спорта, са свързани с християнското събитие на вярата ни. Културата е свързана с изпълнението на онова, което човек носи дълбоко в сърцето си. Само когато успяваме да държим заедно тези две инстанции – Евангелието и културата ние ставаме интересни за хората. Защо един младеж трябва да вярва и да ни следва? Защото му съобщаваме нещо интересно за живота му – не само нещо интересно за душата му, за една част от него, но за целия му живот, за цялата му личност. Тогава това би трябвало да бъде нашето благовестие. И това може би ще ни направи интересни и за нашите младежи. Ние не говорим само за техния духовен живот, но говорим за целия им живот, за цялата личност. Говорим за тяхното сърце, за техния ум, за тяхното тяло. Само по този начин един младеж може да се вслуша в нас и да ни чуе, защото се досеща, че истината, която ние възвестяваме е повсеместна, тотална, която може да спаси целия му живот. Какво означава да се спаси целия живот – това е да почувства, че целия му живот е изпълнен със смисъл и няма нищо безсмислено. Когато един човек чувства, че това, което живее е изпълнено със смисъл, тогава той е щастлив. И само щастливите хора променят света, само щастливите хора!
5. Бих искал да благодаря, защото е едно свидетелство на вярата, което ние всички получаваме по един тайнствен Божи промисъл. В някои части на земята, изглежда, че ние държим правилата на играта, а в други части на земята ние сме последни от всички, сякаш сме отхвърлени от обществото, и изглежда че сме поставени извън играта, без право да решават, и въпреки това докато има само един човек, който вярва и се моли, само един свещеник, който служи Евхаристията, дори само една личност, която възвестява Евангелието, има още надежда в този смисъл и мисля, че за всеки един от нас голямата благодат на Църквата в България е тази на свидетелстването на вярата – въпреки тежката история на подтисничество по време на комунизма, в тези дни си спомнихме за тежките години на мъчениците, на онези, които са дали живота си за вярата, и ние осъзнахме, че Църквата е тук! Тя е като една запалена лампа, когато навсякъде е мрак. И трябва винаги да благодарим. В Италия има една красива поговорка, която казва следното – докато има човек, който може да запали една кибритена клечка в мрака, ние нямаме право да проклинаме мрака. Благодаря на тази Църква, Която държи светлинката запалена, когато навън е мрак и тъма. Благодаря!
Превел: отец Койчо Димов
